Къхуун бе на около сто крачки пред всички. Той свирепо пришпорваше коня си, който летеше напред с всички сили. Драгунът и стрелецът бяха малко по-назад, а след тях — всички останали. Морис бързо достигна групата и един след друг задмина всички, които бяха начело. Напредвайки бързо, той скоро остави и Касий Къхуун зад себе си.
Бившият капитан от доброволците изруга със стиснати зъби, когато дорестият кон префуча край него и закри от погледа му отдалечаващата се петниста кобила.
Слънцето, достигнало зенита си, осветяваше странна картина. Стадо диви кобили препускаше с главоломна бързина по прерията. Една тяхна посестрима с ездачка на гърба си ги следваше на около четиристотин ярда. На същото разстояние от нея един дорест жребец, възседнат от живописно облечен младеж, явно се опитваше да я настигне. Малко по-назад се виждаха конници — някои в цивилни, други във военни дрехи. След тях взвод драгуни се движеше в пълен галоп. Те току-що бяха оставили дамите и господата, които също бяха на коне, но стояха неподвижни в равнината или тъпчеха на едно място и размахваха ръце.
След двадесет минути картината се измени. На сцената — огромния зелен килим на прерията — се виждаха същите лица. Но сега те бяха групирани по друг начин или поне разстоянията помежду им бяха станали по-големи. Манадата се бе отдалечила от петнистия мустанг, а мустангът — от дорестия кон, а дорестият кон — от всички, които се състезаваха с него, се бяха изгубили от погледа. Тях можеше да ги види само силното око на орела, който се вие във високото сапфирено небе.
Дивите кобили, мустангът и неговата ездачка, дорестият кон и ездачът му останаха сами в саваната.
Глава XV
БЕГЛЕЦЪТ Е НАСТИГНАТ
Преследването продължи още една миля без особени промени. Дивите кобили препускаха с всички сили, но повече не цвилеха изплашено. Мустангът изцвилваше от време на време. Неговите стари другари като че ли не го забелязваха. Ездачката седеше здраво на седлото, без да проявява страх.
Дорестият кон изглеждаше по-възбуден, но не толкова, колкото господарят му, който бе започнал да проявява признаци на отчаяние и раздразнение.
— Давай, Кастро — извика той нетърпеливо и настойчиво. — Какво става с твоите копита точно днес? Спомни си, че по-рано я настигна, макар че признавам, не беше много лесно, а сега има и товар. Не виждаш ли, животно такова! Товар, който струва повече от злато, който заслужава всяка капка от твоята и моята кръв. Петнистата кобила сякаш бяга по-бързо. Дали защото е обучена или защото всеки кон препуска по- бързо, когато го яздят? Ами ако я изгубя от погледа си? Започва да става опасно. Лошо е за младата девойка. Нещо повече — опасно! Наистина опасно! Ако я изгубя от погледа си, тя сигурно ще пострада!
Мърмореше си така Морис и продължаваше да язди с очи, устремени към отдалечаващата се ездачка. От време на време той измерваше с тревожен поглед разстоянието, което ги делеше.
До този миг той не беше се сетил да извика девойката. Може би тя щеше да го чуе, но едва ли щеше да долови думите му, да разбере предупрежденията и съветите му. Той не беше извикал досега отчасти поради тази причина и отчасти защо то всеки миг очакваше да я настигне. Освен това знаеше, че за да бъде спрян мустангът, трябва да се действува, а не да се вика.
През цялото време Морис се надяваше, че може да се приближи достатъчно, за да хвърли ласото си върху врата на животното и да го подчини. Постепенно тази надежда угасна.
Сега манадата навлезе в храсти, които покриваха гъсто равнината, а после се превръщаха и в цяла гора. Това създаде нови тревоги на преследвача. Мустангът можеше да навлезе в шубраците или да изчезне в завоите на гората.
От време на време дивите кобили изчезваха от очите му. Те скоро щяха съвсем да се загубят. Техният стар другар, мустангът, вече нямаше никаква възможност да ги настигне.
Но какво значение има това? Дали девойката ще се изгуби в прерията или в гората, или сред манадата — над нея все виси опасност.
Изведнъж ловецът на мустанги се сети за нещо още по-страшно — толкова страшно, че започна сам да си говори възбудено:
— О, небеса — възкликна той, а челото му се помрачи още повече. — Ами ако жребците минат насам! Тези шубраци са любимото им място. Те бяха тук само преди една седмица и този — да, този е месецът, когато се разгонват!
Шпорите на ловеца отново се впиха и целите почервеняха от кръв. Кастро, който галопираше толкова бързо, колкото можеше, поглеждаше укорително назад.
В този миг манадата изчезна от погледа на дорестия кон и на неговия господар, а вероятно и от погледа на петнистия мустанг и неговата ездачка. В това нямаше нищо чудно. Кобилите бяха навлезли между две горички, които ги закриваха.
Това като че ли оказа магическо въздействие върху беглеца мустанг. Изчезването на манадата сякаш бе знак за прекратяване на преследването. Мустангът забави хода си и в следния миг спря.
Морис, който продължи да кара в галоп, го настигна в средата на една полянка. Мустангът стоеше като изваян от мрамор. Неговата ездачка с поводи в ръка седеше безмълвна на седлото, изящна и спокойна, сякаш го очакваше.
— Мис Пойндекстър! — каза той задъхано, когато конят му се приближи. — Радвам се, че това диво същество отново ви се покорява. Бях започнал да се тревожа за…
— За какво, сър? — нейният въпрос го изненада.
— За вашата безопасност, разбира се — отговори той със запъване.
— О, благодаря ви, мистър Джерълд. Не знаех, че се намирам в опасност. Наистина ли беше опасно?
— Опасно! — като ехо откликна ирландецът и учудването му се увеличи. — На гърба на избягал мустанг, след безбрежната прерия!
— Какво от това? Той не може да ме хвърли от седлото. Добра ездачка съм, сър.
— Зная, но умението да яздите нямаше да ви помогне, ако се бяхте загубили, а това можеше да се случи сред тези шубраци, където и опитните тексасци едва намират пътя си.
— О, да се загубя! Тази ли е опасността, от която трябвало да се страхувам?
— Има и други. Представете си, ако попаднехте сред…
— Сред индианци ли? — прекъсна го девойката, без да дочака да чуе края на неговите предположения. — Какво значение би имало ако това станеше? Нали сега сме в мир с команчите. Те са кавалери и сигурно нямаше да ми досаждат. Поне така ми каза майорът, като идвахме насам. Честна дума, сър, аз бих се радвала на такава среща и не бих я избягнала. Бих желала да видя тези благородни диваци в тяхната родна прерия, възседнали конете си, а не както съм ги виждала досега да залитат из поселищата, пияни от нашата „огнена вода“58.
— Възхищавам се от вашата смелост, мис, но ако имах честта да бъда един от вашите приятели, бих си позволил да ви посъветвам да бъдете по-предпазлива. „Благородните диваци“, за които говорите, не всякога са трезви и внимателни в прерията. Може би грешите по отношение на червенокожите…
— Ако ги срещнех и те не се държеха добре, щях да ги отмина и да се върна право при приятелите си. На такъв бърз кон те едва ли биха ме настигнали. Дори и за самия вас бе трудно, нали?
Очите на младия ирландец се разшириха от учудване. В тях се четеше изненада и недоверчивост.
— Но — започна той след известно мълчание — да не би да искате да кажете, че вие можехте да удържите мустанга и че той не избяга по своя воля? Не разбирам…
— Не, не, не — бързо отвърна ездачката с известно смущение. — Кобилата наистина побягна сама, т.е, в началото, но аз, аз по-късно открих, че… най-накрая разбрах, че лесно мога да я спра. Всъщност така и направих, както вече сам видяхте.
— А можехте ли да я спрете по-рано?
Една странна мисъл бе осенила ловеца на мустанги и той очакваше отговора с необикновен интерес.
— Може би, може би — да. Сигурно щях да го спра, ако бях дръпнала юздите по-здраво. Но знаете ли, сър, аз обичам да яздя галоп, особено в прерията, където човек не се страхува, че може да прегази някое
