от повторното разглеждане на трупа.
Лекарят на гарнизона ясно заявява, че Хенри Пойндекстър е умрял от куршума.
Защо Касий Къхуун е убил братовчеда си? И защо е отрязал главата му?
Никой освен убиецът не може да отговори на въпросите. Но никой не се надява, че той ще отговори.
Той може да бъде осъден и без да са известни подбудите за убийството. И го осъждат.
Делото завършва. Съдебното решение „виновен“ е взето. Съдията сваля панамената си шапка, готов да постави черната мрачна емблема на смъртта, за да произнесе присъдата.
По обичайния тържествен начин на подсъдимия се дава последна дума. Това му дава последна отчаяна възможност да помоли за смекчаване на присъдата.
Къхуун трепва. Предложението да каже последната си дума прозвучава в ушите му като погребален звън. Той се оглежда като безумен наоколо. Обхваща го отчаяние — в ни едно от заобикалящите го лица не се чете съчувствие. В нито едно от тях няма дори съжаление. Всички го гледат намръщено.
Платените помощници, които го подкрепяха доскоро, не могат да му помогнат сега. Съчувствието им е безполезно. Всички са се изпокрили пред величието на закона и неоспоримите доказателства за вина.
Въпреки общественото си положение и богатството, което го крепи, Къхуун е сам — без приятели. Такава е участта на убийците в Тексас.
Поведението му е съвършено променено и вместо високомерието, така често проявявано от него, той показва сега уплаха и малодушие.
Нищо чудно. Къхуун знае, че няма възможност да избяга, че е изправен до ковчега, който ще го занесе във вечността. Съвест като неговата не може да не се страхува.
Изведнъж хлътналите му очи проблясват. Той прилича на човек, който е готов да се изповяда. Дали ще признае вината си? Дали ще облекчи съвестта си от бремето, което я потиска?
Зрителите го наблюдават със затаен дъх. И щурците дори са млъкнали. Чува се само въпросът на съдията:
— Имате ли да кажете нещо за свое оправдание, нещо което да отмени смъртната присъда?
— Не — отговаря Къхуун. — Нямам. Присъдата е справедлива. Признавам, че заложих живота си на карта, и заслужавам да го изгубя.
Нито веднъж през този ден на неочаквани и вълнуващи случки зрителите не бяха толкова изненадани.
Те са загубили от почуда способността да говорят. Тишината позволява на осъдения да завърши изповедта си.
— Вярно е — продължава Къхуун, — че убих Хенри Пойндекстър. Застрелях го в гората.
Като отговор сред тълпата се чува вик. Неволен вик, изразяващ по-скоро ужас, отколкото възмущение.
Неволен е и стонът, който го придружава — стонът на бащата на убития, който е отново между тях.
Скоро всичко стихва пак и нищо не възпира вече осъдения да продължи показанията си.
— Знам, че трябва да умра — заявява Къхуун с привидно спокойствие. — Такова е решението ви и от погледите ви виждам, че няма да го промените. Глупаво е да очаквам милост след признанието си; и не я очаквам. Аз съм лош човек; без съмнение заслужавам съдбата си. Но колкото и да съм лош, не съм толкова подъл да напусна света, като оставя след себе си позорното обвинение, че съм убил собствения си братовчед. Аз отнех живота му, както ви казах. Вие се питахте защо и правехте догадки за подбудите ми. Подбуди няма.
Това е нова „сензация“. Зрителите проявяват изненада, любопитство недоверчивост.
Никой не продумва, никой не го прекъсва.
— Чудите се, но всичко може да се обясни много лесно. Убих го по погрешка.
Изненадата се изразява в силен и веднага сподавен вик. За да дадат възможност на осъдения да продължи.
— Да, по погрешка. Бог ми е свидетел, че съжалявах, когато разбрах какво съм направил.
Осъденият вдига очи с надежда, че е докоснал някоя струна на състрадание. Но ни следа от съчувствие не се вижда по строгите лица, които го заобикалят.
— Не отричам — продължава Къхуун, — че възнамерявах да убия друг. Няма да скрия кого. Исках да убия кучето, което сега стои пред мене.
Той обръща пълни с омраза очи към Джерълд, който му отговаря със спокоен, безразличен поглед.
— Да. Него исках да убия. Имах причини. Няма да ви ги кажа. Няма смисъл. Мислех, че съм го убил. Дяволски късмет е имало това ирландско куче, като е разменило наметката си с братовчеда ми. Останалото знаете. Стрелях по погрешка. Имах намерение да убия враг, а убих приятел. Изстрелът бе точен и бедният Хенри падна от коня. Но за да бъда съвсем сигурен, извадих ножа си и отсякох главата му. Проклетото capane пак ме измами.
Всички трепват отново и извикват от изненада. Започват да искат възмездие. Чува се сподавен шепот. Разказът е свършен. Тайната за убийството е разкрита. Това спасява подсъдимия от необходимостта да продължи разказа за сатанинското деяние, което е лишило мъртвото тяло на Хенри Пойндекстър от главата му.
— А сега — извиква той, когато вълнението стихва и зрителите го гледат вторачено — знаете какво стана, но не знаете какво ще стане. Има още едно действие. Изправен съм пред гроба, но няма да вляза в него, докато и той не влезе в своя гроб.
Не е необходимо да гадаете какво значат тези думи на Къхуун — последните в живота му. Постъпката му красноречиво ги изяснява.
Докато говореше, Къхуун държеше ръката си скрита под палтото. При последните си думи той изважда револвер.
Зрителите едва виждат как оръжието блясва под слънчевите лъчи когато се чуват два последователни изстрела.
Двама души се повалят по очи един до друг.
Единият е Морис Джерълд — ловецът на мустанги, другият — Касий Къхуун — бивш капитан от кавалерията.
Тълпата се струпва около тях. Всички смятат, че са мъртви. В тишината се разнася сърцераздирателен женски писък.
Глава C
РАДОСТ
Радост!
Радост настъпва под вечно зеления дъб, когато откриват, че е успяло само самоубийството, а опитът за убийство е пропаднал. Радост изпълва сърцето на Луиза Пойндекстър, когато научава, че любимият й е още жив.
Макар че сърцето й е натъжено от редицата нещастия, тя е все пак човек и при това жена. Кой може да я вини, че е щастлива?
Аз не мога. Нито пък вие, ако говорите откровено.
Нейните чувства може да не се харесат на пуританите. Но това са чувства, наложени от природата — общи и непреодолими, чувства, които ни казват, че баща и майка, брат и сестра могат да бъдат пренебрегнати заради безграничната любов, която няма равна на земята, освен може би любовта, която изпитваме към себе си.
Не укорявайте младата креолка заради чувствата й. Не я винете за това, че изпитва радост в миг, когато би трябвало да изпитва тъга. Нито пък за това, че радостта й се увеличи, когато научи как е бил спасен като по чудо животът на нейния любим.
Убиецът се бе прицелил точно. Бил е сигурен в това, преди да обърне револвера към слепите си очи и да изстреля куршума, който пръсна мозъка му. Ударил бе жертвата си точно над сърцето и оловният куршум щеше да го прониже, ако не бе рикоширал о един медальон — любовен спомен от единствената жена, чийто подарък Морис бе носил до сърцето си.
Изстрелът не беше даден напразно — той удари един от зрителите, който стоеше наблизо. Не беше без
