Пет — шест жребеца, които тичаха наблизо след него, спряха изведнъж, а след това и цялата кавалкада.
Ловецът на мустанги не се забави, за да види какво ще стане. Той използува объркването, причинено от падането на водача, спести си останалите пет куршума, обърна коня си назад и препусна след петнистия мустанг, който вече се приближаваше към искрящото езеро.
Дали защото се уплашиха от падането на техния водач или защото мъртвото му тяло препречваше пътя към единственото място, където можеха да прескочат пропастта, жребците изоставиха преследването. Морис свободно препусна след девойката.
Той я настигна зад оградата край брега на езерото. Тя бе изпълнила всичките му съвети, само не беше затворила отвора. Прътите лежаха разхвърляни по земята. Тя беше още на седлото, облекчена, че вижда Морис в безопасност; цяла трептеше от благодарност, която думите не можеха да изразят.
Опасността бе избягната.
Глава XVII
КАПАН ЗА МУСТАНГИ
Сега, когато опасността бе минала, младата девойка се огледа наоколо с интерес.
Тя видя малко езеро. По брега му личаха безброй следи от копита. Това показваше, че езерото се посещава често от диви коне — тяхното любимо място за водопой. Наоколо имаше висока ограда, която обхващаше езерото и част от прерията. Две крила от оградата се разперваха в равнината и образуваха нещо като фуния, в тесния край на която имаше отвор. Когато отворът беше препречен с пръти, в ограденото място не можеше нито да влезе кон, нито да излезе.
— За какво служи това? — запита девойката, като посочи към оградата.
— Капан за мустанги — каза Морис.
— Капан за мустанги?
— Приспособление за ловене на диви коне. Те попадат между двете крила на оградата, които, както виждате, достигат далече в прерията. Водата привлича конете или пък ловците на мустанги, които ги преследват, ги насочват към това място и ги заставят да влязат през отвора. Попаднат ли веднъж в ограденото място, тогава е лесно да се уловят с ласото.
— Бедничките! Това място ваше ли е? Вие нали сте ловец на мустанги? Така ни казахте.
— Да, но аз не ловя диви коне по този начин. Предпочитам да съм сам и много рядко се сдружавам с хора от моя занаят. Така че не мога да използувам това приспособление, за което са необходими най-малко двадесетина ездачи. Моето оръжие, ако мога така да го нарека, е ласото.
— Чувала съм, че си служите с него с голямо умение, а освен това и сама имах възможността да се убедя.
— Това е голям комплимент за мене, но вие грешите. Има хора по тази прерия, които са просто родени за ласото — мексиканци, за които това, което вие благоволихте да наречете у мен умение, е несръчност.
— Дали вашата скромност, мистър Джерълд, не ви кара да надценявате съперниците си? Аз съм чувала точно обратното.
— От кого?
— От вашия приятел мистър Зебулон Стамп.
— Ха-ха-ха! Старият Зеб не е авторитет по въпроса за ласото.
— Бих желала да мога да хвърлям ласо! — каза младата креолка. Казват, че не е подходящо за девойки, но има ли значение, щом не е вредно и доставя удоволствие.
— Неподходящо за девойки? Защо да е неподходящо, щом девойки могат да стрелят с лък или да се пързалят с кънки. Зная една девойка, която е запозната с хвърляне на ласо.
— Американка?
— Не, мексиканка. Живее край Рио Гранде, но понякога идва край Леона, където има роднини.
— Млада ли е?
— Да. Струва ми се на ваша възраст, мис Пойндекстър.
— Висока ли е?
— Не, колкото вас.
— Но много по-хубава, разбира се. Чувала съм, че мексиканките превъзхождат по красота нас, обикновените американки.
— Смятам, че креолките не се включват в тази категория — отговори Морис дипломатично.
— Чудя се дали ще се науча да хвърлям ласо — продължи младата девойка, като се престори, че комплиментът не я засяга. — Не съм ли много стара? Казвали са ми, че мексиканките започват още от детството си и затова достигали такова чудно майсторство.
— Нищо подобно — отговори Морис окуражително, — възможно е след една-две години упражнения да се научите изкусно да хвърляте ласото. Аз самият си служа с него от три години и… — Той се спря, като разбра, че ще започне да се хвали.
— И сега сте най-умелият в цял Тексас — допълни събеседницата му недоизказаната мисъл.
— Не, не — засмя се той. — Зеб Стамп се заблуждава. Той съди за моето умение, като го сравнява със своето неумение.
„Това скромност ли е? — си помисли креолката. — Или може би този човек ми се подиграва. Бих полудяла, ако знаех, че ми се подиграва!“
— Може би искате да се върнете при другите? — каза Мори, като забеляза разсеяния й вид. — Баща ви може да се разтревожи от дългото ви отсъствие, а също и брат ви, и братовчед ви…
— Вярно — каза тя набързо с тон, в който личеше или раздразнение, или угризение на съвестта. — Не мислех за това. Но благодаря ви, сър, че ми напомнихте за моя дълг. Да се върнем.
Отново възседнаха конете. Луиза пое поводите и с неохота смуши коня с малките си шпори — сякаш й се искаше да остане още малко в „капана за мустанги“.
Когато пак бяха в откритата прерия, Морис поведе спътницата си по най-прекия път към мястото, където бяха излетниците.
На връщане те минаха през една особена местност, която в Тексас наричат „прерия на бурените“, название, измислено от първите пионери, които не са били много взискателни към подбора на имена.
Девойката от Луизиана видя около себе си огромна градина от пъстри цветя, чиято граница беше синият хоризонт. Градина, насадена и отгледана от самата природа.
И най-обикновеният човек не може да не се възхити, като види тази гледка. Виждал съм прости овци — слепи към красотата — да се спират в тази „прерия на бурените“ сред цветя, които стигат чак до гърдите им, и да се взират в техните пищни венчета, които се полюшкват в безкрая, а след това мълчаливо да поемат пътя си с по-чисти, по-възвишени души.
— Господи! Каква красота! — възкликна въодушевено креолката и спря несъзнателно коня си.
— Харесва ли ви, мис Пойндекстър?
— Дали ми харесва? Нещо повече сър! Наоколо виждам всичко, което е светло и красиво в природата: зелени морави, дървета, цветя, всичко, което с такъв труд отглеждаме и все пак никога не можем да постигнем такава красота. Няма нищо, което да липсва в тази картина. Това е градина, съвършена във всяко отношение.
— Липсва само къщата.
— Тя би развалила цялата красота. Обичам пейзаж без къщи, които закриват очертанията на дърветата. Под техните сенки бих живяла, под техните сенки бих…
Думата „любила“, която Луиза искаше да каже, бе на върха на езика й, но тя се въздържа и не я произнесе, а вместо нея каза друга, съвършено различна — „умряла“.
