Съдията Линч трябваше да отстъпи пред съдията Клейборн и жестоката присъда на първия бе отсрочена. Спечелилият победа шериф и неговите хора ме заобиколиха и отведоха със себе си.
Но въпреки че разярените ми съдии временно бяха отстъпили, съвсем не беше сигурно дали нямаше пак да се опитат да ме изтръгнат от ръцете на правосъдието. За да предотврати такава възможност, шерифът ме качи на кон и застана от едната ми страна, а помощникът му, човек с изпитана храброст, — от другата. Райгарт и плантаторите яздеха близо пред мене и зад мене, а крещящата, псуваща сган вървеше подир тях на коне и пеш. Така минахме през гората, пресякохме полетата, излязохме на пътя, водещ към Бренжиер, и се запътихме към имението на „скуайъра178“ Клейборн — мировия съдия на тази околия.
Непосредствено до частното му жилище имаше голяма стая, или кабинет, където скуайърът обикновено раздаваше правосъдие. В нея се влизаше през врата отделно от къщата и нищо особено не подсказваше, че това е съдебна зала освен няколкото пейки, които служеха за сядане, и малката катедра в единия ъгъл.
От тази катедра скуайърът решаваше дребни спорове, правеше нотариални заверки срещу четвърт долар и уреждаше други малки граждански въпроси. Обаче най-често съдийската му дейност се свеждаше до осъждане на „размирните черни“ на съответен брой тояги по оплакване на съвестния господар, защото теоретически в края на краищата бедният роб има право на „такава защита“.
Та именно в тая стая шерифът и неговите помощници побързаха да ме въведат, а тълпата се втурна подир нас и скоро помещението се претъпка с хора.
Глава LXXIX
Обрат
Без съмнение някой беше дошъл преди нас да предупреди съдията, защото го намерихме на служебното му място готов да разгледа делото. В лицето на високия слаб старец с бели коси и сериозен вид видях достоен представител на правосъдието — един от онези почтени съдии, които вдъхват уважение не само благодарение на преклонната си възраст и заеманата от тях служба, но и с личните си достойнства. Въпреки шумната сбирщина, която ме заобикаляше, в открития твърд поглед на съдията прочетох непоколебимо решение да се държи справедливо.
Душата ми се поотпусна. По пътя — Райгарт ми беше казал да не се отчайвам. Беше ми пошепнал нещо за „неочакван развой на събитията“, но не успях да го чуя добре и не можах да разбера какво искаше да каже. В бързането и блъсканицата след това не ми се удаде възможност да му поискам обяснения.
— Не падайте духом! — каза ми той, като изравни коня си с моя. — Не се бойте от изхода на това дело. Цялата тази работа е доста странна и краят й ще бъде също странен — бих казал, доста неочакван за известна личност… ха-ха-ха!
Райгарт просто се изсмя с глас и имаше много весел вид. Какво ли можеше да означава такова държане?
Това не успях да разбера, понеже в този миг шерифът с висок заповеднически глас се разпореди „никой да не се съобщава с арестанта“ и моят приятел и аз бяхме внезапно разделени. Чудно, но аз не се ядосах на шерифа за това! Вътрешно бях убеден, че неговото държане — явно доста враждебно спрямо мене — беше престорено. Тълпата трябваше да бъде умиротворена и цялата тази грубост беше само една малка уловка от страна на шерифа Хикмън.
След пристигането ни при съдията Клейборн, двамата, и съдията, и шерифът, въпреки целия си авторитет едва успяха да въдворят тишина. Едно слабо смълчаване обаче даде възможност на съдията да пристъпи към разглеждане на делото.
— Е, господа! — заговори той с твърд съдийски глас. — Готов съм да изслушам обвиненията срещу този млад човек. В какво е обвинен той, полковник Хикмън? — запита съдията, като се обърна към шерифа.
— В кражба на негри, доколкото ми е известно — отвърна шерифът.
— Кой поддържа обвинението?
— Доминик Гаяр — отвърна един глас от тълпата и аз познах, че това беше гласът на самия Гаяр.
— Тука ли е мосю Гаяр? — запита съдията.
Гласът отново се обади убедително и лисичето лице на адвоката се показа пред катедрата на съдията.
— Мосю Доминик Гаяр — рече съдията, като го позна, — какво е обвинението ви против задържания? Изложете го подробно и под клетва.
След като положи установената клетва, Гаяр пристъпи към оплакването си като истински адвокат.
Няма защо да предавам многословието на юридическата фразеология. Достатъчно е да кажа, че в обвинението имаше няколко точки.
Първо, бях обвинен в опит за подстрекателство към бунт и съпротива на робите от плантация Безансон, като с намесата си съм попречил един от тях да получи справедливо наказание. Второ, накарал съм бил друг от тях да удари надзирателя, а след това съм го подтикнал и подпомогнал да избяга в гората. Това бил робът Габриел, който бил хванат същия този ден заедно с мене. На трето място, и тук Гаяр стигна до най- големия коз в обвинението си.
— Трето — продължи той, — обвинявам това лице в туй, че през нощта на осемнадесети октомври е влязъл в къщата ми и е откраднал оттам робинята Аврора Безансон…
— Не е вярно! — прекъсна го един вик. — Не е вярно! Аврора Безансон не е робиня!
Гаяр се стресна, сякаш някой го беше намушил с нож.
— Кой казва това? — поиска да знае той, макар и с глас, който явно трепереше.
— Аз! — отвърна същият глас и в миг някакъв младеж скочи на една от пейките и застана високо над тълпата. Това беше д’Отвил!
— Аз го казвам! — повтори той със същия решителен тон. — Аврора Безансон не е робиня, а свободна квартеронка! Моля ви, съдия Клейборн — продължи д’Отвил, — имайте добрината да прочете този документ! — В същото време той протегна ръка и подаде сгънат пергамент.
Шерифът го предаде на съдията, а той го отвори и прочете на глас.
Оказа се, че това беше „освободителното“ на квартеронката Аврора — свидетелство за нейното освобождение, редовно подписано и заверено от нейния господар Огюст Безансон и приложено от него към завещанието му.
Изумлението беше безгранично — дотолкова, че тълпата сякаш се вкамени и в залата настъпи пълна тишина. Общото настроение се промени.
Въздействието, което всичко това оказа върху Гаяр, бе явно за всички. Той изглеждаше съвсем объркан и в смущението си измънка:
— Протестирам против това… този документ е бил откраднат от моето бюро и…
— Толкова по-добре, мосю Гаяр! — отново го прекъсна д’Отвил. — Толкова по-добре! Щом признавате, че е бил откраднат, значи признавате, че е достоверен. А сега, господине, след като сте притежавали този документ и сте знаели съдържанието му, как можете да твърдите, че Аврора Безансон е ваша робиня?
Гаяр се видя натясно. Бледото му лице стана съвсем мъртвешко, а на мястото на обикновеното злобно изражение се изписа ужас. Той имаше вид като че иска да се махне и дори вече се снишаваше зад по- високите мъже, които стояха около него.
— Почакайте, мосю Гаяр! — продължи неумолимият д’Отвил. — Още не съм свършил с вас. Заповядайте, съдия Клейборн! Ето още един документ, който може да ви интересува. Ще бъдете ли тъй любезен да му хвърлите един поглед?
С тези думи д’Отвил подаде втори документ; връчиха го на съдията, който, както и преди, го отвори и прочете на глас.
Това беше допълнение към завещанието на Огюст Безансон, с което той оставяше на дъщеря си Йожени Безансон петдесет хиляди долара в банкови книжа с нареждане в деня на пълнолетието й тази сума да й се изплати от двамата изпълнителни на завещанието, г. Доминик Гаяр и Антоан Лерьо, като на двамата опекуни се предписваше да не съобщават на получателката за съществуването на тази сума до самия ден на плащането.
— Сега, мосю Доминик Гаяр — продължи д’Отвил, щом съдията прочете документа, — аз ви обвинявам в присвояването на тези петдесет хиляди долара, както и разни други суми, за които ще говорим после. Обвинявам ви, че сте укрили съществуването на тези пари, като не сте ги посочили в актива на имението
