платно блестящата неземна светлина, която излъчваха очите й и която сякаш озаряваше цялото й лице. Чертите на лицето й бяха класически; то приличаше на красивите женски лица, избрани от Фидий или Праксител49. И все пак в целия гръцки пантеон50 няма лице, на което можеше да бъде оприличено — това не беше лице на богиня, а нещо много по-привлекателно за очите на един мъж — лице на жена.
Единственият отговор на разпалените твърдения на Флоринда беше безгрижният смях на Луиза, безгрижен, но не и недоверчив. Нямаше нужда да напомнят на младата креолка за нейната красота. Тя напълно я съзнаваше; това личеше от честите й погледи в огледалото, пред което приготвяше тоалета си. Ласкателството на негърката едва ли предизвика у Луиза повече чувства, отколкото би предизвикало умилкването на любимото й куче, и тя скоро се отдаде на мислите си, от които разговорът я бе изтръгнал.
Но Флоринда не млъкна, макар че видя господарката си отново да се унася. Момичето явно имаше нещо на ум — някаква загадка, която бе решила да изясни.
— Ах — продължи тя, като че говореше сама на себе си. — Ако Флоринда има чар на млада мис, тя няма за никой дава пет пари и няма въздиша така дълбоко.
— Да въздиша! — повтори господарката, стресната от думите й. — Какво искаш да кажеш?
— Ех, мис Луи, Флоринда не толкоз сляпа, колко мислите, и не глуха. Тя вижда как дълго седите на едно място, казвате ни дума, само дълбоко въздишате. Това никога не правили в стара плантация на Луизиана.
— Флоринда, страхувам се, че си загубила ума си или си го забравила в Луизиана. Може би климатът не ти понася? Така ли е, момиче?
— О, мис Луи, тебе питай тоз въпрос. Не сърдите се, че говоря направо. Флоринда ваша робиня, но обича като сестра. Нея не драго, кога слуша въздишате. Затова позволява си говори така. Нали вий не се сърдите мене?
— Разбира се, че не. Защо да ти се сърдя? Не ти се сърдя. Не съм казвала такова нещо, само че ти грешиш. Това, което си видяла или чула, е твоя фантазия. Колкото за въздишането… други мисли ме тревожат сега. Трябва да забавлявам стотина гости — повече непознати. Между тях ще има млади плантатори и офицери, които ти с готовност би впримчила, ако имаше моите коси. Ха, ха, ха! Аз нямам намерение да впримчвам никого. И както да го въртиш, и както да го усукваш, няма да намериш никаква примка.
— О, мис Луи, истина говорите? — попита негърката, явно заинтересувана. — Казвате, никой не харесвате тез джентълмени. Има двама-трима ’ного, ’ного, ’ного хубави, един плантатор и двама ’фицери. И все млади. Знаете кои трима! И трима ’ного внимателни към вас. Сигурна ли, мис, че не въздиша за един по тях?
— Пак за въздишките! Ха, ха, ха! Но слушай, Флоринда, губим време. Не забравяй, че трябва да отида в приемната да посрещна стотина гости. Трябва ми поне половин час да си по-събера мислите и да се подготвя за такъв голям прием.
— Не бойте се, мис Луи, не бойте! Ще приготвя рокля. Има още ’ного време. Не грижете за рокля. О, в ’сяка рокля изглеждате чудо! Ако ’блечете дрехи на някой момиче, дето работи на плантация, пак бъдете най-хубава.
— Каква ласкателка си станала, Флоринда! Започвам да мисля, че ще ми искаш нещо. Да не би да искаш да се намеся и да ви сдобря с Плуто?
— Не, мис, няма вече бъда приятелка с Плуто. Той такъв страхлив, кога била буря в черна прерия. Ах, мис Луи, какво щяхме правим, ако не беше срещнал нас бял, млад джентълмен с червен кон.
— Ако не беше ни срещнал, скъпа Флоринда, сигурно никой от нас нямаше да бъде сега тук.
— О, мис! Бивало него! Видяхте ли колко хубав? Видяхте ли колко гъста коса точно ваш цвят, ама малко къдрава, като моя. Чакайте кажа за млад плантатор и фицери от форта! Черни разправят, той нищо не струва пред тях — само бял беден. Кой гледа това? Той точно човек, дето може накара млада девойка въздиша. О! Точно, точно, точно тоз!
До този миг лицето на младата креолка беше до известна степен спокойно. Тя се постара да го запази спокойно, но не успя. Случайно или нарочно, Флоринда бе докоснала най-чувствителните струни в душата на господарката си.
Луиза не би изповядала тайната си дори пред своята робиня и затова беше доволна когато в двора се чуха високи гласове. Те й дадоха благовидно извинение да преустанови тоалета си, а заедно с него и неудобния разговор, който може би тя не желаеше да поведе.
Глава XI
НЕОЧАКВАНО ПОСЕЩЕНИЕ
— Ей ти, негър, къде е господарят ти?
— Мистър Пойндекстър ли, сър? Стар или млад?
— Защо ми е младият? За кого другиго мога да питам, ако не за мистър Пойндекстър. Къде е той?
— Ехе-хе, сър. И двама у дома, искам кажа и двама не в къщи: и стар господар, и млад мистър Хенри. И двама край река, дето правят новата ограда. Ехе-хе, там може ги намерите.
— На реката ли? Далече ли е оттук?
— Ехе-хе, сър, негър смята, три — четири мили най-малко.
— Три-четири мили ли? Ти съвсем си оглупял. Плантацията на мистър Пойндекстър не е толкова голяма. Смятам, че той не е човекът, дето ще направи ограда на чужда земя. Слушай! Кога ги чакате да се върнат? Дано поне това знаеш.
— Очакваме и двама върнат се скоро. Млад господар и стар и мистър Къхуун. Ех-хе. В тази колиба станат, големи работи! Може сам видите по миризма от кухня. Ехе-хе! Ще има голяма гощавка — печено, варено, прасенце на шиш, готвено, пилета. Ехе-хе! Пак бъде като по-рано по брега на Мисисипи! Ура! За стар господар Пойндекстър — ура! Той човек на мястото. Ехе-хе, защо не викате и вие? Нали приятел на стар господар?
— Не ме ли помниш, дяволите да те вземат? Като погледнах грозната ти муцуна, веднага те познах.
— Господи, божичко, та това е мистър Тамп, дето носел еленово месо и пуйки в стара плантация. Наистина той! Виждате ли, мистър Тамп, негър ви помни, като че било вчера! Иза чула, идвали сте преди малко дни, но мене нямаше тук. Аз сега кочияш. Карам карета на господарка — красива мис Луи. Господи, тя чудесно момиче. Казват, биела Флоринда, доде припада, ама няма нищо, мистър Тамп, вие по-добре чакайте да дойде стар господар. Той трябва да върне се много скоро.
— Щом е тъй, ще го почакам — отвърна ловецът и лениво преметна крак през седлото, на което беше седял до този миг. Слушай, стари приятелю — добави той, като подаде юздите на негъра, — дай на кобилата пет-шест царевични кочана от яслите. Карах двайсетина мили бързо като светкавица само и само да услужа на господаря ти.
— О, мистър Зебулон Стамп! Вие ли сте? — прозвуча сребрист глас и на верандата се появи Луиза Пойндекстър. — Така си и мислех — продължи младата девойка, като се приближи към парапета, — въпреки че не очаквах да ви видя толкова скоро. Казахте че отивате на дълъг път. Както и да е, радвам се, че сте тук. Татко и Хенри също ще се зарадват. Плуто, иди веднага при готвачката Кло и виж какво може да ти даде за обед на мистър Стамп! Зная, че не сте обядвали. Целият сте в прах — от път ли идвате?? Хей, Флоринда, бързо, иди до бюфета и налей нещо за пиене. Сигурна съм, че мистър Стамп е жаден в този горещ ден. Какво предпочитате — портвайн, шери или кларет? А, сега си спомням, вие много обичате уиски „мононгахела“. Струва ми се, че имаме от него. Флоринда, виж дали има! Качете се на верандата, драги мистър Стамп, и седнете! Татко ли търсите? Очакваме го да се прибере всеки миг. Ще се опитам да ви забавлявам, докато той дойде.
Даже и по-рано да беше спряла да говори, младата девойка нямаше да получи незабавен отговор. Няколко секунди минаха, преди Зеб да се обади. Той стоеше, втренчил поглед в нея, сякаш бе онемял от възхищение.
— Господ да ви благослови, мис Луиза — каза той задъхано. — Когато ви виждах на Мисисипи, мислех, че сте най-красивото същество на земята, пък сега мисля, че сте най-прекрасното създание не само на земята, но и на небето. Боже мой!
