извор. Но той знаеше, че наблизо няма такъв. Знаеше, че е невъзможно да намерят извор до вечерта, че ще трябва да се измъчват цялата нощ, защото бяха тръгнали късно, биковете вървяха бавно и беше невъзможно да разчитат да изминат повече от половината път до залез слънце.
За да стигнат до извор, трябваше да не спират цялата нощ, но това беше невъзможно по много причини. От една страна биковете имаха нужда от почивка, още повече, че бяха много гладни. И тогава Фон Блум си спомни, и пак много късно — за друго свое нехайство: трябваше да насъберат голям запас скакалци за изхранване на добитъка в първите дни, докато стигнат до пасище.
При подобни обстоятелства винаги се прави така. Но Фон Блум и за това не беше помислил; и освен малкото количество скакалци, които се бяха промъкнали в оборите, добитъкът не беше ял от предния ден. Воловете явно отслабваха и бавно влачеха фургона; виковете и ударите с бича на Свартбой се чуваха непрестанно, но не помагаха много.
Освен това имаше още една причина, поради която трябваше да спрат, щом настанеше нощ. Фон Блум не беше сигурен, че няма да сбърка пътя, защото всъщност нямаше дори и най-малка следа от пътека. През деня той вървеше, като наблюдаваше положението на слънцето, а по какво можеше да се ръководи през нощта? Най-после пътешествието през нощта беше опасно и за това, защото излизаха за плячка ужасните лъвове, тези същински разбойници на Африка.
И тъй, необходимо беше да спрат да нощуват, независимо от това дали ще намерят вода или не.
Оставаше още половин час до залез слънце, когато Фон Блум взе решението и след това изминаха само малко разстояние с надежда да намерят някъде поне трева. Вече повече от двадесет мили бяха изминали от краала си и местността все още беше съвсем оголена от скакалците, земята — черна, ни стръкче трева, а по храстите — нито листенце!
На Фон Блум дори му мина през ума, че върви в посоката, откъдето бяха дошли скакалците. Че беше пътувал на запад, в това той беше напълно уверен. Но наистина ли скакалците бяха дошли от север, както мислеше той? Дали не бяха дошли от запад? Ако бе така, те можеха да вървят още много дни и да не намерят и стръкче тревица.
Тези мисли то смущаваха и той с мъка и тревога се взираше в далечината — напред, надясно и наляво.
Изведнъж далекогледият бушмен извика радостно: беше видял далече напред зеленина! Бе видял трева, няколко храста с листа! Наистина, трябваше да изминат още около миля, но воловете, сякаш разбрали вика на бушмена, се ободриха и тръгнаха по-бърже.
Наистина, след известно време пътниците намериха трева. Но какво пасище беше това! Само няколко мизерни тревни храстчета, разхвърляни по червеникавата безплодна почва. Тревата беше точно толкова, колкото да измъчи бедните животни, в никакъв случай — да ги нахрани. Но Фон Блум се радваше много, щом имаше поне няколко стръкчета трева, значи те вече се бяха измъкнали от местността, опустошена от скакалците. И той отиде малко по-нататък, надявайки се да намери по-добро място.
Напразна надежда. Местността, където бяха, представляваше дива, безплодна равнина, почти също толкова оголена, както и онази, по която бяха пътували досега. Разликата беше само тази, че тук причината за липса на растителност бе липсата на вода.
Вече нямаше време да дирят друго пасище. Слънцето се беше скрило зад хоризонта; трябваше да се разположат за нощуване.
Лесно можеха да направят „краал“ и за себе си и за добитъка. Наблизо имаше много храсти за тази цел, но всички бяха измъчвани от жегата и от жаждата и никой нямаше сили да сече клони и да ги носи.
Тежко им беше дори да заколят овен, да приготвят вечерята и да съберат клони за огън. Краал не направиха. Конете завързаха за фургона. Воловете, овцете, козите и кравите бяха оставени свободни — можеха да вървят, където щат. Тъй като наблизо нямаше пасище, което да ги съблазни, можеха да се надяват, че след такова уморително дълго пътешествие няма да отидат надалече от лагерния огън, който щеше да гори цялата нощ.
VIII
Участта на стадото
Но животните избягаха.
Когато се съмна и пътешествениците се събудиха, никъде наоколо не се виждаше нито едно от животните — не, едно бе останало — дойна крава, една от цялото стадо. Предната вечер Тоти я бе издоила и я бе вързала за един храст, затова тя не бе могла да избяга. А всичкия останал добитък, всичките овце и кози бяха избягали.
Но къде бяха отишли?
Тутакси оседлаха конете и тръгнаха да ги дирят. Овцете и козите бяха намерени скоро между храстите. Но останалите животни, както стана ясно, бяха отишли надалеч.
Следите им бяха намерени на две мили от мястото на нощуването и личеше, че животните се бяха отправили назад към краала по същия път, по който бяха дошли тук.
Да ги настигнат преди краала беше вече много трудно, ако не съвсем невъзможно. Следите показваха, че бяха тръгнали рано през нощта и бяха препускали бързо, така че по всяка вероятност сега бяха вече при краала.
Това откритие беше много печално. Да отидат подир тях с конете, измъчени от глад и жажда, беше невъзможно. Но от друга страна невъзможно бе и да стигнат до извора без биковете. Кой щеше да влачи тежкия фургон?
Тази задача изглеждаше трудна за разрешение, но находчивият Ханс след кратко мислене намери изход.
— Не можем ли да впрегнем конете във фургона? — попита той. — Пет добри коня по всяка вероятност ще го дотеглят до извора.
— Как! Да оставим всичкия добитък там? — извика Хендрик. — Ако не отидем незабавно, всичкият ще изгине.
— Ще отидем за него, но после — възрази Ханс. — Не е ли по-добре най-напред да стигнем до водата, да напоим конете, да ги оставим малко да си отпочинат и тогава да тръгнем да гоним добитъка? Животните сега са стигнали вече до краала; там ще намерят вода и с водата ще могат лесно да издържат до нашето пристигане.
Предложението на Ханс изглеждаше доста практично. Във всеки случай този план беше най-добрият, който можеше да се измисли; затова веднага започнаха да го привеждат в изпълнение. Конете бяха впрегнати във фургона; за щастие Свартбой беше взел старите конски хамути, които сега послужиха.
Впрегнаха конете по два, а петия отпред. Когато всичко бе готово, Свартбой се покачи на капрата, събра поводите, плесна с бича и фургонът потегли. За общо удоволствие такъв грамаден и наглед тежък фургон, при това натоварен с багаж, се плъзна така леко, като че ли го караха пълен брой коне.
Фон Блум, Хендрик и Ханс гледаха Как потегля и бързо тръгнаха подир него, като подгониха пред себе си кравата и овцете. Малкият Ян и Гертруда пак седяха във фургона, но останалите сега вървяха пеш, за да не увеличават теглото на фургона и главно, за да карат стадото.
Всички се измъчваха страшно от жажда, но мъченията им биха били още по-силни, ако не беше скъпоценното животно, което вървеше зад фургона — кравата „баба Грааф“ — както й викаха. Много кани мляко даде тя и то значително облекчаваше страданията на пътниците.
Конете вървяха прекрасно. Макар че хамутите съвсем не бяха в ред и много нещо липсваше, те мъкнеха фургона така, като че всичко беше в изправност. Умните животни сякаш разбираха, че добрият им господар е в бедствено положение и сякаш бяха решили да го спасят. Така или иначе, след няколко часа фургонът стоеше вече сред прекрасна зелена долина край брега на един извор с чиста, студена вода.
Всички жадно утолиха жаждата си, след което се почувстваха много по-бодри. Пуснаха животните да пасат на свобода. На брега на потока накладоха огън и опекоха останалата от сутринта част от овена, а после всички спокойно се разположиха да отпочинат.
Фон Блум седна на един от сандъците и с наслада запуши голямата си лула. Той би се чувствал напълно щастлив, ако не липсваше добитъкът му.
Намираха се в чудесно пасище, сякаш оазис сред дивата равнина. Тук имаше изобилно вода, дървета, трева, с една дума всичко, което можеше да пожелае душата на скитника-бур. Разбира се, тази долина не
