Той се съгласи и като скочи леко от седлото подаде поводите на своя кон на стария Зебулон Стамп: после насочи цялото си внимание към пленницата. Преди да започне. Морис помоли гостите да направят място. Те сториха това веднага. По-голямата част от тях заедно с всички дами се върнаха на асотеата.
Долната челюст на дивата кобила беше вързана с ремък, единият край на който бе преметнат през главата й; само с тази единствена юзда в ръце Морис се метна на гърба й. За първи път на нея се качваше човек. За първи път тя изпитваше такова оскърбление. Пронизителният й яростен вик явно показваше нейната решимост да се съпротивява срещу опитите да бъде унижена до положението на робиня.
Конят неволно се изправи на задните си крака и няколко секунди запази равновесие в това положение. Ездачът, предугадил това, обгърна шията му с ръце и сграбчил здраво гърлото му, изглеждаше като част от него. Ако не го беше направил, конят можеше да се хвърли по гръб и да го смаже под себе си.
След това мустангът хвърли високо задните си крака, което се очакваше. Да се задържи сега на гърба на животното, без да бъде хвърлен, беше най-трудното за ездача. Уверен в своето умение, ловецът на мустанги се бе отказал от седлото и стремена, които (сега щяха да му помогнат. С тях обаче той не би могъл да постигне най-завидния подвиг в прерията — да обязди неоседлан кон.
Морис го направи без седло и стремена. Когато кобилата хвърли високо задната си част, той бързо се обърна на гърба й, метна ръце около тялото й, а върховете на ботушите му се забиха в плешките й: по такъв начин той устоя на нейните опити да го хвърли на земята.
Мустангът се опита още два-три пъти, но безуспешно — ловецът беше умел. След това вбесеното животно като че ли разбра, че усилията му са напразни, и престана да се мята. То скокна напред и се втурна в галоп, сякаш имаш намерение да не спре, докато не стигне края на земята.
Мустангът сигурно се беше спрял някъде, макар че се изгуби от погледа на зрителите, които останаха по местата си, очаквайки ездачът да се завърне.
Докато го нямаше, нееднократно се правеха предположения, че може да е убит или най-малко зле „осакатен“. Сред присъствуващите имаше един мъж, който желаеше това да се случи, но имаше и една девойка, за която такова нещастие би било равностойно на смърт — като че нейният собствен живот зависеше от неговото завръщане жив и здрав. Защо Луиза Пойндекстър — дъщерята на гордия притежател на захарни плантации от Луизиана, хубавицата, чиято красота се славеше надлъж и шир, защо тя, която само да кажеше „да“ и можеше ла има за съпруг най-богатия благородник в страната — се бе увлякла, защо позволяваше мислите й да следват този беден тексаски ловец на коне? Това беше тайна, непонятна даже за нейния здрав разум.
Може би Луиза още не се бе увлякла напълно. Поне така й се струваше. Ако го съзнаваше и се поразмислеше, може би щеше да се опита да изгони от съзнанието си неизбежни те размишления за последствията. Тя чувствуваше, че в нея се е породил някакъв странен интерес към този човек. Така се бе представил, че бе привлякъл вниманието й. Различаваше се коренно от всички други, с които се бе запознала в отбраното общество. Тя съзнаваше, че интересът й към него, възникнал само от една дума, поглед, жест, които бе видяла сред пепелищата на изгорялата прерия, вместо да отслабне, растеше постоянно. Този интерес не бе намалял, когато Морис — ловецът на мустанги, се появи сега в равнината, възседнал дивия мустанг, който вече не беше див и не желаеше да унищожи ездача си, а с приведена глава и покорен израз признаваше пред целия свят, че е намерил своя господар.
Без да го заявява пред света, дори и пред самата себе си, младата креолка изпитваше същите чувства като мустанга.
— Мис Пойндекстър! — каза ловецът на мустанги, като се плъзна по гърба на коня, без да обръща внимание на ръкоплясканията, с които го посрещнаха. — Може ли да ви помоля да се приближите до кобилата, да хвърлите това ласо на шията й и да я отведете в конюшнята? Ако направите това, тя ще ви смята за своя укротителка и винаги ще ви се покорява, защото това е знакът, който за първи път я лиши от свобода.
Една превзета жена би започнала да се дърпа при това предложение, една кокетка би отказала, една плаха девойка би се отдръпнала страхливо. Но не и Луиза Пойндекстър, потомка на една fille a la casette. Без да се колебае нито за миг, без каквато и да е превзетост или страх, тя излезе от аристократичния кръг, пристъпи напред и както той й бе казал, взе въжето от конски косъм, метна го леко около врата на опитомения мустанг и го отведе към конюшнята на Каса дел Корво.
През цялото време в ушите й звучаха думите на ловеца на мустанги, а в сърцето й отекваха странни предчувствия.
Глава XIII
ПИКНИК В ПРЕРИЯТА
Първите розови лъчи на Аврора54 поздравяваха знамето на форт Индж и едва осветяваха някакви предмети на плаца пред „офицерските квартири“. В центъра се намираше малка товарна кола. Чифтяки, дребни мексикански мулета бяха впрегнати в нея. Те нетърпеливо тъпчеха на едно място, размахваха ядовито опашки и от време на време въртяха уши. Всичко това показваше, че са били впрегнати отдавна и с нетърпение чакат да тръгнат, а същевременно предупреждаваше хората наоколо много-много да не се приближават до техните петала.
Строго погледнато, наоколо не стояха никакви хора освен един огромен човек с шаячно палто и нахлупена филцова шапка, който въпреки неясната светлина можеше да бъде разпознат. Това бе Зебулон Стамп — ловецът. Всъщност Стамп не стоеше, а бе възседнал старата си кобила, която не беше толкова нетърпелива, колкото двете мексикански мулета и нейният господар.
Останалите около колата се движеха бързо, а понякога объркано. Сновяха от колата до вратата на къщата и обратно от къщата до колата.
Те бяха около десетина души, облечени в различни дрехи и с различен цвят на кожата. Повечето бяха войници от различни видове оръжие; всички бяха облечени в работни дрехи. Двама от тях приличаха на готвачи, а други двама или трима — на ординарци.
Един добре облечен негър се движеше важно-важно сред тях; той беше личен прислужник на майора. Един сержант, което личеше от трите му нашивки, ръководеше групата и разпореждаше какво да правят. Задачата им беше да натоварят колата с храна и напитки — или накратко казано, — с всички принадлежности, необходими за пикник.
Че възнамеряваха пикникът да бъде от голям мащаб, личеше от изобилието и разнообразието на товара. Имаше най-различни по вид и големина кошници, вързопи и каса, от която се подаваха дванадесет гърла на бутилки, обвити в лъскав станиол. Тенекиените кутии, боядисани кафяво, и вечните сардели свидетелствуваха за наличието на деликатеси, необикновени за Тексас.
Въпреки изобилието и лукса на провизиите сред присъствуващите имаше един човек, който смяташе, че не са взели всичко. Недоволният беше Зебулон Стамп.
— Слушай, сержант! — каза той, като се обърна поверително към този, който разпореждаше. — Досега ни подуших, ни видях да слагате „царевица“ в колата. Иде ми на ума, че в прерията ще се намерят хора, на които по ще им се иска „царевица“ отколкото вашето френско пиво. Шампанско ли, какво ли му викахте?
— Повече да им се ще царевица, отколкото шампанско? За конете ли говорите?
— По дяволите конете! Не ти приказвам за царевица за конете, а за „мононгахела“55!
— Охо, разбирам. Прав си, мистър Стамп. Да не забравим да вземем уиски, Помп. Струва ми се, вътре видях една дамаджана за пикника.
— Да, да, сержант — отвърна тъмнокожият прислужник — ето я — добави той, като измъкна дамаджаната и я сложи в колата.
Изглежда, че старият Зебулон сметна приготовленията за завършени и започна да става нетърпелив.
— Не е ли вече готово, сержант? — попита той и неспокойно се размърда на стремената.
— Още не, мистър Стамп. Готвачът казва, че пилетата трябва да се обърнат още веднъж на шишовете, преди да ги вземем.
