същата посока, в която потеглиха сутринта — викна Ян след кратко мълчание.
— Приближават се до гнездото — продължи Клаас. — Но какво им стана? Започнаха да се въртят като обезумели, клатят глави и удрят с крака земята. Май че те сами чупят яйцата си!
— В това няма нищо чудно — възрази Ханс. — Така правят винаги, като забележат, че до тях се е допирал някой друг — хора или животни.
Последното беше потвърдено и от Хендрик и Дебелия Вилхелм.
— И трите хукнаха от гнездото към лисицата… Как се нахвърлиха върху нея! Повалиха я на земята, тъпчат я с крака и я кълват — извика Ян. — Фацетане се раздвижи, опъва лъка… Ето, пусна една стрела… Щраусите побягнаха и навярно повече няма да се върнат!…
Ян грешеше. Наистина щраусите побягнаха след хвърлянето на стрелата. Но след като изминаха неколкостотин метра, мъжкият започна на кръжи наоколо с отпуснати крила. Същото започнаха да правят и женските. Движенията на мъжкия бяха много странни. Очевидно, той беше улучен от стрелата и отровата беше започнала да действа. След малко нещастната птица се олюля, падна два или три пъти на колене, после пак се изправи, измина няколко крачки, размаха крила, опъна дългата си шия надясно и наляво и накрая се строполи на пясъка.
В продължение на няколко минути тя усилено махаше с крака и вдигаше облаци прах. Но скоро движенията й престанаха и тя остана да лежи мъртва на земята.
Женските гледаха поразени и изплашени това, което ставаше. После трепнаха и хукнаха да бягат, защото забелязаха бушмена, който излезе зад храста и се запъти към тях.
Наблюдателите съобщиха, че Фацетане се е навел над жертвата си и е започнал да я дере.
И наистина, след около час той се върна в лагера, като носеше плячката си на рамене. Когато минаваше покрай зулуса, изгледа го с победоносен поглед, сякаш искаше да каже: „Е, Конго, сега е твой ред! Я се опитай да направиш и ти същото!“.
XX
Преследването на набразден гну
Нашите ловци бяха се запътили към реката Мололо, но никой от тях не знаеше как точно щяха да стигнат до нея. Дори водачът им, зулусът Конго не беше минавал по този път и не можеше да каже нищо за дивеча, който може би щяха да срещнат по пътя си.
Като не знаеха кога пак ще могат да се сдобият с прясно месо, те решиха да останат на лагер около извора поне още два дни, за да изсушат месото на антилопата. Оставиха на Ханс, най-възрастния и най- учения, задължението да изсуши достатъчно количество месо за преминаване на необитаемата пустиня.
Закачиха месото на слънце, достатъчно високо, за да не го достигнат хиените и чакалите през нощта, а през деня Конго и Фацетане щяха да отпъждат грабливите птици. Останалите възседнаха конете и се запътиха към мястото, където Хендрик се беше борил с антилопата, с надеждата да попаднат на още дивеч.
Очакванията им скоро бяха възнаградени. Още щом стигнаха в равнината, видяха различни породи животни — стадо зебри и група ивичести гну.
Този вид антилопи са по-едри от другите. Главата и извивката на шията им не са така красиви като на обикновения гну. Имат по-гъсти грива и брада. Цветът на козината им е съвсем различен от този на обикновените гну — той е мръсносинкав, на неправилни ивици, като бразди по тялото.
Двете породи гну никога не обитават едни и същи местности. Набразденият гну пасе винаги заедно с онзи вид зебри, които видяха нашите ловци. А стадата бели гну съжителстват с газели, антилопи и щрауси.
Младите хора спряха конете и огледаха оживената картина пред себе си. Имаше и газели, които си пасяха кротко наоколо и от време на време подскачаха радостно. Зебрите сновяха насам-нататък и изведнъж препуснаха в галоп, за да спрат на друго място, сякаш обладани от внезапна радост и веселие. Женските гну, около тридесет или четиридесет на брой, пасяха, обградени от мъжките, събрани на групи по три или четири. Те стояха на едно място, без да мърдат, като на пост. След известно време някой от тях започваше силно да пръхти, да фучи и да надава остър рев, сякаш предупреждаваше другите за някаква опасност и им даваше някакви нареждания. Всичко това приличаше напълно на навиците на обикновените гну, където мъжкарите също стояха отделно и сякаш пазеха другарките си.
Като се посъветваха помежду си, ловците решиха веднага да нападнат антилопите и да си изберат една от тях, да я подгонят и да се приближат достатъчно за стрелба. Не се налагаше да заобикалят отдалеч. Понеже имаха нужда от месо, не им трябваше да избират жертвата по красота. Знаеха, че месото на гну се доближава до говеждото и решиха да съсредоточат вниманието си върху тях, а не върху газелите или зебрите.
Без да взимат мерки да се крият, потеглиха направо към стадото, с пет кучета отпред.
Щом ги усетиха, всички животни хукнаха да бягат. Зебрите се скупчиха заедно и се понесоха в една и съща посока. Газелите се разпръснаха на различни страни; гну също се събраха накуп и тръгнаха отначало в една и съща посока, но след малко започнаха да се разпръскват, едни наляво, други — надясно.
След няколко минути картината се промени изцяло: зебрите и газелите бяха изчезнали, виждаха се само антилопите, препускащи в различни посоки, ту пред кучетата, ту зад тях, като понякога се опитваха дори да ги нападат. Свирепият израз в очите им, заострените им и закривени рога, гъстата грива и тъмния кичур косми, който падаше над очите им — всичко това придаваше застрашителен вид на животните. Раненият гну беше опасен дори и за ловец на кон, който го преследва, а без кон трудно можеше да се спаси някой от гнева му.
Ловците забелязаха нещо интересно при преследването: мъжкарите не само че не гледаха да се спасят сами чрез бягство, както женските и малките животни, но нападаха на свой ред и, освен това, се биеха и помежду си и свирепо се нахвърляха едни срещу други. Но въпреки това, противниците се разделяха, преди да ги настигнат ловците. На пръв поглед като че ли те не се и опитваха да се скрият от погледа на нападателите, но ловците така и не успяваха да се приближат достатъчно До тях. Ако не бяха кучетата, нашите ловци щяха да се върнат в лагера с празни ръце.
Кучетата бяха си избрали един мъжкар и с лая си го накараха да се отдели от стадото. Те съсредоточиха всичката си ярост върху него. След тях препускаха Хендрик и Вилхелм, последвани от другите скватери.
Като измина около три километра, мъжкият изведнъж се обърна, нахвърли се върху двете най-близки кучета и ги запрати с рога надалеч от себе си. Същата участ щеше да сполети и останалите кучета, ако ловците не им се бяха притекли на помощ. Уплашена, мъжката антилопа хукна към горичката, която се виждаше на около километър далеч. Отначало гну успя да се откъсне от кучетата, но на около стотина метра преди горичката се запъхтя и намали темпото. Кучетата се нахвърлиха върху него. Той се обърна и успя да устои известно време в борба с тях. Но едно куче го захапа за гърлото, а другите увиснаха отстрани на хълбоците му. Още преди да беше се строполил на земята, улучиха го два куршума — на Хендрик и на Вилхелм — и улесниха тежките му предсмъртни мъки.
XXI
Носорогът
Ханс и Аренд, които бяха изостанали, а също и Клаас и Ян, пристигнаха в последния миг на кървавата борба. Всички скочиха от конете си и пристъпиха към одирането на плячката.
Задълженията им се бяха разпределили от само себе си: Аренд приготвяше яденето, Хендрик и Вилхелм се занимаваха с разделянето на месото, Ханс търсеше различни треви и плодове за трапезата, които той разпознаваше благодарение на знанията си.
Месарите пристъпиха бързо и ловко към работата си, а Ханс и Аренд се заловиха с препарирането на главата и рогата, за да ги присъединят по-късно към другите ловни трофеи, окачени по стените на къщите на Фон Блум и Фон Дик. Рогата на обикновения гну често се срещаха в Граф-Райнет. Но такива на набразден гну са много по-редки и се ценят по-високо.
От своя страна Клаас и Ян полагаха всички усилия да бъдат полезни на другите.
Всички бяха изцяло погълнати от заниманията си и не се оглеждаха наоколо. Изведнъж до слуха им достигна страшен звук, нещо като хрущене, придружено с остро, пискливо дишане, което напомняше
