донякъде грухтенето на свиня, но беше много по-силно. Едновременно с това се чуваше пращене от чупене на клони.
Ловците трепнаха, скочиха на крака и въпреки смелостта си, усетиха страх. И наистина, това, което видяха, можеше да уплаши и по-опитни ловци от тях.
Мачкайки всичко по пътя си, пред погледа им се появи огромно четирикрако. По правия рог на носа му и по мощното му телосложение можеше лесно да се разпознае, че това е носорог.
В Африка, както е известно, се срещат четири породи носорози. Тъмният цвят на кожата и двойните рога показваха, че появилото се животно е черен носорог — най-свирепият и най-опасният измежду всичките четири породи.
Той излезе от гъсталака и бързо са запъти към ловците. Вървеше с вирната глава, мърдаше опашка и уши, гледаше злобно напред и очевидно беше раздразнен от нещо. Силното му дишане и звуците, които издаваше, засилваха у всички чувството за страх, което човек и без това изпитва при вида му.
Скватерите веднага разбраха, че животното се насочва към тях с намерение да ги нападне. Те добре знаеха, че черният носорог напада всичко по пътя си — човек или животно, дърво или птица. Лесно може да се разбере колко опасно беше положението на ловците в голата равнина, на стотина метра далеч от носорога, който тичаше право към тях. За щастие конете не бяха разседлани и юздите не бяха вързани за храстите, а само преметнати през седлата. Ловците захвърлиха всичко, което държаха в ръце, оставиха работата си, втурнаха се към конете и мигом ги възседнаха. За всичко това им бяха достатъчни десетина секунди, но носорогът за това време беше успял да се приближи толкова много, че конете от страх се дръпнаха встрани и конниците едва се удържаха върху тях. След това ловците препуснаха, а носорогът ги последва.
Когато успяха достатъчно да се отдалечат, защото конете им бяха по-бързи, младите хора се поуспокоиха, особено Хендрик и Вилхелм, които препускаха най-отпред. Обърнаха се да погледнат назад, но гледката съвсем не беше успокояваща и тържеството им беше преждевременно: опасността съвсем не беше минала, особено за конниците, които бяха изостанали по-назад.
Шестимата се бяха разделили на двойки, препускащи една след друга на известно разстояние. Първи бяха Хендрик и Дебелия Вилхелм, съвсем спокойни от това, че са далеч пред носорога; Ханс и Аренд можеха също да считат, че са в безопасност; но Клаас и Ян бяха толкова изостанали от другите, че между тях и носорога имаше само около двадесет и пет метра и всеки момент той щеше да го настигне.
На по-големите четирима младежи едновременно им мина през ума страшната мисъл: добре, техните собствени коне няма да се оставят на носорога, ами малките кончета на децата? Тях носорогът можеше лесно да ги стигне и тогава смъртта на момчетата щеше да бъде неминуема.
А в това време разстоянието между тях ставаше все по-малко.
В този момент през главата на Хендрик премина спасителната мисъл за една маневра, която би могла да бъде приета за най-големия му ловджийски подвиг. Той бързо изви коня си назад, махна с ръка на Вилхелм да го последва и препусна право срещу носорога.
Вилхелм се насочи на ляво, а Хендрик — надясно. Те се спряха, напълниха пушките си и изчакаха да минат край тях първо Ханс и Аренд, после Ян и Клаас, след които вече идваше носорогът. Двамата едновременно стреляха в тичащия звяр, отново напълниха пушките си и тръгнаха след него.
Макар че и двата куршума го бяха улучили, звярът все още тичаше напред и не се отказваше от преследването на малките кончета. Неговият бяг постепенно ставаше все по-бавен, но и кончетата бяха се изморили и не се знаеше как би свършило всичко това, ако Ханс и Аренд също не бяха стреляли и не бяха ранили носорога в главата.
Отново ранен, но все още не смъртоносно, звярът изостави преследването на кончетата и се нахвърли върху най-близкия си противник.
По правило носорогът бяга по права линия при преследване и нападение и по този начин неговият противник може да се спаси лесно, като малко се отклони встрани.
Борбата вече продължаваше четвърт час: скватерите пълнеха пушките си и стреляха един след друг, а носорогът продължаваше да ги напада с предишния устрем. Най-после един куршум на Вилхелм успя да простреля черепа му, страшилището падна и повече не се помръдна.
Радостни викове изразиха победата. Шестимата ловци слязоха от конете и се приближиха до носорога, прострян на тревата.
Вилхелм изтича до лагера и се върна с брадва, с която отсякоха рога на звяра. Те добавиха този славен трофей към другите.
Насечената на части антилопа натовариха на конете и я пренесоха в лагера.
XXII
Прекъснатата закуска
На другия ден сутринта, преди да потеглят по-нататък на дълъг път, решиха да оставят конете да си отпочинат добре, и затова дълго се излежаваха до по-късно. После пристъпиха към приготвяне на закуската, която щеше да се състои от език на гну, кафе и хляб, които носеха със себе си от Грааф-Райнет.
Хлябът, наистина, беше вече станал доста твърд. Но те биха могли да минат и без него. За много хора от Южна Африка, хлябът е изключителен разкош. Повечето туземци не са го дори и опитвали. Също и хиляди колонисти по границите на Капската колония минават без него.
Жителите на Южна Африка — и бурите, и туземците — се занимават изключително със скотовъдство. Цялото им време е запълнено с отглеждането на стада овце. Само някои много богати колонисти — скватери — засяват по няколко декара царевица и пшеница, имат градини, в които садят зеленчуци и плодове: дини, краставици, тикви, ябълки, круши, праскови, дюли и нарове, развъждат лозя. Тези неща почти ги няма при по-бедните колонисти. В къщите им много рядко има хляб и всекидневната им храна е пушено биволско месо, прясно волско и овнешко, приготвено по различни Начини. В местностите, където се среща и дивеч, скватерите се хранят главно с него. Около къщите в Капската колония, там където има газели и антилопи гну, около жилищата се виждат множество рога от тези животни. Както казахме вече, месото на гну се доближава до телешкото. То е много вкусно, опечено в собствения си сос, или с първокачествена мазнина, получена от тлъстите овчи опашки.
Нашите приятели, които бяха израснали в богати семейства, бяха свикнали да ядат хляб, но не чак до там, че да не могат да минат без него. Те носеха няколко чувала сухари и ги гризяха с голямо удоволствие, заедно с опечения език на гну, докато чакаха кафето.
Шестимата бяха в отлично настроение и си припомняха вчерашната случка, която сега, след като опасността беше преминала, им се струваше много забавна. Тъй като бяха решили да почиват цял ден, те дъвчеха бавно, но изведнъж при тях дотича Конго запъхтян и им съобщи, че в равнината са се появили няколко щрауса.
Ловците посрещнаха тази новина с възторг, особено Клаас и Ян. Челюстите заработиха по-бързо, късчетата месо бяха доизядени набързо, изпиха кафето наведнъж. Закуската бързо завърши.
След десетина минути конете бяха оседлани, а ловците — изцяло погълнати от мисълта за предстоящия лов на щрауси.
Но къде се беше дянал Фацетане? Без неговите съвети и лично участие ловът нямаше да бъде толкова успешен. Всички признаваха единодушно и ценяха неговия опит при лов на щрауси, Фацетане беше ненадминат.
Това беше признато дори и от Конго, който пък беше незаменим, когато ставаше дума за лъвове, леопарди, хиени и други грамадни хищници в тази част на Африка. Неговото племе, зулусите, имаха огромни стада от овце, а щраусите не представляваха заплаха за тези животни.
Бушмените, напротив, нямаха никакви домашни животни и затова бяха станали добри ловци и се хранеха с всякакъв дивеч, като се започне от скакалеца и се свърши с жирафа и слона. Така се обясняваха техните всестранни знания за навиците на всички хищни животни, които живееха по тези места. Колкото до Фацетане, той минаваше за много опитен ловец на хищници, дори и между съплеменниците си.
Но къде беше той точно в този момент, когато най-много се нуждаеха от него? Не се виждаше никъде от един час насам. Както съобщи Конго, бил отишъл при воловете на пасището и може би още беше там. Някой предложи да отидат да го повикат. Друг възрази, че така ще загубят време, защото воловете пасяха далече от лагера, а докато дойдеше и бушменът, възможно бе щраусите да изчезнат.
