— Може конете да са прескочили на някое друго място и да са продължили да ги гонят.
— Ако са го сторили, препускали са цели десет мили — пет на отиване и пет на връщане. Това хич не ми се вярва, мистър Къхуун. Спокоен да сте; оттук повече не са гонили мис Луиза. Скочили са и са си отишли с ловеца на мустанги тихо и мирно като две агънца. Не е имало никаква опасност. Те може вече да са се върнали при другите, дето останаха при колата с яденето.
— Да вървим! — извика Къхуун тъй нетърпелив, както преди, когато мислеше, че над братовчедка му е надвиснала угроза. — Да вървим мистър Стамп, да се върнем колкото може по-скоро!
— Не бързайте толкова, моля ви се — каза Зеб, като се плъзна спокойно от седлото и извади ножа си. — Искам да ме почакате само десетина минути!
— Да те чакам ли? За какво? — недоволно попита Къхуун.
— Да одера кожата на този тук, дорестия. Изглежда първо качество. В поселището ще взема най-малко пет долара за нея. Пет долара не се намират току-тъй всеки ден по прериите.
— По дяволите тази кожа — сърдито извика нетърпеливият южняк. — Хайде тръгвай, остави я!
— А, виж, туй няма да направя — хладно отвърна ловецът и заби острието на ножа си в търбуха на поваления жребец. — Вие, ако щете, отивайте, мистър Къхуун. Зеб Стамп няма да тръгне, докато не скъта кожата в торбата на гърба на своята стара кобила. Виж, туй няма да го направи!
— Хайде, Зеб, какво приказваш! Знаеш, че не мога да се върна сам! Нали знаеш, че сам не мога да намеря пътя?
— Май че е вярно. Не съм казвал, че можете.
— Слушай! Я не се инати! Всяка минута ми е скъпа. Ще ти отнеме най-малко половин час да одереш тоя кон.
— По-малко от двайсет минути.
— Добре, дори да кажем двайсет минути. Двайсет минути са много по-скъпи за мен от пет долара. Ти каза, че толкова струва кожата, нали? Остави я, аз съм съгласен да ти броя пет долара.
— Хм! Вие наистина сте щедър. Признавам го, дявол да го вземе, ала не мога да ви приема предложението. Няма да е честно да ви взема парите за такава услуга. Още повече че сте ми познат. А и без това ще вървя по същия път. А право да си кажа, хич не ми се губят петте долара от конската кожа; тя ще изгние тук като круша или пък ястребите и койотите ще я разкъсат на парченца, додето мога да намина пак насам.
— Неприятна работа! Какво да правя?
— Бързате ли? Уф, че ме е яд, че не мога да ви услужа. Ама слушайте! Няма защо да ме чакате. Не е мъчно да намерите пътя. Виждате ли ей онова дърво, дето стърчи — ей онази там топола!
— Да, виждам.
— Е, не си ли спомняте да сте я виждали по-рано? Тя е малко чудновата — по прилича на черковна кула, отколкото на дърво.
— Да, да — каза Къхуун, — сега, като ми показахте, си спомням. Минахме близо край нея, когато преследвахме дивите кобили.
— Ха така. Сега, щом я познахте, нищо не ви пречи да идете дотам и пак да тръгнете по следите на кобилите, ама отзад напред. Полека-лека ще стигнете до мястото, отдето тръгнахте, и точно там ще намерите братовчедка си мис Пойндекстър и цялата компания да си попийват от онова, френското вино, дето му викат шампанско. Дано пият само от него и да не закачат „мононгахелата“, че ми се ще, като се върна да си сръбна от нея.
Къхуун не дочака Зеб да се доизкаже. Веднага щом позна дървото той заби шпори в хълбоците на кестенявия си кон, впусна се в галоп и остави стария Зеб спокойно да до дере „скъпоценната“ кожа.
— Мътните го взели! — възкликна ловецът, като погледна нагоре и забеляза колко бързо и неучтиво го бе напуснал Къхуун. — Не ще много ум да се сети човек защо толкова се е разбързал. Не съм от много досетливите, ама този път смятам, че не бъркам. Ревността е тръгнала по следите.
Зеб Стамп не грешеше в предположенията си. Наистина ревността подтикваше Касий Къхуун да бърза толкова. Черна ревност, която най-напред се бе породила в черна местност — овъглената прерия. Тя растеше всеки ден, подхранвана от случайни наблюдения и предположения, и беше се развила до такава степан, че Къхуун изцяло се превърна в неин роб. Подаряването и укротяването на петнистия мустанг, приемането на подаръка с нескрито удоволствие — тези и други обстоятелства действуваха на развинтената фантазия на Касий Къхуун и го доведоха до убеждението, че Морис — ловецът на мустанги, е неговият най- голям съперник.
Ниското обществено положение на ловеца на коне трябваше да възпре Къхуун от такива мисли или съмнения. Това би било възможно, ако той не познаваше отблизо характера на Луиза Пойндекстър. Но тъй като беше близък с нея още от детинство и добре познаваше независимия й дух и смелостта й, граничеща с безразсъдност, той не можеше да се осланя само на по-висшия й произход. За повечето жени произходът може да бъде пречка за неравен брак, освен при съвсем неблагоразумните. Но когато скверният Касий Къхуун мислеше как би постъпила братовчедка му, той не вземаше под внимание дори и този слаб довод.
Раздразнен от това, което се случи през деня — от началото докрай неблагоприятно за него, — капитанът бързаше към мястото на пикника. Дървото, подобно на черковна кула, му показа пътя, по който беше минала манадата. Вече нямаше никаква опасност да се заблуди. Трябваше само да върви по пътя, по който вече беше минал веднъж.
Подтикван от горчиви мисли, които повече от час бяха единственият му другар, Къхуун яздеше бързо, по-бързо отколкото умореният му кон би искал. Сред самотната тишина, която го обкръжаваше, той чувствуваше още по-остро горчивината на своите мисли.
Къхуун видя пред себе си двама конници, които се движеха по същия път, в същата посока. Но възможността да намери другари, не го утеши. Макар че виждаше само гърбовете им, а те бяха доста далеч пред него — той разпозна и двамата. Това бяха виновниците за неговите мъчителни мисли. Също като него те се връщаха по следите на дивите кобили, до които бяха стигнали по една странична пътека. Един до друг — седлата им почти се допираха, — те като че ли бяха погълнати от разговор, интересен и за двамата. И двамата не забелязаха конника, който се приближаваше към тях в диагонал. Изглежда, че те не бързаха като него да се присъединят към излетниците и затова се движеха бавно; девойката изоставаше малко.
Близостта им, държането ми, явната им незаинтересованост към външния свят, бавният им ход като на охлюви, тези и някои други незначителни обстоятелства забелязани от Къхуун, почти го подлудяваха.
Да препусне бързо и да сложи край на техния разговор, това беше несъзнателното желание на южняка. Като заби яростно шпори в кестенявия си кон, той още веднъж го принуди да премине в галоп въпреки нежеланието му.
След няколко секунди обаче Къхуун промени решението си и намали хода. Шумът от копитата на неговия кон още не бе предупредил другите за приближаването му, при все че беше на по-малко от двеста ярда зад тях. Той можеше да чуе звънкия глас на братовчедка си, която вземаше по-голямо участие в разговора.
Да можеше да се приближи, без да го забележат! Да можеше да чуе какво говорят!
Мястото беше съвсем неподходящо за подслушване, но все пак може би имаше някаква възможност.
Явният интерес, с който се водеше разговорът, създаваше такъв удобен случай. Торфът на саваната беше мек като кадифе. Хлъзгащите се по него копита не издаваха никакъв шум.
Къхуун беше твърде нетърпелив, за да намали хода. Неговият кестеняв жребец бе свикнал на този алюр60, характерен за конете от югозападните щати, и въпреки умората продължи, без да намалява скоростта си. Копитата на жребеца, които се издигаха по-малко от един инч над тревата, стъпваха водоравно. Той напредваше бързо, безшумно, толкова бързо, че след няколко секунди се намери близо до петнистия мустанг и червения жребец на ловеца на мустанги. След това той започна да се движи с тяхната бързина, а ездачът му се изпъна напред и се вслуша внимателно, което издаваше някаква злокобна решителност. Видът му показваше, че той е готов да нанесе най-долни обиди, да изрече непристойни думи, а ако стане нужда, да употреби нож или револвер.
