Като минавах през селото, забелязах, че хората ме заглеждаха с необикновен интерес.
„Разправията ми с надзирателя е станала вече известна — помислих си аз. — Без съмнение негрите са разпространили цялата история. Такива неща се научават бързо от всички.“
Неприятно впечатление ми направи изражението на лицата на хората, което съвсем не беше дружелюбно. Дали не одобряваха моята самозащита? Обикновено в доблестна Луизиана победителят в подобна схватка се ползува по-скоро с успех, отколкото с порицание. Защо тогава всички ме гледаха толкова начумерено? Какво лошо бях сторил, та да заслужа упрек? Бях ударил един камшик на простак, когото наричаха „грубиян“, и при това бях го направил при самозащита. Според законите за чест в тази страна трябваше да ми ръкопляскат за тази постъпка. Защо тогава… аха! Чакай! Бях се намесил между бял и черен. Бях избавил един роб от наказание. Може би на това се дължеше неприязненото отношение, което забелязвах.
Идваше ми на ум и друга причина, от много по-различен и донякъде смешен характер. Носеха се слухове, че съм бил „в добри отношения с мадмоазел Безансон“ и че съвсем не било невероятно един прекрасен ден този авантюрист, за когото никой нищо не знае, да грабне богатата плантаторка!
Няма такова кътче в света, където да не се погледне със завист на подобна изгодна женитба. Съединените щати не правят изключение от общото правило и аз имах причина да смятам, че поради този безсмислен слух доста накриво ме гледаха някои от младите плантатори и наконтените търговци, които убиваха времето си из улиците на Бренжиер.
Продължих пътя си, без да обръщам внимание на хвърляните към мен „мрачни погледи“, и наистина скоро забравих за тях. Умът ми беше твърде зает с тревоги относно предстоящата среща, та такива дребни грижи не ми правеха впечатление.
Разбира се, Йожени трябва да е чула за цялата вчерашна работа. Какво ли е нейното отношение? Бях убеден, че Гаяр насила я беше накарал да приеме този негодник. Тя едва ли го харесва. Въпросът се свеждаше до това, дали щеше да има смелостта, по-право — силата да го уволни, особено след като чуе кой е той? Доста се съмнявах в това!
Бях преизпълнен със съчувствие към бедната девойка. Бях убеден, че Гаяр трябва да й е заел доста голяма сума и по този начин я държи в своя власт. Това, което той каза на Аврора, ми доказваше, че случаят е точно такъв. Наистина Райгарт беше дочул да се шепне, че Гаяр завел дело срещу нея в Нови Орлеан, а тя не направила никакви възражения, че той се сдобил със съдебно решение и всеки миг можел да встъпи във владение на нейния имот или на такава част от него, която отговаря на неговия иск! Райгарт ми беше казал всичко това едва предишната вечер и то събуди в мен желание още повече да ускоря работата си по отношение на Аврора.
Аз пришпорих коня, пуснах го в галоп и скоро се намерих пред плантацията. Когато стигнах пред портата, скочих от коня. Нямаше кой да го поеме, но това е дребна работа в Америка, където всяка ограда и всеки клон замества коняря.
Възползвайки се от този обичай, метнах поводите през един кол и се запътих към къщата.
Глава XXIX
„Elle t’aime98“
Естествено беше пак да се сетя за вчерашния си противник. Дали ще го срещна? Едва ли. Дръжката на моя камшик сигурно му е причинила главоболие, от което ще има да постои няколко дена в стаята си. Обаче бях готов за всеки случай. Под жилетката ми се намираха двата му двуцевни пистолета, които имах намерение да употребя, ако бъдех нападнат. За първи път носех „скрито оръжие“, но такава беше модата по това време в Америка — мода, на която се подчиняваха деветнадесет от всеки двадесет срещнати мъже: плантатори, адвокати, лекари, та дори и духовници! Подготвен по този начин, не се боях от схватка с Грубиянина Бил. Ако пулсът ми беше ускорен, това се дължеше на предстоящата ми среща с господарката на Бил.
Въоръжих се със спокойствие и влязох в къщата.
Заварих мадмоазел в гостната. Тя ме прие сърдечно и без стеснение. За моя изненада и удоволствие девойката изглеждаше по-весела от друг път. Можех да забележа дори и многозначителна усмивка! Стори ми се, че е доволна от това, което се беше случило: разбира се, тя знаеше всичко. Това схванах съвсем ясно.
Аврора не беше в стаята. Радвах се, че я нямаше. Надявах се да не влезе — поне за известно време. Бях смутен. Съвсем не знаех как да подхвана разговора, а още по-малко как да заговоря на мадмоазел по въпроса, който ми тежеше на сърцето. Ние разменихме няколко незначителни изречения и след това разговорът премина върху случката от предишния ден. Разказах й всичко — всичко освен за срещата ми с Аврора. Това пропуснах.
Известно време се колебаех дали да й кажа кой е нейният надзирател. Когато узнаеше, че е същият, който ме бе ранил на парахода и който, ако не бях аз, щеше да й попречи да се спаси, бях сигурен, че щеше да настои на всяка цена да се отърве от него.
За миг се позамислих за последиците. „Никога — мислех си аз — няма да е в безопасност с такъв злодей край себе си. По-добре ще е да се отърве веднага.“ Това съображение ме накара да й разкажа всичко.
Тя изглеждаше потресена и стиснала ръце, остана за няколко мига като в няма агония. Най-сетне извика:
— Гаяр… Гаяр! Това сте вие, г. Гаяр! О! Mors Dieu! Mon Dieu! Къде е моят баща? Къде е Антоан? Боже, смили се над мене!
Скръбното изражение на хубавото й лице прониза сърцето ми. Тя приличаше на ангела на скръбта, тъжен и прекрасен.
Прекъснах я с обикновените утешителни думи. Макар че само се досещах за същината на нейната скръб, тя търпеливо ме изслуша и ми се стори, че казаното от мен й достави удоволствие.
Окуражен от това, продължих да я разпитвам за причината на нейната печал.
— Мадмоазел — казах аз, — ще ми простите дързостта, която си позволявам, но от известно време забелязвам или тъй ми се струва, че има нещо, което… което ви прави нещастна.
Тя устреми към мен очи, пълни с мълчаливо учудване. При този странен взор се поколебах за миг, но след това продължих:
— Простете ми, мадмоазел, ако си позволявам твърде голяма волност; уверявам ви, че подбудата ми…
— Говорете, мосю! — рече тя със спокоен и тъжен глас.
— Забелязах това най-вече защото държането ви, когато за пръв път имах удоволствието да ви видя, беше съвсем друго, бих казал, противоположно на сегашното…
Една въздишка и тъжна усмивка бяха единственият отговор. Те ме прекъснаха само за миг, след което продължих:
— Отначало, когато забелязах тази промяна, мадмоазел, отдадох я на скръбта ви по загубата на вашия верен служител и приятел.
Тя отново тъжно се усмихна.
— Обаче доста време мина оттогава, за да тъжите все още за такова нещо, и все пак…
— И все пак забелязвате, че продължавам да съм тъжна?
— Точно тъй, мадмоазел.
— Вярно, мосю; правилно сте забелязали.
— Затова престанах да смятам туй за причина на вашата печал и бях принуден да потърся някаква друга…
Полуизненаданият и полувъпросителен поглед, който срещнах, ме накара да прекъсна за миг думите си. След кратко мълчание заговорих отново, решен веднага да пристъпя към въпроса, който ме тревожеше.
— Ще ме извините, мадмоазел, за дързостта ми да се меся във вашите лични дела… ще ме извините, дето ви питам. Но не съм ли прав, като виждам причината на вашето нещастие в лицето на г. Гаяр?
Тя се сепна от този въпрос и явно побледня. След миг обаче изглежда, че се овладя и ми отговори спокойно, но със странна многозначителност:
— Helas99! Мосю, подозренията ви са само отчасти прави. Helas!
