Високият дух на моята годеница отекна в сърцето ми като доказателство за нейната любов. Той ме зарадва и аз щях да изкажа своето възхищение, ала уязвените от нея неприятели не ми дадоха възможност да се обадя: в същия миг пирогата, в която ме бяха сложили, се стрелна изпод клоните и заплава по откритите води на езерото.
Глава LXXVI
Ужасна съдба
Вече не видях Аврора. Нито пък негърът беше заедно с мене. От разговора на моите неприятели разбрах, че тях щели да ги вземат с една от другите лодки и щели да ги откарат на друго място, а не там, където отивахме ние. Долових също, че нещастният бамбара бе обречен на ужасно наказание — същото, от което толкова се боеше: отсичане на едната ръка.
Само като помислех за това, ставаше ми много тежко, а още по-тежко ми ставаше от грубите подигравки, които трябваше да слушам. Те хулеха моята годеница и мене с гнусна безочливост, която не мога да повторя.
Не се и опитвах да защитя нито нея, нито себе си. Дори не им отговарях. Седях с поглед мрачно устремен към водата и за мене беше известно облекчение, когато пирогата отново се плъзна между стволовете на кипарисите и тъмната им сянка закри лицето ми от погледите на моите врагове. Те ме отведоха обратно при дънера на падналото дърво.
Когато се приближихме, видях, че на брега ни чакаше цяла тълпа, а в нея разпознах свирепия Ръфин с превързана кървава ръка, увиснала на червената му кърпа. Той стоеше там заедно с другите.
„Слава богу! Не съм го убил! — мислено възкликнах аз. — Поне за убийство не ще отговарям!“
Всичките канута и ладии (с изключение на тази, с която бяха отвели Аврора и негъра) бяха вече пристигнали тука и хората слизаха на брега. Общо взето, тук имаше тридесет или четиридесет мъже и доста момчета. Повечето бяха въоръжени с пистолети или пушки. В сивия здрач на гъстака те представляваха живописна картина, но в този миг не бях настроен да й се наслаждавам.
Накараха ме да сляза с другите и двама въоръжени мъже — единият пред мене, а другият зад гърба ми — ме поведоха през гората. Тълпата тръгна с нас; някои напред, други отзад, трети вървяха наред с мене. Това бяха момчетата и по-жестоките от мъжете, които току ме дразнеха с непристойните си приказки.
Може би щях да изгубя търпение и да се разяря, ако това можеше да ми помогне; но аз знаех, че то щеше само да достави удоволствие на моите мъчители, без да подобри положението ми. Поради това мълчах и гледах настрани или в земята.
Вървяхме бързо — доколкото бързо тълпата успяваше да си пробие път през храсталака — и това ме радваше. Смятах, че ме водят при някой представител на правосъдието или „мирови съдия“, както ги наричат тука. Добре, мислех си аз, в ръцете на законните власти и под защитата на техните пълномощници щях да бъда запазен от глумите и оскърбленията, които се сипеха сега върху ми. Оставаше само и да се нахвърлят да ме бият, а имаше и такива, които изглеждаха разположени дори за това.
Забелязах, че гората взе да оредява пред нас. Предположих, че сме минали по някой по-къс път до полетата. Но не беше така, защото в следващия миг излязохме на поляната. Пак тази поляна!
Тука моите поробители спряха и сега в ярката светлина имах възможност да видя кои бяха. От пръв поглед разбрах, че бях попаднал в ръцете на ужасна сбирщина.
Всред тях беше самият Гаяр, а до него надзирателят на неговото имение, негротърговецът и безчовечният Ларкин. С тях бяха пет-шест души френски креоли от по-бедното съсловие на proprietaires176, тъкачи на памучни платове и дребни плантатори. Останалата част от тълпата се състоеше от най-долната измет на селището — пияници-лодкари, които често бях виждал да клюкарстват пред дюкяните, и други покварени нехранимайковци. Между тях нямаше нито един почтен плантатор, нито един почтен човек!
Защо спряха на поляната? Исках по-скоро да ме заведат при съдията и това бавене ме дразнеше.
— Защо ме държите тук? — запитах с ядосан глас.
— О-хо, господинчо! Много си се разбързал! Скоро ще узнаеш всичко — отговори ми един от мъжете.
— Протестирам — продължих аз. — Настоявам да ме заведете при съдията.
— Ще те заведем, да те вземат дяволите! Не е далече, не бой се. Съдията е тука.
— Кой е? Къде е? — попитах, мислейки, че на поляната има представител на правосъдието. Бях чувал за дървари, които изпълняват длъжността на мирови съдии — всъщност бях се запознал с един-двама такива съдии, — тъй че всред грубите хора наоколо ми можеше да има и някой съдия.
— Къде е съдията? — настоявах аз.
— Ами че тука е… не бой се! — отвърна ми един човек.
— Къде е съдията? — провикна се друг.
— Да бе, къде е съдията? Къде си, бе съдия? — закрещя трети, сякаш се обръщаше към някой в тълпата. — Ела тука, бе съдия! — добави той. — Ела насам!… Тук има един, дето иска да те види!
Аз действително мислех, че той говореше сериозно. Действително вярвах, че между тази сган имаше съдия. Единственото нещо, което ми направи впечатление, беше тази грубост спрямо представителя на закона.
Заблуждението ми не трая дълго, защото в същия миг към мене се приближи Ръфин — окървавеният и превързан Ръфин; след като ме изгледа зверски със свирепите си кръвясали очи, той се наведе толкова напред, че устните му почти допряха лицето ми, и изсъска:
— Сигурно, господин крадецо на негри, ти никой път не си чул за съдията Линч?
Кръвта изстина в жилите ми. В ума ми проблесна страхотната мисъл, че те наистина щяха да ме линчуват!
Глава LXXVII
Присъдата на съдията Линч
Едно необикновено подозрение за нещо подобно вече ми беше минало през ума. Спомних си отговора, който ми бяха дали от лодките: „Ти ще отговаряш пред нас. Ние сме законът.“ Бях дочул някакви тайнствени намеци, когато минавахме през гората; бях забелязал също, че при пристигането ни на поляната намерихме онези, които бяха отишли напред, спрели там, сякаш чакаха другите да ги настигнат, и аз съвсем не можех да разбера защо въобще спирахме там.
Сега видях, че мъжете от потерята се бяха дръпнали настрана и застанали в нещо като неправилен кръг с този странно сериозен вид, който подсказва, че имат да решават някаква важна работа. Само момчетата и няколко негри (защото и негри бяха участвали в залавянето ми) бяха останали до мене. Ръфин беше се приближил само за да задоволи жаждата си за мъст и да ме помъчи.
Всичко това беше събудило в мен страшни подозрения, ала до този миг те бяха много неопределени. Бях се помъчил дори да потисна тези подозрения, защото имах смътното чувство, че само като си мислех подобни неща, те щяха да ми се случат.
Сега обаче това не бяха подозрения, — беше увереност. Те щяха да ме линчуват!
Поради начина, по който ми зададоха този многозначителен въпрос, той бе посрещнат от хлапаците с гръмко кикотене. Ръфин продължи:
— Не! Може пък и да не си чул за тоя съдия, нали си чужденец из тия места, англичанин. Май че между вашите господа с перуките няма да се намери такъв. Тоя няма дълго да те разтакава в съдилището. Да пукна, ако те разтакава! Той ще я свърши тая работа, преди да се усетиш. Да ме вземат мътните, ако не я свърши.
През цялото време, докато говореше, този нехранимайко ме подиграваше не само с думи, но и с разни кривения и това караше слушателите непрекъснато да избухват в смях.
Всичко това така ме вбеси, че ако не бях здраво вързан, щях да се хвърля отгоре му; въпреки че бях вързан и въпреки че знаех, какъв отчаян главорез беше този противник, не можех да си удържа езика.
— Ако бях свободен, ти грубиянино, нямаше да посмееш така да ми се подиграваш. Във всеки случай сега засега пострадалият си ти. Ти ще останеш цял живот сакат; впрочем то не е толкова важно, като се има предвид, че дип не те бива да стреляш с пушка.
