от водата. Хендрик стреля, макар и с много слаба надежда да улучи.
Широкият гръб на животното беше отлична мишена. Във въздуха хвръкна снопче козина, рукна кръв от синкавото туловище, и преди още да бе заглъхнал изстрелът, антилопата се свлече и падна близо до водата. Чудесните рога бяха спечелени от Хендрик.
XVII
Отчаяна борба
Да, чудесните рога бяха спечелени от Хендрик! Младият ловец ги смяташе вече за своя плячка.
Но след малко разбра заблуждението си. Наистина антилопата беше паднала на земята, право в зъбите на кучето. Но след малко успя да се изправи на краката си и с могъщ удар на рогата да отхвърли кучето. После отново се гмурна във водата. Кучето я последва.
Отново двете животни заплуваха едно след друго през реката. Въпреки яростта си, обаче, кучето не успя да настигне антилопата във водата и след малко тя излезе от реката на същото място, където преди малко се беше хвърлила във водата, почти в краката на Хендрик. От другата му страна яростно лаеше кучето и му препречваше спасителния път към водата.
Нямаше време за губене. Ловецът не можеше да стреля от толкова близо, защото имаше опасност да улучи кучето.
Хендрик с бързо движение извади ловджийския си нож, изправи се върху коня, хвърли юздите настрани и се хвана за най-близкия клон. Вдигна се на ръце, залюля се и с едно гъвкаво движение на тялото в миг се озова на гърба на антилопата.
Раненото животно рязко и уплашено се изправи, като искаше да отхвърли нападателя. Но ловецът успя да се задържи благодарение на силата, с която притискаше с краката си хълбоците на антилопата. Тъкмо щеше да замахне с ножа, когато силен удар в лявата ръка едва не го повали настрана.
В този момент някъде наблизо зад дърветата се чу изстрел, но не се виждаше нито кой е стрелял, нито по каква мишена.
Хендрик можа да се убеди на практика колко силен може да бъде ударът от рогата на блайбока. Той преодоля болката със стиснати зъби и заби със замах ножа до дръжката в гърлото на животното. Последва силен рев, хъркане, потреперване и огромната антилопа се срути на земята. От гърлото й рукна силна струя кръв. Хендрик успя да се освободи от животното и реши да го остави там, където беше паднало, с намерение да го прибере после с помощта на другарите си, и реши тутакси да се върне на мястото, където се беше спънал Вилхелм.
Макар че Хендрик нямаше време да привърже коня и просто беше отхвърлил юздите свободно, благородното животно не беше побягнало и след малко Хендрик вече вървеше по току-що изминатия път.
Тревожеше го изстрелът, който беше чул по време на борбата си с антилопата. Дали Вилхелм беше стрелял по някакво животно или пък това беше зов за помощ? Последната мисъл засили тревогата на младежа.
Първото нещо, което видя при излизането си от горичката, беше Вилхелм Дебелия, възседнал коня си и запътил се насреща му. Хендрик се зарадва, че от падането не са пострадали нито конят, нито ездачът, докато него много го болеше ръката от удара на блайбока.
Вилхелм гледаше много мрачно и Хендрик не проговори, за да пощади самолюбието му. На въпроса дали той е стрелял преди малко, Вилхелм Дебелия кимна утвърдително и с глава посочи към едно току-що убито животно на земята.
Хендрик се приближи и започна внимателно да го оглежда. То беше голямо колкото едро куче, с ниска задница, като на хиена, и донякъде приличаше на хиена. Но муцуната му беше заострена, а гърбът извит, а не прав като на хиените. Тялото му беше червеникавосиво, с тъмни напречни ивици.
Това животно беше протел, една от тези междинни породи животни, които все още си оставаха загадка за учените и се срещаха само в Южна Африка. Някои го отнасяха към семейството на кучетата, други — към хиените, трети — към лисиците. Звярът, който Хендрик разглеждаше, не приличаше на нито едно от тези животни толкова много, че да бъде отнесен към съответното семейство, но едновременно притежаваше белези на всичките тях. Хендрик и Вилхелм познаваха това животно с името земен вълк, което му бяха дали жителите на Капската колония, защото си изравя дупки в земята. То се срещаше навсякъде в Южна Африка и беше нощно животно. Прекарваше дните в дупката си, а нощем нападаше главно стада овце, като им прегризваше главно тлъстите опашки.
Хендрик и друг път беше виждал това животно. Но все пак го оглеждаше внимателно, за да разбере къде го е улучил куршумът.
— Откъде се появи? — попита младежът.
— Изскочи от дупката си — отговори Вилхелм Дебелия и му разказа как конят му се е спънал точно в неговата дупка и оттам изскочил звярът, много уплашен. Ловецът, ядосан от падането, веднага го застрелял.
При друг случай нямало да постъпи така, защото мислил, че това противно животно е недостойно дори и за куршум.
Младежите се запътиха към убития от Хендрик блайбок, с намерение да го одерат и вземат месото му. След малко към тях се присъединиха Ханс и Аренд, които бяха ги открили по оставените следи.
Всеки нарами по една четвърт от трупа на животното и потеглиха към лагера. Всички бяха весели, с изключение на Вилхелм Дебелия, който тъгуваше за кучето си и беше ядосан от несполуката си в лова. Ханс и Аренд не пощадиха като Хендрик самолюбието на ловеца и жестоко му се присмиваха, че едно глупаво препъване е спряло неговия устрем.
XVIII
Отровните стрели
След прибирането си в лагера, Клаас и Ян се вмъкнаха в колите и повече не излязоха оттам. Но не бива да се мисли, че те бяха мързеливи. Просто много се умориха и сега можеха само да седят и да приказват.
За какво ли? Разбира се, за птици. Пък и старият бушмен беше с тях. Те го обожаваха, защото нямаше в цяла Африка птица, която Фацетане да не би могъл да улови.
След като беше завел воловете на безопасно място, той показваше на момчетата как се правят примки за птици. Двете момчета винаги го слушаха с голямо удоволствие, но сега проявиха особен интерес, защото ставаше дума за най-голямата птица на света — щрауса.
Бушменът си беше наумил да хване стария щраус, на когото скватерите и пясъчната лисица бяха ограбили гнездото. Как щеше да го залови? Жив ли? Ние вече разказахме колко трудно се преследва това двукрако животно, дори с бързи коне.
Бушменът имаше намерение не да го преследва, а да го издебне и убие. Щеше да получи много пари за кожата и перата на птицата.
Но как щеше да го убие? Може би с куршум от пушка, взета назаем? Нищо подобно! Фацетане стреляше с пушка много лошо. Той не би улучил дори и слон, да не говорим за птица. Но затова пък отлично стреляше с лък. С малкия си, почти детински лък той улучваше толкова точно, колкото и Дебелия Вилхелм с грамадната си пушка. Човек, като гледаше тънката тръстикова стрела с невзрачно желязно връхче, не можеше да допусне, че това нещо може да убие грамадния щраус. Преди известно време точно с такава стрела Фацетане беше убил няколко жирафа. Толкова опасни всъщност са стрелите на бушмените! И то не заради големината или силата, с която летят, а заради отровата, в която предварително ги потапят. Тази отрова прониква в раната и предизвиква смъртта на животното. Като истински бушмен, слугата на Фон Блум винаги намазваше с отрова стрелите си.
Заслужава си да се спрем на едно интересно явление в историята на човешкия род — абсолютно еднаквия начин на употреба на лъка и стрелите у всички племена на света, независимо от това къде живеят. Различията са съвсем малки и само в някои дребни подробности. Понякога са намирали еднакво оръжие у племена със съвсем различни обичаи, нрави, вкусове и характер. Едно и също решение на една и съща задача. Означава ли, че поради еднаквото за всички народи първобитно оръжие, колкото и да са отдалечени те един от друг, имат общ произход или пък са поддържали връзки в древни времена?
