Майн Рид
Конникът без глава
ПРОЛОГ
Сънят на тексаския елен, който почива в среднощното си убежище, е смутен от тропота на конски копита.
Той не напуска прикритието си, нито скача на крака, защото в прерията живеят и диви коне, които скитат в нощта. Еленът само повдига глава, рогата му се подават над високата трева и се вслушва.
Сега тропотът се чува пак, но с по-различен звук. Чува се звън на метал — удар на стомана в камък.
Звукът не е без значение за елена и той бързо променя израза и положението си. Изскача от леговището си, прави няколко скока в прерията, спира се и обръща глава назад, за да види кой смущава сънищата му.
В ясната лунна светлина на южното небе еленът разпознава най-безмилостния от враговете си — човека. Един човек на кон се приближава.
Обхванат от инстинктивен ужас, еленът е готов да побегне отново, когато нещо във вида на конника — нещо странно го заковава на място.
Застанал сред високата трева, с трепкащи хълбоци, той извива глава назад и втренчва поглед — неговите големи кафяви очи се взират в натрапника със смесен израз на почуда и страх.
Какво кара елена така дълго да разглежда конника?
Прекрасният жребец е напълно в ред — оседлан, обюздан, нагласен. В него не личи нищо нередно — нищо, което да предизвика учуда или уплаха. Но човекът — конникът? О! В него има нещо, което предизвиква и двете чувства — нещо страшно — нещо липсва!
Дори неразумното животно забелязва това и след като се взира, смутено за миг, чудейки се какво е това неестествено чудовище, което така се подиграва с него — обхванато от ужас — побягва и се спира чак когато преминава през водите на Леона и оставя далече зад себе си страхотното видение. Без да обръща внимание на подплашения елен и на стремглавия му бяг, конникът без глава продължава да язди.
Конникът също се отправя към реката, но не бърза като елена, а се движи с бавна и спокойна стъпка, толкова безшумна, че изглежда тържествена.
Ездачът, сякаш потънал в тъжни мисли, е отпуснал юздите на коня, за да може от време на време животното да отскубне от зеленината, която расте край пътя. Той не го подканя нетърпеливо напред нито с глас, нито с движение, дори когато, изплашен от воя на прерийния вълк, конят се спира, мята високо глава и пръхти.
Конникът изглежда обладан от силни чувства и никаква обикновена случка не може да го изтръгне от тях. Никакви думи, никакъв шепот дори не издава тези чувства. Изплашеният елен, конят, вълкът и среднощната луна са единствени свидетели на неговия безмълвен унес.
Раменете му са покрити със сарапе1, единият край на което се развява от вятъра и открива част от тялото му: краката му са обути във високи гети от ягуарова кожа. Добре предпазен от нощната роса и поройните дъждове на тропическото небе, конникът продължава да язди, безмълвен като звездите, блестящи над него, без да обръща внимание на щуреца, който църка в тревата, нито на прерийният ветрец, който си играе с наметалото му.
Най-после нещо като че ли го събужда от унеса и го кара да ускори ход. Конят дига глава и изцвилва радостно, протяга шия напред, широко разтваря ноздри, забързва и постепенно преминава в галоп. Близостта на реката обяснява промяната в хода му.
Конят се спира отново едва когато кристалната вода стига до хълбоците му, а краката на ездача са потънали до колене.
Животното уталожва жаждата си, преминава на отсрещната страна и с пъргава стъпка изкачва стръмния бряг.
На върха спират, като че ездачът се бави нарочно, за да може конят да се отърси от водата. Чува се плясък на юзди и ремъци, който напомня гръмотевица сред облак от пара — бял като водата на водопад, разбита на хиляди капчици.
Сякаш подтикван от шпорите и направляван от юздите на ездача, конят не се отклонява от посоката си, а бърза напред; изглежда че се намира на път, който познава добре.
Наоколо се простира откритата прерия, която се слива в едно с небето. Срещу синевата се очертава непълната фигура на ездача, която постепенно изчезва от погледа и се изгубва в тайнственото сияние на лунната светлина.
Глава I
ИЗГОРЯЛАТА ПРЕРИЯ
Обедното слънце разлива лъчите си от лазурното небе над огромната равнина на Тексас на около стотина мили южно от стария испански град Сан Антонио де Бехар. Под златния слънчев блясък се появяват група предмети, неприсъщи на околния пейзаж, тъй като напомнят за човешки същества, там, дето не живеят хора.
Въпросните предмети могат лесно да бъдат разпознати дори от голямо разстояние. Това са коли, отгоре с обръчи, покрити с белоснежни платнища.
Те са десет на брой — много малко, за да образуват „търговски керван“ или „правителствен обоз“. Най- вероятно колите са лична собственост на някой преселник, пристигнал по море, който е на път към някое от новите поселища по река Леона.
Те така бавно пълзят през прерията, че движението им би било незабележимо, ако не се менеше разстоянието между колите в сбитата върволица.
Тъмните тела между колите показват, че те са впрегнати; наистина се движат — антилопите, уплашени в следобедната си почивка, се разбягват, а дългоногата птица ибис2 с крясък се надига от тревата. И животното, и птицата са учудени от върволицата огромни чудовища, нахлули в техните диви владения.
В останалата част на прерията не се забелязва никакво движение ни на птици, ни на животни. В този час на деня целият тропически живот замира или търси отдих на сянка; само човекът, подтикван от жаждата за печалба или слава, нехае за законите на природата и палещото слънце.
Такъв изглежда е случаят и с притежателя на кервана, който въпреки страхотната обедна жега продължава да се движи.
Че той е преселник — и то не обикновен преселник — личи от много неща, всяка от десетте големи коли, питсбъргска3 направа, е теглена от осем яки мулета; товарът им е разнообразен: изобилни припаси, скъпи, дори луксозни мебели; жива стока — негърки и негърчета. Черни и жълти роби се движат на върволица отстрани или едва влачат изранените си крака зад колите. Леката карета начело, теглена от няколко загладени кентъкски4 мулета и карана От негър, изнемогващ от горещина в ливреята си — всичко това говори не за някой беден преселник от северните щати, който търси нов дом, а за богат южняк, който вече е купил плантация и е на път към нея.
И такава е наистина историята на кервана: той принадлежи на плантатор, пристигнал по море от Индианола в залива Матагорда и сега пътува по суша към местопредназначението си.
Начело на шествието язди самият плантатор — Удли Пойндекстър — висок, слаб, малко блед човек на около петдесет години, с горд и строг израз на лицето. Той е облечен просто, но не евтино: свободно палто от алпака5, жилетка от черен сатен и платнени панталони. През отвора на жилетката му се виждат бастите на риза от тънък лен; яката й е пристегната с черна панделка; обувките в стремената са от скъпа кафява кожа. Широкопола сламена шапка засенчва лицето му.
От двете му страни яздят двама конника — единият е младеж, едва навършил двадесет години, а вторият — шест-седем години по-възрастен. Първият е син на Удли Пойндекстър; неговото открито и жизнерадостно лице се отличава не само от строгия вид на бащата, но и от мрачното лице на другия ездач — негов братовчед.
