града и вече се бях запознал с много от тайните на безпределната американска гора.
Тъй че не се задоволявах само е безогледно бързане. Където можеше да се вземат предпазни мерки, не пропусках да ги взема.
Трябваше да пресечем тясна ивица блато. То представляваше застояла вода, в която растеше перуника и храстът, наричан „блатно дърво“ (Bois de marais). Блатото беше дълбоко до колене и можеше да се преброди. Знаех това, понеже го бях преминавал и преди. Хванали се ръка за ръка, ние го пребродихме и стигнахме благополучно на другия бряг; обаче когато навлизахме, аз се погрижих да намеря място, където можеше направо от суха земя да се влезе във водата. При излизане гледах да направим същото, та да не оставяме следи в калта.
Може би нямаше да си дам толкова много труд, ако знаех, че между преследвачите ни имаше и „ловци“. Аз смятах, че тълпата, която видях, се състоеше само от плантатори или хора от града, набързо събрани от Гаяр и неговите приятели. Въобразявах си, че надали ще са опитни в търсене на следи и че простата ми хитрина е достатъчна, за да ги заблуди.
Да бях знаел, че начело на потерята стоеше човек, за когото Габриел беше ми разказвал толкова много — човек, който се препитаваше с лов на негри и който беше най-прочутият следотърсач в цялата област, щях да си спестя и времето, и усилията. Но не знаех, че нас ни гонеше този негодник с обучените си гончета, и правех всичко по силите си, за да заблудя преследвачите.
Скоро след като прекосихме блатото, минахме през „големия ръкав“ по падналото през него дърво. О, само да можех да унищожа този дънер или да го махна от мястото му! Утеших се с мисълта, че макар гончетата да можеха да ни последват по него, то щеше да позабави потерята, тъй като без съмнение всички участници в нея бяха на коне.
Сега минавахме през поляната, но не се забавихме там. Не се спряхме да погледнем пъстрите й цветя, не усещахме тяхното ухание. Преди време бях пожелал да се любувам на тази прекрасна гледка заедно с Аврора. Ето че бяхме тука, но при какви обстоятелства! Какви страшни мисли минаваха през ума ми, докато прекосявахме бързо този цъфтящ кът и отново потъвахме в мрачната дрезгавина на гората!
Пътеката бях запомнил много добре и можех да вървя по нея без колебание. Спирах се само нарядко, отчасти за да се ослушам и отчасти да дам почивка на моята другарка, чиито гърди се вдигаха високо и често от необичайното за нея усилие. Обаче в погледа й се четеше непоколебима смелост, а усмивката й ми даваше сили да вървя напред.
Най-сетне навлязохме всред кипарисите, които растяха край езерото, и заобикаляйки огромните им дънери, стигнахме скоро до водата.
Приближихме се до голямото паднало дърво, покатерихме се на него и изтичахме напред по неговия ствол, докато се озовахме всред клоните му, обраслите му с мъх клони.
Бях се запасил със свирка — просто парче тръстика, която растеше в изобилие наоколо; издялах я с ножа си, както ме беше научил бамбара. С нея можех да изсвиря, та да се чуе на голямо разстояние и звукът да стигне до най-отдалечения край на езерото.
Като се хванах за клоните, наведох се тъй, че лицето ми почти се допря до водата; сложих тръстиката до устните си и дадох условния знак.
Глава LXXII
Гончетата
Рязкото изсвирване екна над водата и сякаш прониза тъмните глъбини на гората. То стресна дивите обитатели на езерото и те, изплашени от този необичаен звук, отговориха с различните си крясъци в оглушителен концерт. В него се сляха в едно викът на жерава и на луизианската чапла, дрезгавото бухане на бухала и още по-дрезгавото крякане на пеликана; най-високо прозвуча писъкът на морския орел и гласът на белоглавия лешояд — той прорязваше слуха с острите си металически звуци, които удивително напомняха точене на трион.
Този объркан шум продължи няколко мига и аз вече си помислих, че ако стане нужда да повторя сигнала, той няма да се чуе. Колкото и да беше пронизителен, надали би могъл да се различи в тази врява.
Клекнали между клоните, ние зачакахме. Дори не се опитвахме да поведем празен разговор. Тези мигове бяха твърде страшни, за да изпитваме в тях друго чувство освен безпределна тревога. Само от време на време разменяхме по някоя ободряваща дума, някоя прошепната надежда.
С напрегнат взор поглеждахме водата и с очи изпълнени със страх, се озъртахме към сушата. От една страна, се ослушвахме да чуем плясъка на весла, от друга — треперехме да не би да чуем баукането на гончетата. Никога не ще забравя тези мигове, тези крайно тревожни мигове. Не ще ги забравя до самата си смърт.
Всичко премислено тогава, всяка най-малка подробност изпъква в паметта му, сякаш се е случила вчера.
Спомням си, че веднъж или дваж изпод нависналите клони забелязахме кръгове по повърхността на езерото. Сърцата ни се изпълниха с надежда — мислехме, че е ладията.
Радостта ни обаче беше краткотрайна. Вълните бяха предизвикани от алигатор и след миг отвратителното му тяло, голямо почти колкото пирога, се плъзна пред нас, порейки водата бързо като риба.
Спомням си, че ми мина през ума предположението беглецът да не е в бърлогата си. Можеше да е в гората — да търси храна или да е отишъл някъде другаде. След това ми дойде наум, че в такъв случай трябва да намеря пирогата при дървото. Но той може да има и други места за слизане на брега, например на отсрещната страна на езерото. Негърът не беше ми казал дали има други такива места, или не, но това беше твърде вероятно. Тези предположения увеличиха моите страхове.
Но аз изпаднах в нов страх, много по-ужасен, защото беше и много по-вероятен:
„Ами ако негърът спи!“
Това беше по-вероятно, понеже нощта беше за него ден, а денят — нощ. Нощем той излизаше, обикаляше и беше зает, а денем си стоеше у дома и спеше.
„О, боже. Ами ако спи и не е чул сигнала!“
Такива бяха страшните мисли, които се блъскаха в ума ми.
Изведнъж почувствах непреодолимо желание да повторя условния знак, макар и да мислех в същото време, че ако предположенията ми са прави — надеждата да ме чуе е много малка. Негърът спи, както мечката зиме. Само пушечен изстрел или изсвирване на локомотив биха могли да го събудят. Какво можеше да направи нищо и никаква свирчица като моята, още повече че концертът от крясъци все още продължаваше.
— Дори и да я чуе, надали ще може да различи свирката от… Милостиви боже!
Аз говорех на другарката си, когато с това мое неволно възклицание сам се прекъснах. То бе предизвикано от звук с ужасно значение — звук, който чух през резките писъци на птиците и който веднага познах. Това беше звънкият лай на гонче.
Наведох се и се ослушах; лаят отново долетя до слуха ми. Не можех да се излъжа в този звук. Аз имах уши на ловец. Тази музика ми бе добре позната.
Ах, тоя звук не приличаше на музика тогава! Той режеше слуха ми като повик за отмъщение, като погребален звън!
Вече не помислях да повтарям сигнала; даже Габриел да ме чуеше, щеше да е много късно. Захвърлих тръстиковата свирка като ненужна играчка. Дръпнах Аврора да мине зад мене, а сам се изправих с лице към сушата.
Пак се зачу баукане, което заехтя в гората толкова близо този път, че аз зачаках всеки миг да видя самото гонче.
Не стана нужда да чакам дълго. На стотина ярда от нас имаше камъши. Долових, че нещо се движи между високите стъбла. Върховете им се залюшкаха насам-натам, а кухите стъбла затракаха едно о друго, като се навеждаха настрани и надолу. Някакво живо същество си пробиваше път през техния гъстак.
Движението стигна до края на гъсталака, последните камъши се разтвориха и аз видях това, което очаквах — шареното тяло на гонче. С един скок животното излезе напред, спря за миг на открития бряг, след това нададе проточен вой, пое дирята и се понесе напред.
