значение, мистър Стамп! Няма нужда вие да го каните. Само ми кажете, когато пристигне, но дано да не сме седнали на вечеря, защото тогава, разбира се, той не може да очаква някой да го посрещне. Но ако пристигне по това време, ще го задържите, нали?
— Ще го направя, ако ми кажете, мис!
— Добре, казвам ви: съобщете, когато дойде! Аз ще го поканя!
— Ако вие го поканите, мис, смятам, че ще му се развали апетитът. И вълк, дето умира от глад, ще забрави глада си само като ви види, пък да не говоря за сладкия ви глас… Когато идвах насам, бях гладен, гладен че цял суров ястреб можех да глътна, пък сега вече не ми е до ядене. Мога да прекарам цял месец, без да хапна.
Младата девойка отговори на тези възторжени излияния с чист, звънлив смях и посочи към другия край на патиото, където прислужницата й се появи от кухнята с лека табла на ръце, следвана от Плуто с друга, по-голяма и по-натоварена табла.
— Ах, драги великане! — отговори девойката с престорен укор в гласа. — Няма да повярвам, че сте си изгубили апетита, докато не изядете всичко. Ето Плуто и Флоринда идват. Те носят нещо, което ще ви направи по-добра компания от мене, затова ще ви оставя да й се понаслаждавате. Довиждане, Зеб довиждане, или както хората тук казват „Hasta luego“.
Весело звучаха тези думи. Луиза Пойндекстър се отдалечи с лека стъпка по покрития коридор. Чак когато влезе в стаята си и се почувствува сама, тя се отдаде на по-сериозни мисли, които се изляха в тихи, но загадъчни думи:
— Това е моята съдба. Чувствувам го, зная го, че е така. Не смея да я срещна, а все пак не мога да я отбягна. Не мога и не искам!
Глава XII
УКРОТЯВАНЕ НА ДИВАТА КОБИЛА
Най-приятната част в една мексиканска къща е тази, на която за под служи покривът, а за таван — небесния купол — асотеата. При хубаво време, а в тази слънчева страна времето е винаги хубаво, асотеата се предпочита пред гостната; особено привечер, когато слънцето хвърля розовите си лъчи върху снежните върхове на Оризава, Попокатепек, Толука и „Близ-начките“, когато искрящите вина на Ксерес и Мадейра са разпалили въображението на андалузките синове и дъщери — потомци на конкистадорите51, — които се изкачват по покривите на домовете си, за да гледат известната по цял свят земя, прочула се с геройските дела на техните прадеди.
Тогава мексиканският „кавальеро“, нагизден във везани дрехи, показва изящния си вид пред някоя сеньорита и пухка дима от цигарата си в лицето й. Тогава чернооката донсела52 благосклонно слуша нежно нашепвани думи или само се прави, че слуша, а с натежало сърце и блуждаещи очи хвърля крадливи погледи към някоя далечна асиенда в равнината, гдето е домът на онзи, когото тя истински обича.
Този приятен обичай — часовете на здрача да се прекарват на покрива на къщата — се възприема от всеки, който обитава мексиканско жилище. Семейството на плантатора от Луизиана го възприе като нещо естествено.
И сега след вечеря всички се събраха на покрива вместо в гостната. Слънцето слизаше към хоризонта; полегатите му лъчи осветляваха една група — по-весела, по-безгрижна и може би по-бляскава от всяка друга, която се е събирала на асотеата на Каса дел Корво. Някои от гостите се разхождаха по покрива, постлан с мозайка, други стояха на малки групи, а трети се бяха наредили покрай парапета с лице към равнината. Тук имаше по-хубави жени и по-храбри мъже от всички, които по-рано са се събирали на това място — дори когато неговият стар собственик оказваше гостоприемство на идалгите — най-големите благородници от Коауила и Тексас.
Гостите, които се бяха събрали сега, за да поздравят Удли Пойндекстър с пристигането му в неговото тексаско имение, също можеха да се похвалят с благороден произход. Това беше елитът на поселищата — не само на поселищата край Леона, но и на други, по-далечни. Имаше гости от Гонсалес, от Кастровил и даже от Сан Антонио — стари приятели на плантатора, които също като него се бяха преселили в западен Тексас. Неколцина от тях бяха пропътували повече от сто мили на кон, за да присъствуват на неговия пръв голям прием.
Плантаторът не беше пожалил нито сили, нито средства за успеха на празненството. Бляскави униформи и еполети, доставени от форта, духов оркестър, нает също оттам, отбрани вина, намерени в избите на Каса дел Корво — част от покупката — нищо не липсваше, за да бъде празненството на Пойндекстър най- пищното от всички, устройвани досега по бреговете на Леона.
Венец на всичко бе неговата очарователна дъщеря Луиза — красавицата на Луизиана, — чията слава пристигна преди нея дори в Тексас. Тя бе домакиня на тържеството и се движеше между възхитените гости с усмивката на владетелка и прелестта на богиня. Сега тя бе център на внимание за стотици очи, щастие за двадесетина сърца, а може би и нещастие за още толкова, защото не всички, които бяха покорени от красотата й, бяха удостоени с внимание.
Но дали Луиза беше щастлива?
Въпросът може да изглежда странен, почти неуместен. Заобиколена от приятели-почитатели, от които поне един я обожаваше, а цяла дузина други, чиято зараждаща се любов можеше да свърши с обожание — млади плантафори, адвокати, държавници в началото на кариерата си и други, които вече са постигнали известно обществено положение, синове на Марс53 в ризници или вече свалили ризниците, заобиколена от тях, как можеше да не бъде горда и да не изпитва щастие?
Някой може да зададе този въпрос, ако не е достатъчно запознат с характера на креолките и особено с характера на въпросната девойка.
Но в блестящата тълпа имаше един човек, който познаваше и характера на креолките, и характера на Луиза, и който повече от всички присъствуващи следеше всяко нейно движение и се стараеше да изтълкува значението му. Този човек бе Касий Къхуун.
Където и да отидеше тя, той я следваше — не отблизо като сянка, а скришом, прибягвайки от място на място, нагоре-надолу по стълбите, в някой ъгъл, преструвайки се на разсеян; през цялото време той наблюдаваше лицето на своята братовчедка с крайчеца на окото си, като цивилен полицай с детективска задача.
Много странно бе, че той сякаш не обръщаше внимание на думите й в отговор на комплиментите, които се сипеха върху нея от неколцина случайни щастливци, които тя даряваше с усмивки; нито дори КОГРТО тия щастливци бяха така известни и уважавани като младия Хенкок от драгунския полк. Къхуун ги слушаше, без да проявява каквито и да е чувства, както човек слуша разговор, който не засяга нито неговите лични интереси, нито интересите на приятелите му.
Той се качи на асотеата, когато видя Луиза да се приближава към парапета и нетърпеливо да се заглежда към равнината, и чак тогава ясно пролича, че я следи усърдно — толкова ясно, че и някои други разбраха това. Тези, които седяха наблизо, го забелязаха на няколко пъти, тъй като той на няколко пъти ясно се издаде, че я следи.
Младата господарка на Каса дел Корво често се приближаваше към парапета и поглеждаше към равнината с очи, които сякаш искаха да узнаят нещо от хоризонта. Никой не знаеше защо тя върши това и никой не се осмеляваше да прави предположения освен Касий Къхуун. Той знаеше нещо и това го измъчваше.
Когато някакви подвижни фигури в прерията изплуваха от ярката светлина на залязващото слънце и зрителите от асотеата познаха, че това са коне, водени от някакъв ездач, бившият офицер от доброволческия полк единствен предположи кой може да води тази кавапкада. Луиза прояви същия интерес към групата, която се приближаваше, но може би нейните причини бяха различни. Много преди гостите на Пойндекстър да забележат приближаването на конете дъщеря му ги бе видя ла, и то още от мига, когато на хоризонта се надигна облак прах, толкова малък и мъгляв, че би убягнал от вниманието на всеки, който не се взира нарочно за да го открие.
От този миг, преструвайки се, че разговаря с група девойки, младата креолка скришом наблюдаваше облака, който се приближаваше.
— Диви коне — каза майорът, комендант на форт Индж, след като погледна през джобния си
