телескоп. — Някой ги води — добави той, като повторно повдигна далекогледа към очите си. — О, сега виждам! Това е Морис — ловецът на мустанги, който от време на време ни снабдява с нови коне. Изглежда, че идва насам, право към вашата асиенда, мистър Пойндекстър.
— Много е вероятно, ако е наистина младият човек, когото споменахте — отговори собственикът на Каса дел Корво. — Споразумях се с него да ми хване двайсет-трийсет коня. Може би това е първата доставка.
— Така ми се струва — добави той, след като погледна през далекогледа.
— Аз пък съм съвсем сигурен — каза синът на плантатора. — Познавам, че конникът е Морис Джерълд.
Дъщерята на плантатора също го бе познала, но не се издаде. Правеше се, че не я интересува, че й е безразлично. Тя бе забелязала коварните очи, които я изгаряха.
Кавалкадата се приближи. Морис седеше изящно на коня си; а на края на ласото му беше петнистата кобила.
— Какво красиво създание! — възкликнаха неколцина, когато доведоха пред къщата пленения мустанг, който цял трепереше, защото всичко наоколо беше ново за него.
— Струва си да слезем долу, за да видим този кон — предложи жената на майора, която лесно се въодушевяваше. — Предлагам всички да слезем! Какво ще кажете, мис Пойндекстър?
— О, разбира се — отвърна домакинята сред хор от гласове, които викаха „да слезем, да слезем“!
Водени от жената на майора, дамите заслизаха по каменните стъпала. Господата ги следваха. След десетина секунди ловецът на коне, все още на седлото си, и неговата пленница станаха център на отбрано общество.
Хенри Пойндекстър бе изпреварил другите и сърдечно приветствуваше странника. Ловецът на мустанги и Луиза си кимнаха едва забележимо. „Обществото“ едва ли би погледнало с добро око на близост с някакъв си търговец на коне, дори ако е бил удостоен с честта да й бъде представен.
От дамите само жената на майора се обърна към него по-свойски, но със снизходителен тон, който говореше за нейното по-високо положение. Но той бе много по-доволен, когато срещна погледа на младата креолка, макар и само за миг.
Нейният поглед не бе единственият, който се бе спрял одобрително на него. Наистина ловецът на мустанги имаше прекрасен вид въпреки изпрашените си дрехи. Той почти не беше уморен от пътя, дълъг повече от двадесет мили. Зефирът на прерията бе подсилил руменината на лицето му. От разтворената му яка се подаваше здрава и обгоряла от слънцето шия, която подчертаваше мъжествения му вид. Прахът, който покриваше къдравите му буйни коси, не можеше да скрие техния естествен блясък. Набитата му фигура говореше за сила и издръжливост, с каквито бяха надарени много малко мъже. Повечето от девойките го поглеждаха прикрито и се опитваха да уловят неговия поглед. Красивата племенница на интенданта му се усмихна с възхищение. Някои казаха, че и жената на интенданта също му хвърляла погледи но това не можеше да не е клевета, която, ако проследите, сигурно ще ви доведе до „половинката“ на доктора.
— Без съмнение — каза Пойндекстър, след като разгледа пленения мустанг — това е конят, за който ми разправяше старият Зеб Стамп.
— Точно той е — отвърна гореспоменатата личност, като се приближи към Морис с намерение да му помогне. — Да, мистър Пойндекстър, точно това е животното — кобила, както сам можете да се уверите…
— Да, да — набързо се обади плантаторът, който не желаеше по-нататъшни разяснения.
— Тоз млад човек я беше хванал малко преди да ида при него, тъй че пристигнах точно навреме. Можеше да отведат кобилата кой знае къде и мис Луиза да си остане без нея.
— Наистина, мистър Стамп. Много мило от ваша страна и не зная как ще мога някога да ви се отплатя за вашата любезност.
— Да ми се отплатите ли? А, има как да ми се отплатите, и то лесно, много лесно. Нищо не съм направил за вас — поразходих се из прерията и това е то. Само да ви видя да яздите този кон, с онази ми ти шапка с перата и дългата ви рокля, дето се развява зад вас, само заради туй си струва старият Зеб Стамп да иде чак до Скалистите планини и да се върне.
— О, мистър Стамп, вие сте непоправим ласкател! Разгледайте наоколо и ще видите много девойки, които заслужават вашите комплименти повече от мен.
— Хайде, хайде — възрази Зеб, като хвърли небрежен поглед към дамите. — Няма да отрека, че тук има много красиви създания, дявол го взел, много красиви, но както казват в старата Луизиана, няма втора като Луиза Пойндекстър.
В отговор на тези любезни думи на Зеб избухна общ смях, в който се чуваха много малко женски гласове.
— Дължа ви двеста долара за нея — каза плантаторът, като се обърна към Морис и посочи петнистата кобила. — Струва ми се че това е сумата, която уговорихме с мистър Стамп.
— Аз не съм участвувал в сделката — отвърна Морис с многозначителна, но добродушна усмивка. — Не мога да взема парите ви. Конят не е за продан.
— О, така ли? — каза плантаторът, като се оттегли гордо въпреки разочарованието си. Неговите събратя, плантаторите офицерите от форта, бяха учудени, че Морис отказа да приеме такава щедра цена. Двеста долара за неопитомен мустанг, когато обикновено цената се движи между десет и двадесет долара! Ловецът на мустанги сигурно е полудял!
Но Морис не им даде време да разискват дали е полудял или не.
— Мистър Пойндекстър — продължи той със същия добродушен тон. — Вие така щедро ми заплатихте другите коне, и то преди да ги хвана, че аз мога да си позволя да ви направя подарък, както правим ние в Ирландия. Според нашия обичай, когато стане сделка с коне в дома на купувача, ние даваме подарък, но не на самия купувач, а на някоя от жените в семейството. Ще ми позволите ли да въведа този ирландски обичай в поселищата на Тексас?
— О, разбира се, без съмнение! — отвърнаха няколко гласа, два-три от които бяха с явно ирландско произношение.
— О, разбира се, мистър Джерълд — отговори плантаторът, чийто консерватизъм отстъпи прел общата воля. — Щом така желаете?
— Благодаря ви, джентълмени, благодаря! — обърна се ловецът на мустанги благосклонно към онези, които смятаха, че стоят по-горе от него. — Този мустанг е моят подарък и ако мис Пойндекстър благоволи да го приеме, тридневните ми усилия да заловя това животно ще бъдат повече от възнаградени.
— Приемам подаръка ви, сър, приемам го с благодарност — отвърна младата креолка, която за първи път се обади и смело пристъпи напред. — Но струва ми се — продължи тя и посочи мустанга, а очите й бяха отправени изпитателно към ловеца на мустанги, — струва ми се, че вашата пленница не е опитомена. Тя цялата трепери от страх пред неизвестното бъдеще. Може би ще хвърли юздите, ако не й харесат. Какво ще правя тогава аз, бедната?
— Вярно, Морис — каза майорът и без да разбере значението на тези тайнствени слова, обърна се към единствения от присъствуващите, който можеше да ги разбере. — Мис Пойндекстър е напълно права. Този мустанг още не е опитомен. Това е ясно за всички. Хайде, драги, дайте му първия урок. Дами и господа — продължи майорът, като се обърна към другите, — това нещо заслужава да се види, особено от тези които не са били свидетели на подобно зрелище преди. Хайде, Морис, възседнете кобилата и ни покажете изкуството на ездачите от прерията. Тя като че ли иска да постави вашето изкуство на изпитание.
— Прав сте, господин майор, така е — отговори ловецът на мустанги, като стрелна поглед не към четириногата пленница, а към младата креолка, която въпреки привидната си смелост се бе оттеглила разтреперана зад кръга от наблюдатели.
— Няма значение, Морис, няма значение — продължи майорът окуражително. Въпреки това дяволско пламъче, което гори в очите й, аз се обзалагам едно към десет, че вие ще избиете нейната самонадеяност. Опитайте!
Ловецът на мустанги не можеше да отклони желанието на майора, без да загуби достойнството си.
Това беше предизвикателство към неговото умение, към неговото ездаческо изкуство, нещо, което се цени много високо по прериите на Тексас.
