прасе, домашна птица или човек.
Морис бе изумен. През целия си живот, дори в своята родина, прочута със смелите си жени, и особено смели ездачки, той не беше срещал девойки, която можеше да се сравнява с нея по ездаческо майсторство.
Объркан от учудване и възхищение, той не можеше да каже нищо.
— Право да си кажа — продължи младата девойка с чаровна простота — не съжалявам, че конят ме отнесе. Човек понякога се уморява от много приказки и особено от комплименти. Исках да подишам чист въздух и да бъда сама. Така че, разбирате ли, мистър Джерълд, това беше цяло щастие, тъй като ми спести ненужни обяснения.
— Искахте да бъдете сама? — попита разочарован ловецът. — Моля да ме извините, че без да искам, ви се натрапих. Уверявам ви, мис Пойндекстър, последвах ви само защото смятах, че сте в опасност.
— Много любезно от ваша страна, сър, и сега, когато зная, че наистина е имало опасност, аз съм ви много благодарна. Предполагам, че съм била права; вие имахте предвид индианците, нали?
— Не, не, точно индианците. Или поне не се сетих за тях.
— Друга опасност! Какво имахте предвид, сър? Моля, кажете ми, за да бъда по-предпазлива в бъдеще.
Морис не отговори веднага. До ушите му достигна шум, който го накара да се обърне, сякаш не беше чул въпроса.
Креолката разбра, че нещо бе привлякло вниманието му, и също се ослуша. Тя чу пронизителен крясък, последван от много други, а след това прокънтяха силни удари на копита. Въздухът около тях затрепери.
Това не беше загадка за ловеца на коне. Думите, които бързо изрече, без да съзнава, бяха отговор на нейния въпрос.
— Дивите жребци! — извика той с разтревожен глас. — Знаех, че са някъде сред тези шубраци и ето ги.
— Това ли е опасността, за която говорехте?
— Да.
— Защо да се страхуваме от тях? Това са мустанги.
— Вярно, по друго време не би имало защо да се страхуваме. Но точно сега, през този период на годината, те стават свирепи и зли като тигрите. О! Когато дивият жребец се развилнее, той е по-опасен враг от вълка, пантерата или мечката.
— Какво да правим? — попита младата девойка и за първи път показа, че се страхува; тя се приближи до човека, който веднъж я беше спасил от беда, и очаквайки отговора му, тревожно впи очи в него.
— Ако ни нападнат — отговори Морис, — има само два изхода. Единият — да се качим на някое дърво и изоставим конете си на яростта на дивите жребци.
— А другият? — попита креолката хладнокръвно, което показваше, че тя може да запази присъствие на духа и при най-големи изпитания. — Съгласна съм на всичко, но не и да изоставим конете си. Това е недостойно.
— И да искаме, няма ла можем. Струва ми се невъзможно. Наоколо няма достатъчно голямо дърво, на което да бъдем в безопасност. Ако ни нападнат, нямаме никакъв друг изход, освен да се уповаваме на бързината на нашите коне. За нещастие — продължи той, като хвърли изпитателен поглед към петнистата кобила, а след това и към своя кон — те имаха доста работа тази сутрин и са изтощени. Оттам идва и най- голямата опасност. Дивите жребци сигурно не са уморени.
— Не е ли по-добре да тръгнем веднага?
— Не още. Колкото повече време дадем на нашите коне да си отдъхнат, толкова по-добре. Жребците може да не дойдат насам. Но и да дойдат, може да не ни безпокоят. Зависи от тяхното настроение в момента. Но ако се бият помежду си, сигурно ще ни нападнат. Това показва, че са загубили разума си, ако мога така да се изразя. В такива случаи те безогледно ще се нахвърлят дори върху кон с ездач на него. Ха! Както очаквах, те се бият. Личи от крясъците им. При това идват насам.
— Но, мистър Джерълд, защо веднага не потеглим в обратна посока?
— Ще бъде безполезно. На тази страна е равнина и няма никакво прикритие. Преди да можем да се отдалечим достатъчно, те ще излязат на открито и скоро ще ни настигнат. Единственото безопасно място, за което мога да се сетя в момента, където трябва да стигнем се намира в обратна посока. Ако не се лъжа, от шума им, който чувам, те се движат в същото направление и ако прибързаме, ще попаднем право в зъбите им. Трябва да почакаме и се опитаме да се промъкнем зад тях. Ако успеем да минем и те ни настигнат в разстояние на две мили, зная едно място, където ще бъдем тъй в безопасност, както в конюшнята на Каса дел Корво. Сигурна ли сте, че можете да владеете мустанга?
— Съвсем сигурна — отвърна Луиза незабавно. Пред лицето на надвисналата опасност тя изостави всякакви преструвки.
Глава XVI
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ДИВИ ЖРЕБЦИ
И двамата седяха на седлата си в очакване. Луиза бе по-спокойна, защото се уповаваше на ловеца на мустанги. Тя разбираше, че някаква голяма опасност ги грози, макар че не можеше напълно да я проумее. Не можеше да бъде другояче, щом човек като Морис проявява страх. Мисълта, че той отчасти се страхува за нея, я правеше щастлива.
— Струва ми се, че сега можем да опитаме — каза Морис, след като се бе ослушвал известно време. — Те изглежда минаха поляната, по която ще се оттеглим. Моля ви, внимавайте при ездата! Дръжте се здраво на седлото и не отпускайте поводите. Яздете близо до мене, там, дето мястото позволява, и в никакъв случай не изоставайте повече от дължината на опашката на моя кон. Принуден съм да яздя начело, за да показвам пътя… Ето, идват направо към поляната. Те вече почти я прекосиха. Сега напред!
Дълбоката тишина, която допреди малко цареше над прерията, бе нарушена. Надигна се страхотна врява, сякаш човек се намираше в някаква лудница — острото цвилене на жребците напомняше писъците на малоумни, само че шумът бе десет пъти по-голям. Той бе примесен с гръмотевичния тропот на копита, свистене и чупене на клони, диво пръхтене, придружено с тракане на зъби, тъпи удари на копита в ребра и закръглени бедра, квичене от болка и ярост. Всичко това се сливаше в страшен шум, който заглушаваше конниците и разтърсваше земята.
Явно бе, че сред дивите жребци се води жестока борба. Докато преминаваха край шубраците, те се биеха безразборно помежду си. Когато Морис даде знак за тръгване, пъстрото стадо се появи на поляната между двете горички. Само след миг те изпълниха празното място и се изляха на полянката, устремени като лавина.
Стадото се състоеше от най-красивите животни в природата. Това не бяха кастрирани питомни коне с превити плешки, с крака, които се огъват, и наведени чела, обезобразени още повече от ножиците на търговците на коне, животни, от които едва ли едно на хиляда прилича на истински кон, а диви жребци на саваната, родени на зелената трева и израснали свободно като цветята, които ухаеха край тях.
Очите не са виждали по-красива гледка от кавалада диви коне, които препускат из прерията. Гледката е чудесна, но и страхотна! Толкова страхотна, че мъж не може да й се възхищава, а още по-малко плаха жена. А това е съвсем невъзможно, когато има опасност зрителят да бъде нападнат от каваладата.
В такова положение се намираха ездачите на дорестия кон и петнистия мустанг. Младежът знаеше това от опит, а девойката не можеше да не разбере опасността от онова, което виждаше пред себе си.
— Насам! — извика Морис, като пришпори коня си и го насочи към тила на каваладата. — О, ужас! Видяха ни! По-скоро, по-скоро, мис Пойндекстър. Помнете, че се отнася за живота ви!
Никакви думи не бяха нужни. Видът на жребците показваше достатъчно ясно, че петнистият мустанг и неговата ездачка могат да се спасят само с бързина. Когато жребците се появиха на открито и видяха конете и техните ездачи, те изведнъж прекратиха самоунищожителната борба и спряха на място като под команда. Наредени в редица, те приличаха на кавалерия, спряна сред атака.
За известно време враждата помежду им изглежда бе забравена. Тя сякаш чувствуваха, че трябва да нападнат някакъв общ враг или да отбият някаква обща опасност.
Жребците може би се бяха спрели от изненада, но така или иначе това бе благоприятно за бегълците.
