вид — „водният козел“ — има синкавосива козина, живее покрай реките, обича водата и смело се хвърля да плува, затова са го нарекли така. Това силно и храбро животно, когато бъде ранено, толкова се разярява, че става опасно за ловеца.
Другият вид е „тахеце“, която има грива и дълга брада. И тя е също толкова храбра и опасна като водния козел, но живее по високите места, не обича водата и се храни с акациеви листа.
Третият вид е антилопата-кон. Силно, свирепо животно, с рога насочени назад и извити много повече. Живее в планините и в равнините изобщо не слиза.
Най-красивата порода, несъмнено, е черната антилопа. Тя е по-едра от другите, рогата й са извити като ятаган и са дълги близо един метър. Козината й е тъмна, с бели петна по корема, и по шията и главата. Черните антилопи не се събират на стада и затова много рядко могат да бъдат срещнати.
Най-рядко срещан, особено в колонизираните части на Африка, е последният вид — блайбокът.
XV
Ловът на антилопи
Пасящите антилопи бяха седем на брой. Мъжкарят, който силно се различаваше от другите с ръста си, имаше рога, дълги повече от метър, и вървейки начело, се беше запътил към някаква река, за да се спаси стадото с плуване. Ловците започнаха да кроят план за нападението, но в този момент едно младо и неопитно; куче се нахвърли върху животните със силен лай. По сигнала, подаден от водача, антилопите се обърнаха и мигом изчезнаха.
Ловците трябваше да се откажат от всякакви ловджийски хитрости и да се задоволят засега само да; преследват животните.
Преследването беше ожесточено. Веднага след антилопите тичаха кучетата, а след тях — конниците. Но бързината на животните беше толкова голяма, че скоро ловците започнаха да изостават. Най-напред се умориха дребните кончета на Ян и Клаас. После конят на Ханс, който беше кротък и издръжлив при пътуване, но не и при такова препускане. Накрая изостана и Аренд, но не и защото конят му се беше изморил, а защото на самия него не му харесваше това бясно преследване в тази горещина. И той предпочете да спре под сянката на една акация и да си отдъхне.
Страстните ловци обаче, Вилхелм и Хендрик, не изоставаха от кучетата и явно бяха решили да довършат преследването успешно.
Конете и на двамата бяха отлични. Този на Хендрик беше черен, среден на ръст, с малко арабска кръв, с чудесни качества за ловджийски кон, но не и за надбягване. Конят на Вилхелм Дебелия беше съвсем различен: едър, не особено красив, с дълги кокалести крака. Тялото му беше съвсем плоско, главата — ъгловата и с изпъкнала муцуна, с тънка и суха опашка. Трудно можеше да се намери по-некрасив кон, но Вилхелм не би го заменил за никой друг. Самият Вилхелм също не беше особено хубав, но когато трябваше да се действа, надминаваше всякакви очаквания. Също такъв беше и конят му: можеше да настигне и антилопи и кваги, изпреварваше кучетата и другите ловци, въпреки големия товар на гърба си. За това не беше за учудване привързаността на Вилхелм Дебелия към него.
Хендрик обичаше своя кон също толкова много. Двамата братовчеди често водеха спорове за достойнствата на конете си. Единствено неоспорима беше красотата на Хенриховия кон.
Досега не бяха имали възможност да сравнят двата коня по бързина и издръжливост. Тичащите пред тях антилопи сякаш нямаха намерение да спрат, преди да изминат много километри. Вилхелм беше уверен, че конят му ще издържи.
Също така си мислеше и не по-малко самолюбивият Хендрик, но не смееше много да пришпорва своя кон, защото беше ясно, че щяха на тичат много дълго.
Известно време съперниците препускаха един до Друг, пред тях тичаха кучетата. Антилопите минаха покрай малка горичка, но не направиха опит да се скрият в нея, а продължиха право напред в посока към водата. Някои от кучетата вече ги настигаха и животните се пръснаха в различни посоки. Редът се промени: всяко от кучетата беше подгонило най-близката до него, антилопа и бързината на преследването намаляващото тичаха на различни страни. Това даде възможност на: двамата ловци да си набележат жертва и да се насочат към нея. Все още препускаха редом и не се отказваха от състезателната страст. И конете, усещайки че се оценява тяхната издръжливост, сякаш се поглеждаха един друг недоверчиво. Двамата ловци бяха си избрали една и съща жертва — старият мъжкар, който продължаваше да бяга напред, преследван от две кучета.
XVI
Преследването на блайбока
Ловът ставаше интересен. Кучетата, антилопата и конниците се съревноваваха по бързина. Големият мъжкар тичаше право напред, без да се отклонява встрани. Той не се уплаши от кучетата като женските, а бързаше да стигне до водата. Вече се виждаха дървета, които явно растяха на брега на някаква река. Към тях се беше устремил и мъжкарят. Но все още му оставаше да измине голямо разстояние, преди да има възможност да се скрие между тръстиките.
Двете кучета, които бяха по петите му, също както двата коня, като че ли също се съревноваваха помежду си. Едното от тях беше на Хендрик, другото — на Дебелия Вилхелм. И за кучетата и техните достойнства бяха водени безкрайни спорове.
И тъй, конете, кучетата и ловците напрягаха последни сили, да спечелят надпреварата. Но в нея нямаше завист или други лоши чувства. На всеки от двамата ловци му се искаше да победи неговото куче и неговият кон. Всеки от тях искаше да защити ловджийската си чест и да се върне в лагера с разкошните рога на антилопата като доказателство за победата.
От своя страна блайбокът продължаваше на бяга леко и бързо. При всеки скок тялото му се опъваше във въздуха, главата му гордо се изправяше, а рогата почти опираха гърба му. Той беше много красив в летенето си. Понякога успяваше да остави преследвачите си далеч назад. Но скоро кучетата го настигаха отново, а ловците бяха на около стотина метра след тях. Блайбокът се обливаше в пот и от това козината му изглеждаше още по-тъмна. Парцали пяна висяха по шията и хълбоците му; червеният му език беше изплезен и ловците щяха да доловят тежкото му и пресекливо дишане, ако то не беше заглушавано от също толкова тежкото дишане на конете им.
Така изминаха около десетина километра и все повече приближаваха до дърветата. Ако блайбокът успееше да стигне там пръв, несъмнено щеше да се спаси, като преплува реката. Като прецениха това, ловците буйно пришпориха конете си. Беше настъпил решаващият миг на лова.
Конете напрягаха всичките си сили, но след третия си скок конят на Вилхелм се препъна и тежко се повали на земята заедно с тежкия си ездач. Шумът от падането стигна до Хендрик, но той дотолкова се беше увлякъл в преследването, че продължи напред, без да се обръща и без да направи опит да задържи коня си.
Горкият Вилхелм! Не му вървеше! След малко кучетата настигнаха антилопата, но именно кучето на Вилхелм стана жертва на страшните рога. С един удар мъжкарят прободе животното, вдигна го нагоре и го захвърли вече мъртво. Същата участ очакваше и другото куче, това на Хендрик, но самият той беше вече стигнал до антилопата и внезапното му появяване я изплаши. Тя се хвърли в храстите и изчезна от погледа на ловеца. Той долавяше само шума от чупене на клони и лая на кучето, което бягаше по петите на блайбока. Хендрик придържа коня и пристъпи навътре, ориентирайки се за посоката по шума. Но лаят, който би трябвало да означава, че кучето е спряло антилопата и се е нахвърлило върху нея, не се долавяше. Може би Хендрик трябваше да се върне назад също така безславно и да се откаже от лова?
След малко се чу плясък на вода от падането на тежко тяло, а след това втори плясък — явно кучето бе последвало антилопата в реката.
Хендрик знаеше, че блайбокът е много по-добър плувец и ще избяга от кучето. Единствената възможност, която оставаше на ловеца, беше да се опита да стигне на брега на реката и да стреля по антилопата.
Хендрик се огледа и намери малка пътечка между храстите и тръгна по нея. Стигна до такова място, където водата беше дълбока, но течението не беше много силно. По повърхността още се носеха малки вълни от плуващите животни.
Нямаше време за слизане от коня, защото антилопата беше стигнала отсрещния бряг и вече излизаше
