— Когато какво? — нетърпеливо запита бившият офицер от доброволците и прекъсна обясненията.
— Когато ги нападнат магарета — невинно отговори майорът.
Общият смях показа, че всички се бяха усъмнили в невинността на този отговор и смятаха, че той има някого предвид, което всъщност не бе така.
За миг Къхуун се смути от това затруднително недоразумение, но само за миг. Той не беше човек, който можеше да се поддаде на една нещастна грешка на езика. Напротив, веднага се възползува от възможността да отговори остроумно.
— Така ли? — каза той, без да се обърне специално към някого. — Не знаех, че магаретата по тези места са толкова опасни.
Докато казваше това, Къхуун не гледаше към Луиза Пойндекстър, иначе щеше да забележи в погледа й нещо, което щеше да го зарадва.
Младата креолка въпреки явното си безразличие към него не можеше да не се възхити от нещо остроумно. Може би има надежда за него!
На младия драгун Хенкок му се струваше, че е така. А също и на лейтенанта от конните стрелци. И двамата забелязаха одобрителния поглед, и двамата решиха, че Касий Къхуун е спечелил или може да спечели сърцето на своята братовчедка.
Предположението тайно обезсърчи и двамата, и особено драгуна, но той нямаше време да се отдава на размишления. Манадата се приближаваше.
— На конете! — раздадоха се гласове от всички страни. Набързо сложиха юздите между зъбите на конете, които старателно дъвчеха жълтата царевица, и метнаха поводите на гърбовете им, от които все още се издигаше пара от бързия галоп в задушната тропическа утрин. Преди човек да може да изброи до сто, всички — дами и господа, бяха на стремената, готови за използуват камшика и шпорите си.
В това време дивите кобили се появиха на хребета, на който стоеше наблюдателят. Самият той, ловец на коне, бе вече възседнал своя кон и се мъчеше за хвърли ласото на шията на една от дивите кобили. Те препускаха бясно като че бягаха от някакъв преследвач — някакво ужасно същество, което ги караше да пръхтят и цвилят. Обърнали очи назад, те не виждаха нито колата, нито ездачите около нея и продължаваха право към тях, а бяха точно на пътя им.
— Някой ги преследва — каза Морис, като забеляза колко възбудени бяха животните. — Какво има, Креспино? — извика той на мексиканеца, който от мястото си можеше да види дали някой ги преследва.
Докато очакваха отговора, всички се смълчаха. В лицата на някои от групата се четеше безпокойство, дори и страх. Може би индианци преследваха мустангите!
— Un asino cimmaron56 — бяха думите, които долетяха от устата на мексиканеца. Това не успокои компанията. — Un macho57! — прибави той.
— О, така ли? Тъй си и помислих — промърмори Морис. — Трябва да спрем този негодник, иначе ще ни развали лова. Докато ги преследва, те няма да се спрат. Далече ли е?
— Съвсем наблизо, дон Морисио. Идва право към мене.
— Ако можеш, хвърли ласото си на врата му! Ако ли не, стреляй да го осакатиш. Справи се по някакъв начин с него.
Повечето, ако не всички не знаеха кой е преследвачът, тъй като само ловецът на мустанги знаеше значението на думите Un asino cimmaron un macho.
— Обясни ни, Морис! — заповяда майорът.
— Погледнете! — отвърна младият ирландец, като посочи към върха на хълма.
Това бе достатъчно. Всички очи се отправиха към хребета, където бързо като летяща птица се носеше животното, което обикновено за нас е образец на мудност и глупост.
Съвсем различен е дивият осел от питомното магаре, което тоягата е направила флегматично.
Дивият осел, който се виждаше, беше почти толкова голям, колкото и мустангите, които гонеше. И ако не бягаше толкова бързо, колкото най-бързият от тях, той все пак не изоставаше в своята упорита гонитба.
Тази жива картина се появи в зелената прерия така неочаквано, сякаш беше на сцената на театър или на арената на някой хиподром.
Преди още наблюдателите да могат да разменят няколко думи, дивите кобили бяха вече съвсем наблизо. Тогава те за първи път забелязаха групата конници и сякаш, забравили ненавистния преследвач, изведнъж се отбиха встрани.
— Дами и господа — извика водачът към двадесетина души, които едва задържаха конете си, — ако можете, стойте по местата си. Зная къде им е убежището. Сега се отправят към него. Ще ги намерим отново и там преследването ни ще бъде по-успешно. Ако започнете да ги преследвате сега, те ще се разпръснат в онзи гъсталак и съвсем сигурен съм, че няма вече да можете да ги видите. Ей, сеньор Креспино! Изпратете един куршум по този нахалник. Той е вече близо и можете да го улучите с вашата ескопета! Нали?
Мексиканецът измъкна една къса пушка-ескопета от седлото, прицели се набързо и стреля в дивия осел.
При изстрела животното изрева презрително. То явно не беше засегнато. Куршумът на Креспино не бе попаднал в целта.
— Трябва да го спра — извика Морис, — иначе то ще ги преследва чак до тъмно.
Още докато говореше, ловецът на мустанги пришпори силно коня си. Кастро излетя като стрела подир осела, който сега галопираше безстрашно край тях.
Няколко диагонални скока на дорести кон и ездачът се намери на разстояние, от което можеше да хвърли ласото си. С мълниеносна бързина примката на ласото се спусна върху дългите уши на осела. След това Морис се спря и смушка коня си, който се обърна назад. А после, покорявайки се напълно на ездача, напрегна сили и зачака въжето да се опъне. Изминаха няколко напрегнати секунди. Дивият осел караше в кариер, ласото се опъна, животното се издигна на задните си крака и падна тежко на тревата. То лежеше неподвижно, като мъртво, сякаш пронизано от куршум в сърцето.
Оселът обаче беше само зашеметен от удара и от примката, стегнала го до задушаване. Мексиканецът преряза гърлото му с острия си нож и го изпрати на онзи свят.
Тази случка отложи лова за известно време. Всички очакваха водача, който, след като повали осела, слезе да освободи ласото си. Той беше махнал въжето от врата на мъртвото животно, но изведнъж започна бързо да го навива и в същото време да бяга към коня си, което показваше, че се е случило нещо ново.
Повечето от излетниците бяха заети с възбудените си коне, затова малцина видяха бързите действия на ловеца на мустанги. Изненадаха се. Морис им беше казал да чакат и затова не можеха да си обяснят защо бърза сега. Да не би да е заради Луиза Пойндекстър, която, възседнала петнистия мустанг, се отдели внезапно от компанията и препусна в галоп след дивите кобили, сякаш решена да бъде първа в гонитбата. Но ловецът на мустанги изтълкува това по друг начин. Безцеремонното й отделяне от групата едва ли е било по нейно желание; сигурно кобилата е виновна! Морис позна, че манадата е същата, към която принадлежеше петнистия мустанг, преди той да го хване. Нямаше съмнение, че кобилата бе решила да се присъедини към своите стари другарки и сега бягаше към тях заедно с ездачката си. Така мислеше ездачът, а скоро и всички останали мислеха така.
Подбудени от кавалерски чувства половината от мъжете пришпориха конете си. Къхуун, Хенкок и Кросмън бяха начело. Непосредствено след тях яздеха двадесетина млади плантатори. Адвокати и съдии. Всеки от тях си мислеше колко щастлив би бил, ако можеше той да върне бегълците. Но малцина бяха истински разтревожени. Всички знаеха, че Луиза Пойндекстър е изкусна ездачка. Пред нея се простираше огромна равнина, гладка като състезателна писта. Мустангът може да галопира, докато се умори, но няма да може да я хвърли от седлото. Малка беше вероятността младата девойка да пострада сериозно. Само един от тях не беше на същото мнение. Това беше човекът, който пръв се разтревожи — ловецът на мустанги.
Той тръгна последен. Прибирането на ласото го забави. Качването на коня също му отне една секунда. Така че Морис беше на около сто крачки след всички, когато конят му се впусна напред.
