Възхищението на ловеца не беше прекалено. Току-що сресаната й разкошна коса блестеше. Румените й бузи бяха пламнали от студената вода. Стройната й фигура бе изящно обвита в рокля от бял полупрозрачен индийски муселин; Луиза Пойндекстър наистина изглеждаше по-хубава от всичко на земята, ако не и на небето.
— Боже мой! — възкликна отново ловецът и продължи ласкателно. — В мое време съм виждал много хубави създания от нежния пол и съм ги смятал за красиви — моята „бабичка“ и тя не беше грозна, когато я видях за първи път в Кентъки — не, не беше лоша. Но сега това ще ви кажа, мис Луиза: ако вземат най- хубавите части от всички тях и ги съберат заедно, няма да направят и една хилядна от такъв ангел като вас.
— Е, е, е! Мистър Стамп! Мистър Стамп! Изненадана съм, че чувам такива работи от вас. Тексас ви е направил цял ласкател. Ако продължавате така, страхувам се, че ще изгубите името си на човек, който говори само истината. След всичко това сигурна съм, че имате нужда да пийнете, и то голяма чаша. Побързай, Флоринда! Струва ми се, казахте, че предпочитате уиски.
— И да не съм го казал, помислил съм го. А то е горе-долу същото. Права сте, мис, по ми се харесва уиски, отколкото разните чуждестранни работи, и когато мога, все туй си пия. Виж, за пиенето Тексас хич не ме е променил.
— Мистър Тамп, ще месите ли с вода? — запита Флоринда, която се приближи с една водна чаша почти до половината пълна с „мононгахела“.
— Не, девойче не! Не ти ща водата! Откакто съм тръгнал тази сутрин, все вода съм пил. Цял ден не към слагал в уста ни капка спирт, не съм го и помирисвал.
— Драги мистър Стамп! Сигурно няма да го пиете тъй без нищо? О, то ще ви изгори гърлото! Вземете малко захар или мед.
— Ще се развали, мис — уискито си е сладко и без тези работи, още повече, след като вие сте го погледнали. Ей сега ще видите дали мога да го изпия. Я да опитаме!
Старият ловец поднесе чашата към устните си и като глътна три глътки и половина, върна я празна на Флоринда. Силно мляскане почти заглуши възклицанията на двете удивени и изненадани девойки — младата креолка и нейната прислужница.
— Щяло да ми изгори гърлото, а? Нищо му няма! Само го проми и приготви за един малък разговор, дето искам да водя с баща ви за онзи, петнистия мустанг.
— А, вярно! Бях забравила, всъщност не бях, но не предполагах, че толкова скоро ще ни донесете новини. Чухте ли нещо за това красиво същество?
— Хубаво го казахте — красиво същество. Точно такова е. Пък е и кобила.
— Но наистина ли сте чули нещо — искам да кажа, откато се видяхме за последния път?
— Не само съм чул, но я и видях! Видях я и я потупах.
— Така ли?
— Хваната е!
— Хваната! О, каква чудесна новина! Колко ще се радвам да видя това красиво животно и да го пояздя. Откакто съм в Тексас, не съм имала свестен кон. Татко обеща да ми го купи, колкото и да струва. Но кой е този щастливец, който е успял да го улови?
— Кой хвана кобилата ли?
— Да, да, кой?
— Кой? То се знае — ловецът на мустанги!
— Ловецът на мустанга?
— Да, в цялата прерия няма друг като него да знае тъй да язди и тъй да хвърля ласото. Приказвайте си вие за вашите мексиканци! Досега не съм виждал мексиканец да може да се справя с коне като него. А няма и капка примес в жилите му. Бял е като мене.
— Как се казва?
— М-м-м, не съм чувал името на баща му. Малкото му име е Морис. Там във форта му викат Морис — ловецът на мустанги.
Старият ловец не беше достатъчно наблюдателен, за да забележи необикновения интерес, с който бе зададен въпроса, нито пък внезапното поруменяване на девойката, когато чу отговора.
Флоринда обаче забеляза всичко.
— Ха, мис Луи — възкликна тя, — това нали име смел млад бял джентълмен, дето спаси ни да не задушим в черна прерия.
— Да, мътните го взели! — продължи ловецът и по този начин помогна младата девойка да не отговори. — Сега се сещам. Разправи ми той за тази работа сутринта, преди да тръгнем. Той хвана петнистата и сега я води насам с още десетина коня. Сигурно ще пристигнат преди залез слънце. Смушках моята стара кобила напред, за да кажа на баща ви, че петнистата идва, та пръв да я види и да я купи. Знам аз, че малко коне достигат до поселището. Сетих се за вас, мис Луиза, и колко ви се дощя да имате туй животно, като ви казах за него. Не се притеснявайте, никой друг няма да го вземе, преди вие да го видите. Старият Зеб Стамп гарантира.
— О, колко сте любезен, мистър Стамп! Много, много ви благодаря. А сега извинете ме за малко. Татко скоро ще се върне. Днес имаме прием и трябва да посрещна доста хора. Флоринда, погрижи се за обеда на мистър Стамп! Иди, иди се разпореди веднага!
— И още нещо, мистър Стамп — продължи младото момиче като се приближи до ловеца и заговори по- тихо, — ако младият… младият джентълмен пристигне, докато гостите са тук, той може би, не се познава с тях, моля ви се, погрижете се за него. На верандата има вино и други работи. Нали разбирате, какво искам да кажа, драги мистър Стамп?
— Дявол да ме вземе, мис Луиза, нищо не разбирам, май че почти нищо. Разбрах за виното и за другите работи, но за кой млад джентълмен говорите? Това не разбрах.
— Но как може да не разбирате за кого говоря? Младият джентълмен, младият човек, за когото казахте, че ще доведе коня.
— Аха! Морис — мустангера ли? Права сте, права сте, като го наричате джентълмен. Не се случва често ловец на мустанги да го наричат джентълмен или да заслужава да го наричат така. Той си е джентълмен, целият — отгоре до долу, — макар че е ловец на коне и при това ирландец.
Очите на Луиза Пойндекстър бляскаха от удоволствие, докато слушаше мнението на ловеца, което беше също като нейното.
— Ама трябва да ви кажа — продължи ловецът, сякаш някакво съмнение го бе осенило, — че не върви друг да го покани. Той е горд, както казват хората от Мисисипи „горд като Пойндекстъровци“. Извинявайте, мис Луиза, че се изпуснах. Съвсем не се сетих, че и вие сте от Пойндекстъровци — не най-гордата, но най- красивата.
— О, мистър Стамп! Можете да ми говорите, каквото си щете. Вие знаете, че аз няма да се обидя от вас, мил стар великан!
— Този, който може да каже или да направи нещо, за да ви обиди, мис, е по-нисък и от джудже!
— Благодаря, благодаря! Познавам вашето честно сърце познавам вашата преданост. Може би някой път, мистър Стамп — тя говореше колебливо, сякаш имаше нещо предвид, — може би някой път да имат нужда от вашето приятелство.
— Когато ви потрябва, имате го! Старият Зеб Стамп може да ви обещае това, мис Пойндекстър. Ако Зеб още може да диша, а не ви помага, той ще бъде по-долен от пора и по-подъл от койота.
— Хиляди, хиляди благодарности! Но какво щяхте да кажете! Говорехте, че не трябвало друг да го покани.
— Да.
— Какво искахте да кажете?
— Исках да кажа, че нищо няма да стане, ако аз поканя Морис — ловеца на мустанги, да яде и да пие под този покрив. Ако не го покани баща ви, ще си иде, без да хапне нещо. Разбирате ли ме, мис Луиза? Той не е от онези бели бедняци, дето може да ги прати човек в кухнята.
Няколко секунди младата креолка стоя, без да отговори. Тя сякаш обмисляше нещо, което я поглъщаше изцяло.
— Това няма никакво значение — каза тя с тон, който показваше, че е решила какво да прави. — Няма
