щеше да бъде сериозна работа. Макар постъпката ми да беше напълно оправдана, кой щеше да докаже това? Показанията на тези край мене — взети всички заедно — не струваха колкото клетвата на един бял, а при настоящите обстоятелства не струваха и пукната пара. Наистина, ако се вземеше пред вид непосредствената причина на схватката, техните показания щяха по-скоро да увредят, отколкото да помогнат! Бях попаднал в трудно положение.
Слязох от коня и се приближих до просналия се мъж, около когото се трупаха негрите. Те ми направиха път.
Коленичих и прегледах главата му. Върху нея се забелязваше цепнатина, която кървеше, но черепът беше здрав.
Като разбрах това, успокоих се, а преди да се изправя, забелязах с облекчение, че той идва на себе си от студената вода, с която го пръскаха. Очите му се спряха на дръжката на втория пистолет, която се подаваше от вътрешния джоб на дрехата му. Аз го издърпах и си го прибрах заедно с другаря му.
— Щом дойде на себе си — рекох, — кажете му, че когато ме нападне следващия път, и аз ще имам пистолети.
След като заповядах да го внесат в къщата, насочих вниманието си към неговата жертва. Нещастният Сципион! Той бе изтезаван по най-жесток начин и мина доста време, докато успя да събере сили, за да може да разправи защо е бил наказан.
Най-после той заговори и от разказа му кръвта отново закипя в жилите ми. В една от пристройките старият Зип хванал ненадейно надзирателя като прегръщал малката Хлоя, а детето викало и се мъчело да се освободи. Възмущението на бащата, естествено, го накарало да удари надзирателя — простъпка, за която Сципион можеше да загуби едната си ръка; обаче белият злодей, страхувайки се заради личните си интереси да изложи причината на провинението, беше заменил законното наказание на Сципион с това малко неофициално изтезание под помпата!
Първият ми подтик, след като изслушах тази тъжна история, беше да се върна, да разкажа всичко на мадмоазел и да й подчертая необходимостта на всяка цена да се отърве от този свиреп надзирател.
Като поразмислих малко, промених намерението си. Смятах да се върна на следния ден по работа, много по-важна за самия мене. На следния ден възнамерявах да поискам да купя Аврора!
„Тогава ще мога — мислех си аз — да спомена и за случката с нещастния Сципион. Може би ще ми послужи като увод за «по-трудния въпрос»!“
Обещах това и на стария си прислужник, качих се на коня и тръгнах, обсипан с благословии.
Когато минавах бавно по улицата, жени и млади момичета изскачаха от колибите си и целуваха краката ми, както висяха в стремената.
За миг забравих пламенната любов, която доскоро изпълваше сърцето ми. Тя бе изместена от тихо, чудно щастие — щастието, което човек изпитва, когато извърши добро дело!
Глава XXVIII
Гаяр и грубиянина Бил
На излизане от селцето се отказах от намерението си да се върна по задния път. Посещението ми без съмнение щеше да стане известно на мадмоазел и нямаше вече никакво значение дали щяха да ме видят от къщата, или не. Кръвта ми бе разгорещена, а и на коня също. Дъсчената ограда сега не представляваше нищо и за двама ни, затова аз се обърнах кръгом, прескочих една-две огради, препуснах през някаква памучна нива и отново излязох по пътя на Дигата.
След малко, щом поуспокоих коня, започнах да яздя бавно и размишлявах за това, което току-що се бе случило.
Явно беше, че Гаяр е настанил този грубиянин в плантацията с някаква тайна цел. Дали двамата са се познавали отпреди, не можех да кажа, обаче такива хора инстинктивно се подушват; надзирателят може да е бил само бездомник и адвокатът да го е харесал през нощта на корабокрушението. На парахода го бях взел за груб комарджия, като съдех по настойчивото му желание да се обзаложи; пък и не е изключено да е бил такъв по него време. Явно беше обаче, че „негропотисничеството“ беше негов занаят; да бъде надзирател на роби не беше нещо ново за него.
Странно, че от толкова време е бил в плантацията, а не е знаел за мене! Но това можеше лесно да се обясни. Той нито веднъж не беше ме видял през време на моя престой в тази къща. Нещо повече, може би не знаеше и това, че мадмоазел е дамата, от която е възнамерявал да отнеме спасителния пояс. Последното предположение беше много правдоподобно, понеже имаше и други дами, избавили се с помощта на салове, канапета и спасителни пояси. Допуснах, че не беше видял мадмоазел, преди тя да се хвърли от парахода, и следователно надали би могъл да я познае.
Причината на моето боледуване бе известна само на мадмоазел, Аврора и Сципион, а на последния е било наредено да не разпространява тази история из негърското селце. Освен това надзирателят беше съвсем нов в плантацията и почти не се срещаше с господарката си, тъй като получаваше повечето от нарежданията от Гаяр; пък и в края на краищата беше само един безчовечен простак.
Съвсем допустимо беше, че до този момент дори не е подозирал нито че аз съм старият му противник от парахода, нито че Йожени Безансон е дамата, която се спаси от него. Трябва да е знаел за присъствието ми в плантацията и може да е мислел, че съм един от спасилите се от крушението, зле ранен — обгорен от парата, да речем, — но нали имаше много други спасени! На известно разстояние по крайбрежието почти нямаше къща, която да не бе подслонила по някой ранен или полуудавен нещастник. Той е бил зает със собствените си работи или по-правилно с работите на Гаяр, защото аз не се съмнявах, че между двамата имаше някакво разбирателство и че този човек играеше някаква роля. Колкото и да беше тъп, у него имаше нещо, което работодателят му ценеше повече от ума, което липсваше на самия него: груба сила и груба смелост. Гаяр положително имаше нужда от него, иначе нямаше да го търпи на това място.
Сега той ме знаеше и надали щеше да ме забрави скоро. Дали щеше да се опита да ми отмъсти? Без съмнение, да, обаче аз смятах, че ще го направи по някакъв подъл, прикрит начин. Не се страхувах, че можеше да ме нападне открито, сам. Бях сигурен, че го бях усмирил и уплашил. Бях се сблъсквал с такива като него и преди. Знаех, че неговата смелост не е такава, която да продължи и след поражение. Това беше смелостта на нахалника.
Не се боях от открито нападение, обаче трябваше да се пазя от някое тайно отмъщение или може би от закона!
Чудно ще ви се види, че въобще, можеше да ми мине през ума да се пазя от закона. Но това беше така. И аз имах своите основания.
Туй, че знаех кроежите на Гаяр, че бях открил злодейските му намерения спрямо Аврора, както и сбиването ми с Ларкин, правеше положението много натегнато. Обзе ме тревога и бях убеден, че е необходимо час по-скоро да се срещна с мадмоазел във връзка с най-близкия до сърцето ми въпрос: купуването на квартеронката. Сега, след като се бяхме разбрали с Аврора и тъй да се каже, се бяхме сгодили, нямаше защо да се губи ни час.
Дори ми мина през ума да се върна веднага, но като обърнах коня, се подвоумих. Разколебах се. Пак обърнах коня и продължих към Бренжиер с твърдото намерение да се върна в плантацията рано сутринта.
Стигнах селото и отидох право в хотела. На масата си намерих писмо с чек за двеста лири стерлинги срещу бренжиерската банка. Пращаше ми го моят банкер от Нови Орлеан, който го бил получил от Англия. Писмото съдържаше и съобщение, че още петстотин лири щели да пристигнат подир няколко дена. Получената сума ми донесе приятно облекчение и ми даваше възможност да уредя паричните си задължения спрямо Райгарт, което направих още в следващия час.
Прекарах много тревожна нощ — почти безсънна. Нищо чудно. Следващият ден щеше да бъде решаващ. Моето щастие или злополучие се криеше в недрата на следващия ден. Хиляди надежди и страхове зависеха от срещата ми с Йожени Безансон. Всъщност аз чаках тази среща с много по-голяма тревога, отколкото бях очаквал срещата с Аврора преди няколко часа. Може би защото вярата ми в благоприятния и изход беше по-малка.
Рано сутринта, толкова рано, колкото благоприличието позволяваше да се иде на гости, бях вече на седлото и препусках към имението Безансон.
