изядени от една хиена.
А през това време щраусите успяха да се отдалечат от гнездото си, защото дневната горещина беше започнала да се засилва. Те бяха си избрали посока, съвсем обратна на ловците, и скоро се загубиха от поглед. Това Ханс успя да види през далекогледа си.
Всеки ловец, който е бил задържан вкъщи от дъжд или сняг, след като вече е бил готов да тръгне, би разбрал много добре чувството на досада и разочарование, което завладя ловците и най-много — Ханс. Той проклинаше неприятната случка със седлото, а същото и хиената. Тя щеше да си изпати, ако в този момент му беше попаднала пред очите. Това чувство се споделяше, в по-голяма или по-малка степен, и от другите ловци.
— Все пак да тръгнем към гнездото, поне яйцата са там — предложи Аренд. — Нямам нищо против хапването на пържени яйца, за разнообразие след нашето пушено месо и дивеча.
— Напълно съм съгласен с тебе — добави Дебелия Вилхелм, — и с удоволствие ще закуся с печено яйце, стига да не е развалено.
Младежите вече се канеха да тръгват.
— Почакайте! — викна Ханс. — Почакайте! Още не всичко е загубено!
— Какво видя? — попитаха го приятелите му. — Може би щраусите се връщат?
Ботаникът мълчеше и продължаваше да гледа през далекогледа към гнездото, макар че птиците не бяха там.
— Тя е, не се заблуждавам! — най-после викна той.
— Коя тя? — заваляха въпросите.
— Лисицата! — отговори Ханс.
— Коя лисица?
— Която видях вчера. А сега я виждам съвсем близо до гнездото. Много е заета с нещо, което не мога да разгледам.
— Обзалагам се, че е там заради яйцата — предположи Дебелия Вилхелм.
— Да тръгваме да ловим лисицата! Към лисицата! — викна Хендрик, светнал от удоволствие.
— Към лисицата! — повториха след него Клаас и Ян.
— Добре, нека ловът да е за лисици! — от своя страна и Ханс се съгласи и четиримата препуснаха с конете, като подсвирнаха и на кучета на тичат след тях.
Тръгнаха право към гнездото, нямаше нужда да обхождат предпазливо. Зверчето не можеше да избяга, би се опитало само да се скрие в някоя дупка някъде близо до гнездото. То обича много яйцата, особено щраусовите, и Фацетане уверяваше, че този вид лисици постоянно вървят след големите птици, дори и километри наред, да открият гнездата им.
Предишната вечер Ханс беше наблюдавал как лисицата преследваше щраусите, не за да ги напада, а за да открие гнездото им.
Но имаше нещо, което бушменът не можеше да си обясни. Как успяваше малкото животно да счупи яйце с такава твърда черупка? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Ханс знаеше много за анатомията на това животно. Например, че в черепа му липсва кухина, в която обикновено се намират слепоочните мускули, и поради това силата на челюстите му е много по-малка от тази на обикновената лисица. Така че не е възможно да успее да прегризе черупката. Не можеше и да я разчупи с лапите си, защото долната част на пръстите на краката му беше покрита, както при птиците, с меки и нежни косми. Това беше много странно за животно, което обитава страни с горещ климат.
Фацетане знаеше само, че пясъчната лисица изсмуква яйцето до капка. Но не му беше ясно само как зверчето счупва черупката. Така беше и при другите. Но скоро щяха да си го изяснят.
Конниците спряха на разстояние около километър от гнездото и започнаха да наблюдават. Въпреки тънкия си слух, лисицата дори не подозираше за присъствието им — до такава степен беше погълната от работата си. Погледите, които от време на време хвърляше в посоката, където се бяха отдалечили щраусите, показваха, че тя се тревожи единствено от тяхното завръщане. Но с какво се занимаваше зверчето?
Не можеше да се отговори веднага, защото то беше с гръб към ловците. След малко видяха, че то търкаляше пред себе си голямото яйце към един камък. Като го наближи, силно блъсна яйцето към камъка. Чу се пращене и яйцето беше счупено.
Закуската на животинчето беше готова. То се готвеше да си похапне сладко, но нашите ловци също бяха гладни. Те пришпориха конете, свирнаха на кучетата и се втурнаха напред. Кучетата настигнаха лисицата много скоро. Трябваше бушменът да се намеси, за да им попречи да разкъсат красивата й кожа.
Почнаха да събират яйцата. Тези, които бяха в гнездото, явно вече бяха негодни за ядене, но наоколо намериха доста пресни яйца и си устроиха чудесна закуска. Бушменът показа най-добрия начин за печене на такива яйца: яйцето се зарива в гореща пепел и през една дупка, пробита в черупката му, с пръчка се разбърква, докато се опече равномерно.
XIV
Блайбоките
Младежите не бяха доволни само от лисицата като ловен трофей. Но още същия ден им провървя с едно друго, много по-интересно животно.
Отвъд гората, където ловците се бяха разположили, имаше обширна равнина, заобиколена от дървета. Тяхната зеленина ясно се различаваше на фона на започващата след тях пустиня. Далеч на хоризонта се виждаше акациева горичка и тези няколко храста с перести, светлозелени листа оживяваха донякъде пустинната местност. Сигурно имаше живи същества по тези чудесни пасища. Макар че нямаше и следа от присъствието на човек, тук би трябвало да има животни и птици.
Видяха птица-секретар, която се хранеше със змии, тя дебнеше из тревата своята пълзяща и отровна плячка. На нея не й трябваше да си служи с криле, за да избяга от враговете си: дългите й крака успяваха да я отнесат Далеч от хиените, леопардите и чакалите. Тя тичаше бързо, почти колкото щрауса. Редом с нея се виждаше една дропла, също едра птица, която бурите наричаха „Див паун“.
Орляци токачки, които пасяха по поляната между храстите, вдигаха голяма врява, напомняща стържене на желязо. От храст на храст прелитаха пъстри папагали, зелени гълъби, гургулици и колибри. По дървета висяха много птичи гнезда.
Но в това чудно кътче имаше не само птици, зелените поляни се разхождаха грациозни четирикраки или си почиваха под сянката на дърветата. Можеха да с& срещнат стада газели, които побягваха с огромни скокове, щом усетеха някаква опасност. Чудните антилопи гну, с гъста, белезникава грива, препускаха из равнината, като описваха големи кръгове. Виждаха се стада от кваги и зебри. Из тревата и храстите дебнеха леопарди и, разбира се, също и страшните лъвове, които взимаха кървавия си данък от беззащитните тревопасни.
Цялата местност беше пълна противоположност на пустинята, която започваше в съседство и се губеше далеч зад хоризонта.
Малко разочаровани от това, от бягството на щраусите, недоволни и от лисицата, ловците решиха да подгонят някои от животните наоколо. Бяха сигурни, че ще намерят поне газели. Още предната вечер, като водиха животните на водопой, по многобройните следи бяха се убедили, че в равнината има много и разнообразен дивеч.
Оставиха двамата туземци да пазят лагера, яхнаха конете, повикаха кучетата и се запътиха към равнината.
Не бяха изминали и стотина крачки, когато вървящият отпред даде знак за спиране, Пред тях пасяха няколко толкова красиви животни, каквито не бяха виждали. Познаха само, че са антилопи, по рогата и формата на тялото. Бяха високи малко повече от метър. Рогата им, подобни на саби, бяха насочени назад, и имаха пръстеновидна форма. Тъмната им и лъскава кожа проблясваше през светлосивата козина.
Макар че по-възрастните скватери преди това не бяха виждали такава антилопа, те знаеха как се казва и бяха чували за нея от родителите си. Преди години този вид често бе срещан в Капската колония и бурите го бяха нарекли „блайбок“, което на холандски означава „син козел“.
Тези антилопи са пет вида. Всички те обитават долината на Оранжевата река в Южна Африка. Първият
