същия цвят бяха дрехите, които обикновено носеше бившият капитан от доброволците Касий Къхуун. Той беше човекът, който направляваше кестенявия си кон по вярната следа. С камшик и шпори Къхуун подтикваше животното да бърза колкото може. А сам той бе подтикван от една мисъл, остра като шпорите му, които го караше да влага всичките си сили в това, което вършеше.
Като гладна хрътка Къхуун не изпущаше от очи следата с надежда развръзката да награди усилията му.
Касий Къхуун нямаше ясна представа каква щеше да бъде развръзката, но от време на време той поглеждаше към кобурите от които се подаваха чифт револвери, и очевидно в неговото съзнание се тъкмеше някакъв зловещ план.
Ако не бе му помагала една случайност, той сигурно би се заблудил като другите. Къхуун имаше предимство пред тях, защото вървеше по следи от копита, които бе виждал по-рано. С болезнена яснота той си спомняше едните — по-големите. Беше ги виждал по овъглената повърхност, сред пепелта на опожарената прерия. Някакъв неопределен инстинкт тогава го бе накарал да ги забележи и сега си ги спомни.
Направляван от следите, капитанът дойде до гъсталака, а след това и до поляната, където петнистият мустанг беше спрял така неочаквано. Дотук беше лесно. Оттук нататък трябваше да прави догадки. Между следите от дивите кобили личаха стъпките и на други два коня. Но тук те не бяха галопирали. Изглежда са спирали — стояли са един до друг.
А сега накъде? Там, дето беше минала манадата нямаше отпечатъци от подкови, нито пък някъде другаде. Земята наоколо беше твърда и покрита с камъни. Галопиращ кон щеше да остави следи по нея, но не и кон, който се движи спокойно.
А точно така петнистият мустанг и дорестият жребец бяха напуснали това място. Те бяха вървели бавно около двадесет ярда, а после в галоп до капана за мустанги.
Нетърпеливият преследвач бе озадачен. Той заобиколи няколко пъти мястото, след това тръгна по следите на дивите кобили, но се върна, без да открие посоката, в която бяха тръгнали двата подковани коня.
Сега Къхуун беше повече от изненадан, но в този миг се появи един самотен конник и прекъсна мъчителните му догадки.
Човекът, който се приближаваше, не беше непознат. Той беше огромен на ръст, облечен в груби дрехи, с брада чак до копчетата на палтото и яздеше най-окаяния кон, който може да се намери на сто мили наоколо; той беше стар познайник. Касий Къхуун познаваше Зебулон Стамп. А и Зеб Стамп познаваше Кеш Къхуун много преди и двамата да бяха дошли в прериите на Тексас.
— Не намерихте ли момичето, мистър Къхуун? — запита ловецът, като се приближи тържествено. — Май че не сте — продължи той, сякаш си бе направил заключение от израза на лицето на Къхуун. — Дявол да го вземе! Какво ли е станало? Чудна работа! Такава ездачка, пък да остави тази кранта да я отвлече. Ама няма нищо страшно. Ловецът ще метне ласото си на врата на животното и ще го накара да не щурее. Защо сте се спрели тука?
— Не мога да разбера накъде са тръгнали. Следите показват, че са се спирали тук, но по-нататък не виждам следи от подковани копита.
— Тъй, тъй, прав сте, мистър Кеш. Спирали са се тук и близко са стояли един до друг. След туй не са тръгнали подир дивите кобили. Не са! Е, тогава?
Зеб Стамп внимателно огледа равнината, сякаш оттам очакваше отговор, а не от Касий Къхуун.
— Никъде не мога да видя следите им — отговори бившият капитан.
— Не можете ли? Аз пък мога. Я погледнете! Не виждате ли, че тревата е газена.
— Не.
— Я гледай! Ами че то е ясно като бял ден! Ето ти голямата подкова, ето ти и по-малката до нея. Насам са тръгнали; личи си, че само дотука са вървели подир дивите кобили. Няма да е лошо и ний да тръгнем след тях.
— Да тръгнем! Веднага да тръгнем!
Без да говори повече, Зеб се отправи по новата следа, която въпреки че другият не различаваше, за него бе, както сам ка за, „ясна като бял ден“.
След малко, когато стигнаха до мястото, откъдето конниците се бяха впуснали в галоп, за да избягат от каваладата, и отпечатъците от копитата им набраздяваха торфа, следите станаха ясни и за спътника на Зеб.
Не след дълго следите пак се загубиха сред стотици други отпечатъци по моравата или по-скоро станаха незабележими за по-неопитни наблюдатели от Зеб Стамп.
— Няма нищо, само следи от дивите кобили — предположи Къхуун. — Те изглежда са направили кръг и пак са се върнали тук.
— Ако е така, това е било, след като са минали ездачите. Май тез, дето са бягали, после са гонили.
— Какво искаш да кажеш, мистър Стамп?
— Ех, какво! Първом те са препускали след кобилите, после пък кобилите са препускали след тях.
— По какво познаваш?
— Не виждате ли че връз подкованите копита има други копита — на кобилите. От кобилите ли? Дявол да го вземе, май че не са от кобили. С цял инч са по-големи. Жребци са минали оттука. Цяла кавалада! Тюх, да му се не види. Дано не са…
— Какво да не са?
— Дано не са тръгнали след петнистата. Ако са тръгнали, опасно е за мис Пойндекстър. Хайде!
Без да чака отговор, ловецът потегли с тромавата си кобила, следван от Къхуун, който не му даваше мира, а искаше да му обясни загадъчните си думи.
Зеб не благоволи да даде каквото и да е обяснение, а само махна с ръка, като че искаше да каже:
За известно време цялото му внимание бе погълнато от разпознаване следите на подкованите коне, което не беше лесна работа, тъй като на места те бяха съвсем заличени от копитата на много жребци. Въпреки това ловецът ги откриваше и продължаваше да язди в тръс. Едва когато стигнаха на около сто ярда от дола, лицето му се проясни. Той спря кобилата си и удостои Къхуун с очакваното обяснение.
— О, такава ли била опасността — каза Къхуун, след като чу обясненията. — Откъде знаеш, че са се спасили?
— Погледнете натам!
— Мъртъв жребец! Изглежда наскоро е убит. Какво значи това?
— Значи, че ловецът на мустанги го е убил.
— Мислиш ли, че другите коне са се изплашили и не са ги последвали?
— Не са тръгнали подире им, ама не защото са се изплашили. Ето какво ги е спряло. Майчице, какъв скок!
Зеб посочи дола, до който и двамата вече бяха пристигнали.
— Предполагаш, че са го прескочили? — запита Къхуун. — Не е възможно.
— Скокнали са го и още как! Не виждате ли следи хем отсам, хем оттатък? Мис Пойндекстър е скочила първа. Брей, че момиче! Май че двамата са скокнали, преди да очистят жребеца. Иначе нямаше да могат. Само тук могат да минат конете. Мътните го взели! Умен си е ловецът на мустанги! Утрепал го е точно до дупката.
— Смяташ, че той и моята братовчедка са скочили заедно тук?
— Не съвсем заедно — обясни Зеб, без да подозира какво бе породило този въпрос. — Нали казах, че петнистата кобила е минала първа. Виждате ли следите й ей там, от другата страна?
— Виждам.
— Е, добре. А не виждате ли, че някой от тях са затъпкани от подковите на коня на ловеца?
— Вярно, вярно.
— А пък жребците не са минали — не е минал ни един от цялата им кавалада. Аха, сега ми просветна. Младият момък е поспрял от другата страна и му е пратил един куршум на тоз скот. Все едно, че е затворил врата зад себе си, а жребците, като са видели това, отказали са се и са поели на другаде. Ето накъде са отишли — покрай дола.
