Ако тръгнат в същата посока, по която бяха минали скакалците или откъдето бяха дошли, може би ще изминат стотици мили и няма да срещнат и стръкче трева за гладния добитък, който в такъв случай непременно ще погине.
А ако тръгнат в друга посока, може би след повече или по-малко време ще намерят трева — но дали ще има вода? Без вода е невъзможен животът не само на добитъка, но и техният собствен. Ето защо беше във висша степен важно да се избере посоката.
Отначало Фон Блум реши да тръгне към селищата. Той знаеше, че най-близкият извор в една посока е на разстояние петдесет мили. Но пътят нататък беше на изток от краала и именно натам бяха отишли скакалците и сигурно бяха унищожили всичко. Така че беше крайно рисковано да тръгнат в тази посока.
Откъм север заплашваше пустинята Калахари и беше невъзможно да отидат нататък. Фон Блум не беше чувал за никакъв оазис в тази пустиня. При това, оттам се бяха появили скакалците. Те отиваха на юг, когато ги видяха първия път, и само внезапната промяна на вятъра ги бе накарала да променят посоката си.
Оставаше да тръгнат само на запад и Фон Блум мислеше, че в тази посока най-скоро ще се измъкне извън пределите на опустошената област.
Той знаеше нещо за западните равнини, малко наистина, но все пак знаеше, че на четиридесет мили от краала има прекрасни, добре оросени пасища. Веднъж бе дори ходил там сам, когато добитъкът му беше отишъл много надалече и той бе тръгнал да го търси. Местността тогава му се бе видяла по-удобна дори и от тази, в която живееше, и известно време бе мислил да се пресели там и ако не изпълни тази си мисъл, то беше защото местността бе много отдалечена от населените области. Макар че живееше далеч от селища, все пак той поддържаше връзки с градовете; ако отидеше по-надалече, трябваше да се откаже от тези връзки.
Но сега мислите за връзки с колонистите трябваше да останат накрая и той реши да отиде там.
Свартбой получи заповед да кара на запад. Бушменът бърже се покатери на капрата, удари с грамадния си бич и фургонът потегли към равнината.
Ханс и Хендрик бяха вече на конете; те бяха изкарали от оборите всичкия добитък и с помощта на кучетата го подгониха пред себе си.
Малката Гертруда и Ян седяха вътре във фургона зад Свартбой и редом с тях се виждаше прелестната глава на антилопата, големите очи на която с любопитство се озъртаха наоколо.
Като хвърли последен поглед към напуснатия краал, Фон Блум смуши коня си и тръгна подир фургона.
VII
Вода! Вода!
Малкият керван потегли, но не мълчаливо. Гласът и подсвиркването на Свартбой се чуваха почти непрестанно. Плющенето на бича му, сякаш изстрели от пистолет, се носеше из долината и навярно цяла миля наоколо. Хендрик от своя страна доста увеличаваше този шум и дори спокойният Ханс трябваше сега да крещи, за да накара стадото да върви напред в желаната посока.
От време на време двете момчета трябваше да помагат на Свартбой да се справи с упоритите бикове, които понякога не слушаха и кривваха настрана от правия път. В такива случаи Хендрик или Ханс излизаха напред и като ги обсипваха щедро с удари с ужасния „ямбок“, ги караха да вървят където трябва.
Този „ямбок“ укротяваше бързо и най-упоритите бикове. Това е еластичен бич, направен от ремъци от кожа на носорог или бегемот, дълъг е около шест фута и към края постепенно се стеснява.
Щом биковете започнеха да се опъват, а Свартбой не можеше да ги достигне с дългия си бич, Хендрик тутакси ги накарваше с гъвкавия си ямбок да се подчинят. Принудиха се едно от момчетата почти постоянно да е при тях.
В Южна Африка биковете за впрягане ги кара обикновено говедар. Но биковете на Фон Блум бяха научени без такъв, откак освободените роби-хотентоти го бяха напуснали. И Свартбой бе изминал с тях вече много мили, без каквато и да било друга помощ, само с бича си. Но странният вид на равнината след скакалците плашеше биковете. При това скакалците бяха унищожили всяка следа от прокараните пътеки или пътища, по които биковете можеха да вървят. Цялата равнина имаше съвсем еднакъв вид — никъде и следа от пътека. Фон Блум с мъка можеше да различава местността и беше принуден да се ръководи от положението на слънцето.
Хендрик почти през всичкото време се занимаваше с упоритите бикове, а със стадото се справяше Ханс; и това не беше трудно, защото изплашените животни се трупаха на едно място, а и при това наблизо нямаше трева, която би могла да ги примами настрана.
Фон Блум яздеше отпред като водач на керван. По обичая на повечето бури той беше облечен с широки кожени гащи, дълга и широка светлозелена куртка с множество джобове отстрани и тъмна кожена жилетка. На главата си имаше бяла, плъстена шапка с много широки поли, а на краката — селски обувки от груба кожа. Над седлото бе метната леопардова кожа, а през рамото му висеше голяма около шест фута, дълга, тежка старомодна кремъклийка. Подобни пушки са на голяма почит у бурите. Американският ловец би се изсмял, като я види, но ако се запознае по-отблизо с Капската колония, той ще промени мнението си за това оръжие. Малката американска пушка с голям колкото грахово зърно куршум би била безполезна срещу дивите зверове, които населяват горите на скватерите. Във всеки случай, каквото и да е оръжието, в Африка има също такива прекрасни ловци, както в прериите на Америка.
На левия хълбок на скватера висеше грамаден крив барутник, толкова голям, колкото може да бъде рогът на американски бик. Този рог беше от бушменски бик, макар че изобщо всички капски бикове се отличават с грамадни рога. Този барутник събираше не по-малко от шест фунта барут. На десния хълбок висеше ловна чанта, ловджийският нож бе мушнат в пояса, а голяма лула от морска пяна — в лентата на шапката му.
Ханс и Хендрик бяха облечени и въоръжени по същия начин — със също такива кожени панталони, бели шапки с широки поли и селски обувки.
Ханс беше с лека ловджийска пушка, а Хендрик с прекрасен йегер — дълга карабина за едър дивеч. Хендрик с гордост смяташе, че е прекрасен стрелец и, наистина, избиваше гвоздей с куршум от сто крачки. Всяко момче имаше също голяма барутница и чанти с куршуми. На техните седла също бяха метнати наметки, с тази разлика, че вместо от леопардови кожи, те бяха от по-обикновени — на единия от антилопа, а на другия от чакал. Малкият Ян, макар че беше малко по-висок от един метър, също така бе облечен като истински бур в миниатюр — същите кожени панталони, куртка, бяла широкопола шапка. Гертруда беше със синя вълнена пола и светло елече, по обичая на холандците, избродирано, а прекрасните й къдрици бяха прикрити с лека сламена шапка, украсена с лента. Тоти беше с много проста дреха от грубо домашно платно, с гола глава. Колкото, до Свартбой, целият му костюм се състоеше от блуза на ленти и стари кожени панталони, ако не се смяташе овчата кожа до него.
Пътешествениците изминаха двадесет мили, но никъде не видяха нито вода, нито пасища. Цялата равнина беше опустошена, нито едно стъбълце, нито капка вода не можеше да намери добитъкът. Между това слънцето цял ден безмилостно гореше. Пътешествениците щяха да изнемогнат съвсем, ако не беше лекият ветрец, който духаше в лицата им и вдигаше гъсти стълбове прах. И стълбове от този прах съвършено обвиваха малкия керван и правеха движението напред трудно и неприятно. Дрехите им много скоро се покриха с дебел слой прах, който изпълни устите им и досаждаше на очите им.
Всичко това все още бе твърде малка неприятност, дълго преди мръкване те почувстваха друго, много по-голямо нещастие — недостига на вода.
В бързината да напусне опустошената си ферма, Фон Блум не помисли да си вземе запас вода. Това беше непростима немарливост в страна като Южна Африка, където изворите са много редки, а бързите поточета често пресъхват. И скоро всички се убедиха, че тази немарливост беше наистина фатална. Дълго преди да се мръкне, всички се измъчваха от жажда.
Фон Блум страдаше не по-малко от другите, но той не мислеше за себе си. Виждаше мъчението на децата и съзнаваше, че бе станал причина за това, понеже не бе взел запас вода. И тези угризения на съвестта го мъчеха много по-силно, отколкото жаждата.
Сега той не можеше с нищо да облекчи страданията на децата, с нищо, докато не срещнеха на пътя
