— Стига! — извика той, хвърли се във водата и блъсна настрани дървото.
След миг аз възседнах дървото, но тъй като бях по-лек от него, то се издигна над водата. Сега разбрах, че то в никакъв случай не би издържало и двама ни и повече не се учудвах защо Кофън по-рано не ми позволяваше да се хвана за него. Бях дълбоко трогнат от постъпката му, ала още повече ме порази неговата благородна доверчивост, когато ми протегна копието и каза:
— Вземете това копие и гребете все направо, с лице към слънцето. Мисля, че нашият кораб се намира в тази посока.
Той нищо не рискува, като ми повери копието си. По-скоро бих пронизал сърцето си, отколкото да погубя неговия живот! Известно време плувах в посоката, която той ми показа, като се страхувах да не би да се движа много бързо и той да изостане. После му отстъпих мястото и заплувах отново. Така се сменяхме няколко пъти. А през цялото време погледите ни изследваха хоризонта. Който беше върху дървото, изпълняваше ролята на часови. Плувахме около един час, когато настъпи развръзката: бързам да добавя — щастливата развръзка. Тогава повярвах в провидението, както вярвам и сега. Беше мой ред да възседна дървото и да наблюдавам морската повърхност.
Никога през живота си не съм изпитвал по-голяма радост! Забелязах червено петно, не по-голямо от носна кърпичка. На края на една пръчка се вееше червеното платно, забито в тялото на кашалота. Със слаб глас извиках: „ура!“ Моят приятел беше също така слаб и отчаян, ала никога няма да забравя израза на лицето му в тази минута.
Скочих във водата и подадох на Кофън дървото и копието.
— Да! — възторжено извика той, възсядайки дървото и забелязвайки червеното знаме. — Да, разбира се. Това е нашият знак! Сега вече можем да се надяваме, че ще се спасим. Какъвто и да е, капитан Дринкуотър не е такъв човек, че да забрави Лидж Кофън.
Вече мислехме само за едно — по-скоро да стигнем до кита. Използвахме последните си сили и най- сетне стигнахме. Кофън заби копието си дълбоко в тялото на животното. Използвайки нашето дърво като опорна точка, покатерихме се на чудовищното животно.
Усещайки се в безопасност, тутакси се строполихме върху тялото му от изтощение. В този момент повече приличахме на трупове, отколкото на живи хора. Щом отново дойдохме на себе си, започнахме да обмисляме положението. Всъщност още не можехме да се надяваме на спасение. Когато отново бяхме в състояние да се движим, се покачихме на шията на кита, там, където беше забито знамето. Но каква изненада! Трима от нашите моряци бяха там. Сега целият екипаж от лодката беше налице с изключение на Бил. Всички лежаха като вцепенени. Възклицанията ни ги извадиха от това състояние, те станаха и си разменихме горещи поздрави и ръкостискания. По-късно ни разказаха какво се беше случило с тях. И тяхната история приличаше на нашата… И те като нас забелязали червения флаг и малко преди нас се настанили на кита.
Един от тях, щом забеляза отсъствието на Бил, попита:
— Всички сме тук освен Бил. Къде ли е той? Не знаете ли нещо за него?
Беше ми много неудобно да отговоря на този въпрос, още повече че питаха Лидж Кофън. Погледнах го. Нашите очи се срещнаха, а погледът му ме заклеваше да пазя тайната.
— Мисля, че се е удавил — уклончиво отговори Кофън. — И нас ни очакваше същата участ, ако не беше това парче от лодката, което ни помогна да се задържим над водата. Но разкажете, как вие стигнахте дотук?
Той се стремеше да отвлече вниманието им, да ги накара да забравят отсъствието на Бил.
Тяхната история не беше много дълга. Бяха преживели същото като нас. През цялото време след катастрофата се мъчели да бъдат заедно и били малко по-щастливи от нас, защото по-рано забелязали червеното знаме. Тъй като и тримата бяха много добри плувци, достигнали целта без каквато и да е помощ, ала сега бяха съвсем капнали. Радостните ни излияния скоро се замениха с меланхолия и ние сериозно се замислихме за по-нататъшната си участ. Какво ни очакваше? В края на краищата каква полза, че сме намерили трупа на кита? Не беше ли това само едно отлагане на гибелта, каквото понякога се дава на осъдените на смърт, без ни най-малка надежда за помилване… Ако някоя лодка или кораб не ни дойдат на помощ, ще загинем. Всичко беше против нас. Дъждът ни измокри съвсем, а след него падна гъста мъгла. Не откъсвахме поглед от хоризонта. За съжаление далекогледът на Кофън беше изчезнал в момента, когато се счупи лодката. Не виждахме нищо освен вълнуващото се море с прекрасен син цвят, ала за настой беше печален и еднообразен.
Настъпи коледната нощ. Каква нощ за петима нещастници, дето можеха да се смятат за забравени от Бога и от хората… Какъв мъчителен контраст между сегашното ни положение и онова, което можеше да бъде, ако не се бе появило това чудовище! Пребити от умора, примиращи от глад и жажда, ние дори не можехме да мислим за радостите на коледната нощ, нито за хубавото пиршество. Бяхме заети с нашето мрачно и зловещо настояще и още по-мрачно и зловещо бъдеще. Слънцето залезе. Въпреки мъчителния глад, имайки под себе си цяла планина от месо, все още не се решавахме да посегнем за късче и да го сложим в уста.
Глава пета
Спал съм дълбок сън. Природата вземаше своето, физическата умора ни наложи няколко часа почивка и пълна забрава. Когато най-после се събудих, моите другари бяха на крака. Лидж Кофън успя да се качи на най-високата частна кита. Той държеше в едната си ръка червеното знаме и се взираше в океана. Ние го следяхме с голямо безпокойство.
— Не се вижда нищо — каза най-после той. — Не виждам ни кораб, ни лодка.
Когато се върна при нас, лицето му изразяваше отчаяние. Поред дежурехме при знамето, за да гледаме морето отвисоко. Вършехме това не защото имахме някаква надежда, а просто защото бездействието ни измъчваше и всеки искаше със собствените си очи да се увери, че трябва да се откаже от каквато и да е надежда. Знаехме, че старият офицер от „Летящият облак“ има много силно зрение и щом той не може да забележи нищо на хоризонта, какво остава за нас!
Умирахме от глад, ала не се решавахме да отрежем сурово месо. Цялата ни същност се бунтуваше при мисълта да ядем месо от кита. Ако имахме възможност да запалим огън и да сварим няколко къса, може би бихме се решили да опитаме. Но вече усещахме, че в края на краищата ще прибегнем и до това. Жаждата започваше жестоко да ни измъчва — ставаше непоносима. Още повече влошаваше положението ни това, че на самия ден на Коледа изпихме двойна доза ром, а той, както е известно, има свойството да възбужда, не да утолява жаждата.
Бяхме в такова положение, щото ни един от нас не би се поколебал да пожертва всичко само за една чаша вода.
Когато слънцето се издигна високо на хоризонта и обливаше кита със своите горещи лъчи, ние вече бяхме готови на саможертва за една капка вода. Обикновено мъките от жаждата достигат върха си след двадесет и четири часа, а за нас този срок беше настъпил. Всичко беше против нас. Ромът, който бяхме изпили за празника, солената вода, дето нагълтахме, жестоката умора и най-после палещите лъчи, от които нямаше къде да се скрием… Дори липсата на какъвто и да било вятър беше неблагоприятна за нас.
Когато слънцето достигна зенита, мъките ни също бяха стигнали своя връх. Жаждата просто ни убиваше.
Някои от моите другари, доведени до отчаяние, отрязаха парчета месо от кита и го поднесоха към устните си. Ала това средство не намали страданията им. Месото на кита съдържа немалко соли и още повече увеличи жаждата им.
— О, милосърдни Боже, кога ще свършат страданията ни? Колко пъти се изтръгваха от устата ни тези отчаяни вопли! Понякога към тях се прибавяше и проклятие към морето, небето, слънцето и дори към чайките, чиито крила отдалеч ни изглеждаха като платна на кораб. На два пъти чухме вика: „Платно!“ Ала този, който беше извикал, скоро разбираше своята грешка и изпращаше проклятия към някоя невинна морска птица, която неволно го бе измамила.
Когато този вик се раздаде за трети път, едва му обърнахме внимание — до такава степен бяхме станали недоверчиви. Но този път магическите думи произнесе Лидж Кофън. Изразът на лицето му бе достатъчен, за да ни убеди, ала ние не смеехме да повярваме на подобно щастие. Започваше да подухва
