Не по-малко интересен е и обичаят да се намазват стрелите с отрова, който също се наблюдава при всички племена в различни места на земното кълбо. Трудно е да се допусне, че бушмените от Африка и червенокожите индианци от Америка са имали връзки помежду си, но и едните, и другите, намазват с отрова върховете на стрелите си. За направата на тази отрова се използват почти еднакви рецепти: смес от растителни и змийски отрови. В Северна Америка за тази цел се използват гърмящата змия и някои местни отровни растения. Индианците от Южна Америка смесват растението кураре с отровата на различни змии. А в Южна Африка туземците смесват луковиците на отровния амарилис и отровата на местните кобри и усойници.
Бушменът превъзходно познаваше всички рецепти, изнамерени от неговия народ. Винаги когато ловците трябваше да убият някоя отровна змия, изпречила се на пътя им — а това се случваше често — Фацетане внимателно изцеждаше капката отрова от нея и я събираше в едно шишенце. Той винаги носеше със себе си и известно количество черна смола, насъбрана от стените на пещерите, от която омесваше тесто, с отрова в него, и слагаше на върховете на стрелите си по едно такова топче. По същия начин постъпват и индианците в Южна Америка, но вместо смола те използват растителни сокове.
Отровният амарилис се намираше в изобилие навсякъде и така бушменът си набавяше и тази съставка на отровата, Фацетане беше се запасил с отровните луковици.
И така, Клаас и Ян можеха лично да наблюдават целия процес на приготвяне на бушменската отрова за стрели. Бушменът смачка една луковица от амарилис, постави я в гърненце, после сложи гърненцето на слаб огън и изля в него змийската отрова, пазена в шишенцето. Разбърка сместа с една пръчка. Когато кашата стана тъмнокафява на цвят, той съвсем спокойно я опита на вкус, за да провери дали се е сварила добре.
Младите скватери гледаха с ужас и очакваха неизбежната му смърт, те знаеха, че много по-малко количество от змийската отрова може да повали дори и слон.
Но нищо такова не се случи. Отровите действат по различен начин. Например, човек не може да си позволи да глътне дори и малко количество арсеник, но би могъл да излапа съвсем безнаказано цялата глава на една отровна змия, заедно с жлезите, които отделят отровата. Ако обаче дори и само една капка от тази отрова попадне направо в кръвта, смъртта е неизбежна. От друга страна, ако арсеникът, дори и в много голямо количество, се вкара в тялото не през стомаха, а в кръвта, няма да има вредни последствия.
Бушменът знаеше добре, че ако по устните и устата няма драскотини, и отровата влезе само в стомаха, няма да има опасност за него.
После Фацетане пусна в гърненцето малко смола и продължи да бърка с пръчката, докато сместа се втвърди. Тогава той натопи в нея няколко стрели и ги остави да съхнат. Така стрелите станаха отровни и той се надяваше поне едната от тях да улучи щрауса още преди залез слънце.
XIX
Как бушменът измами щрауса
Клаас и Ян не се интересуваха толкова от начина на приготвяне на отровата, колкото от това как щяха да подействат отровните стрели, Фацетане им обеща да ги вземе на лова и те горяха от нетърпение, но трябваше да се изчака залеза на слънцето, когато щраусите щяха да се завърнат при гнездото си.
Момчетата запълваха чакането с разговор около предстоящото приключение и се чудеха как ще успее бушменът да се приближи незабелязано до птицата и то толкова близо, че да може да я улучи със стрелата. Пък можеше да се случи така, че птиците да хукнат веднага да бягат, като видят пораженията върху гнездото си.
Имайки предвид и тази възможност, той възнамеряваше да ги издебне, преди още да са стигнали до гнездото. Но дали щеше да успее да остане незабелязан от подозрителните птици? Стрелата можеше да отлети на разстояние най-много петдесет метра. А засадата трябваше да се направи до самото гнездо, защото не беше известно от коя посока щяха да дойдат птиците. На близо километър наоколо пустинята беше съвсем гола и нямаше друго място за криене, освен самото гнездо. А то беше толкова плитко, че можеше да се скрие само котка. Въпреки разпространеното мнение за безкрайната глупост на щраусите, те всъщност бяха много предпазливи, оглеждаха всичко със зорките си очи и не се доближаваха до гнездото, без да се огледат добре.
Клаас и Ян не можеха да измислят как ще се прикрие бушменът. Пък и той не им казваше предварително и не искаше да ги посвещава в тайните си. Момчетата бяха добре възпитани, а също и дисциплинирани ловци, и успяха да сдържат нетърпението си, като се задоволиха само да наблюдават действията на туземеца.
Той междувременно беше се заел с мъничката лисица, убита сутринта, и с помощта на разни клечки направи така, че тя да стои изправена и отдалеч да изглежда като жива.
Беше обещал на младежите да го придружат при дебненето на щраусите, но те трябваше да останат надалеч, за да не уплашат животните, и да наблюдават лова през далекогледи.
Като завърши всичките си приготовления и взе лисицата под мишница, Фацетане тръгна към мястото, откъдето предполагаше, че ще се появят щраусите.
Почти по същото време в лагера се завърнаха и другите ловци и бяха не по-малко заинтригувани от предстоящото зрелище. Те също се присъединиха към момчетата. Като избраха подходящо място за наблюдение, те се разположиха така: двете момчета се покачиха на самия връх на една акация и обещаха да разказват на другите под дървото всичко, което виждат през далекогледите си. Те можеха да видят не само гнездото и бушмена, но и цялата околност много надалеч.
Бушменът се беше запътил към един самотен храст, който растеше в посоката, която сутринта бяха поели щраусите, и от която най-вероятно щяха да се появят сега.
Наблюдателите на дървото видяха това и докладът им започна:
— Фацетане е при храста — извика Ян. — Той остави там лъка и стрелите и тръгна към гнездото, като носи и лисицата. Сега се спря… все още е по-близо до храста, отколкото до гнездото.
— Разбира се, че е по-близо до храста — прекъсна го Клаас, — той измина само двадесетина крачки.
— Все едно — намеси се и Хендрик. — Какво ли се кани да прави? Като че ли се наведе.
— Да — отговори Клаас, — и сложи лисицата на земята. Наистина тя е като жива.
— Фацетане постъпва много правилно — на свой ред се обади Ханс. — Аз вече се досещам как си е наумил да излъже щраусите.
— И ние също! — в един глас викнаха Хендрик и Дебелия Вилхелм.
— Сега пък тръгна към гнездото — продължи Клаас. — Стигна до него и го заобикаля. Навежда се, от времена време рита нещо с крак, не мога да видя какво.
— Май че събира черупките от яйцата, които ние оставихме — подхвана Ян.
— Вярно! — съгласи се Клаас. — Сега взима едно яйце от гнездото и го държи в ръце.
Както разказахме, нашите ловци бяха взели само няколко яйца, пръснати около гнездото. То все още си оставаше пълно с полуизлюпени яйца.
— Фацетане пак се връща назад — викна Ян. — Държи в ръцете си едно яйце. Виж, Клаас, ако не греша, той слага яйцето на земята, точно под муцуната на лисицата!
— Точно така трябва! — дружно викнаха ловците. — Ама че хитър е нашият бушмен!
— Сега пак отиде при храста — съобщаваше Ян, — и се скри зад него.
Действията на Фацетане се основаваха на известната му омраза на щраусите към лисицата, която ограбваше гнездата им. Това тяхно чувство е толкова силно, че птицата, щом види малкото животно отдалеч, веднага се нахвърля върху него и се стреми да го смачка с крака. Зверчето може да успее да избегне жестокото наказание, само ако по пътя на бягството си успее да открие някаква дупка, скална пукнатина или храст, където да се скрие. Защото колкото и бързо да тича то, щраусът може винаги да го настигне и да се разправи с него.
Като постави на видно място трупа на лисицата, бушменът имаше за цел да примами щраусите към нея. Отчаяни от разоряването на гнездото и сигурни, че тя е виновникът за това, птиците сигурно щяха да се нахвърлят върху своя заклет враг.
— Ето ги и щраусите! Още са далече. Един мъжки и две женски, навярно вчерашните. Връщат се от
