Жестоко беше от страна на младия ирландец да не й каже, че тя като ехо повтаря неговите мисли. Та нали затова той беше в прерията! Ако не беше това влечение като към нещо родно, влечение, което граничеше със страст, той сигурно никога не би бил Морис, ловецът на мустанги.
Такива романтични чувства не могат да бъдат задоволени с нещо, което е „изкуствено“. Те скоро се изчерпват, ако не се подхранват от нещо действително. Ловецът на мустанги би се чувствувал унижен от мисълта, че преследва диви коне за раз влечение, че това е само повод, за да може да живее в прерия та. Отначало той беше склонен да го признае, но в последно време бе обхванат от гордостта на професионален ловец.
Неговият отговор прозвуча сухо и прозаично.
— Страхувам се, мис, че на вас скоро ще ви омръзне такъв примитивен живот — без покрив, без подслон, без общество, без…
— А на вас, сър? На вас защо още не ви е омръзнало? Ако не съм осведомена зле от вашия приятел мистър Стамп вие живеете така от няколко години. Вярно ли е?
— Съвсем вярно. Аз нямам никакво друго влечение.
— Наистина ли? Бих желала да мога да кажа същото. Много ви завиждам. Сигурна съм, че бих прекарала с удоволствие целия си живот в тези красиви места.
— Сама? Без другари? Даже без покрив, под който да се подслоните?
— Не съм казала такова нещо. Но вие още не сте ми разправили как живеете. Вие имате ли къща?
— Жилището ми едва ли би могло да се нарече така — отвърна със смях ловецът. — Колиба е по- подходяща дума за моето хакале, което може би е едно от най-бедните в страната.
— Къде е? Далече ли е от мястото, гдето ходихме днес?
— Не е много далеч оттук. Може би една миля. Виждате ли върховете на онези дървета на запад? Те пазят моята къщурка от слънцето и от бурите.
— А, така ли? Как бих желала да я видя! Казвате, че е примитивна колиба?
— Наистина е така.
— И усамотена?
— Няма никакво друго жилище на десет мили около нея.
— Намира се сред дървета и е живописна?
— Зависи с какво око ще я погледне човек.
— Бих желала сама да видя и преценя. Само една миля ли казвате?
— Една миля дотам и една за връщане — стават две.
— Това е нищо. Само двайсетина минути.
— Няма ли да злоупотребим с търпението на вашите близки?
— Искате да кажете: с вашето гостоприемство! Извинете ме, мистър Джерълд — продължи младата девойка и лицето й изведнъж се помрачи, — за това не помислих. Може би не живеете сам. С други ли споделяте хакалето, както го нарекохте?
— Да, не живея сам. Откакто съм дошъл, живея с… Лицето на девойката стана още по-мрачно.
Преди ловецът да завърши думите си, неговата слушателка си представи образ, който приличаше на нейния: девойка на нейната възраст, може би малко по-закръглена, с ореховокафява кожа, бадемови очи, зъби по-блестящи от перли, слаборумени бузи, коса като опашката на Кастро, мъниста и огърлица около врата й, на ръцете и глезените, с къса, богато бродирана пола, с мокасини на малките крака. Така изглеждаше въображаемата другарка на Морис, която внезапно се появи в представата на Луиза Пойндекстър.
— Личността, с която споделяте хакалето, може би не желае да й се натрапват посетители, още повече непознати?
— Напротив, много се радва на гости по всяко време, независимо дали са познати или непознати. Моят събрат не е човек, който би избягал от хора! Бедният! Много рядко вижда хора на Аламо.
— Вашият събрат?
— Да, на име Фелим О’Нийл. И той като мене е от ирландските острови — голуейското графство, само че може би говори ирландски по-добре от мене.
— О! Ирландски! Бих искала да чуя как говори човек от Голуей. Казвали са ми, че там говорят много интересно. Вярно ли е, мистър Джерълд?
— Тъй като самият аз съм от Голуей, трудно ми е да преценя. Но ако благоволите да се възползувате за половин час от гостоприемството на Фелим, той без съмнение ще ви даде възможност сама да прецените.
— С най-голямо удоволствие. За мене това ще бъде нещо ново. Татко и останалите нека да почакат. И без това там има толкова много девойки или пък господата могат да се забавляват, като тръгнат по следите ни. Няма да бъде по-безинтересно от лов на коне. Сега съм готова, сър, да приема поканата ви.
— Страхувам се, че гостоприемството ми ще бъде доста скромно. Фелим от няколко дни е сам и тъй като не е много добър ловец, сигурно припасите ни са намалели. Цяло щастие е, че обядвахте преди вашето бягство.
Но не припасите на Фелим или желанието да чуе неговото произношение привличаха Луиза Пойндекстър. Не беше и любопитството да види колибата на ловеца на мустанги, а друго, някакво непреодолимо чувство, срещу което тя не можеше да се съпротивлява и което смяташе за своя съдба.
Луиза посети самотната колиба на Аламо. Тя влезе под покрива и с интерес разгледа нейните необичайни „светини“. Приятно се изненада, когато забеляза книгите, принадлежностите за писане и другите предмети, които говореха за културата на техния притежател. Тя открито се наслаждаваше на произношението на ирландеца и вкуси от всичко, с което бе поканена, с изключение на това, което й бе предложено най-настойчиво: „Капка от уискито, прясно наточено от дамаджаната“. Накрая Луиза напусна хакалето в най-добро настроение.
Уви! Възторгът й не бе за дълго. Той трая, докато беше още под влиянието на новите впечатления. Когато отново минаваха през прерията, осеяна с цветя, тя намери време да си помисли за някои неща, едно от които накара сърцето й да се свие от болка.
Дали не я мъчеше мисълта, че е постъпила неправилно, като е оставила баща си, брат си и приятелите си да се тревожат толкова дълго за нейната безопасност, или й дойде на ум, че държанието й е непристойно за една девойка.
Нито едното, нито другото. Облакът, който засенчи челото на креолката сред тези разкошни цветя, бе причинен от друга, далеч по-мъчителна мисъл. През целия ден — по пътя от форта, по-късно, когато я настигна при преследването, когато я предпази от опасност, времето, прекарано на брега на езерото, връщането им през прерията, после под неговия скромен покрив, — накъсо казано, навсякъде той беше само учтив — държал се бе само учтиво!
ГЛАВА XVIII
РЕВНОСТТА ТРЪГВА ПО СЛЕДИТЕ
От четиридесетте спасители, които бяха тръгнали подир беглеца, малцина стигнаха надалече. След като загубиха от погледа си манадата, мустанга и ловеца, те скоро се разпръснаха из прерията по един, по двама или на групи от по трима-четирима. Повечето от тях, несвикнали да разпознават следи, скоро загубиха отпечатъците от копитата на дивите кобили и се отклониха по дири, оставени от същото стадо по-рано.
Драгунският взвод, командуван от млад офицер, току-що завършил Уест Пойнт59, се впусна по едно от тези отклонения и заблуди другите, които ги следваха.
Гоненето ставаше по вълнообразна прерия, тук-там покрита от цели пояси шубраци. Шубраците и неравната повърхност скоро скриха групите една от друга. И ако двадесет минути по-късно някоя птица погледнеше отвисоко, тя щеше да види около петдесет ездача, разделени на десетина групи, които явно бяха тръгнали заедно, но сега с пълна бързина се движеха в най-различни посоки.
Само един от тях яздеше в правилна посока. Той бе възседнал едър, кестеняв, як кон, който не се отличаваше с особена красота, но беше бърз и издръжлив. Синьо палто с полувоенна кройка, фуражка от
