тайна в техните отношения. Молеше ме да не й искам обяснения. Умоляваше ме да имам търпение. Тайната не била нейна. Скоро съм щял да узная всичко. С време всичко щяло да се разкрие.
С какво удоволствие сърцето ми се поддаде на тези дивни молби! Не се съмнявах вече. Как можех да се съмнявам взрян в тези грамадни очи, светещи от любов, блестящи през мокрите от сълзи мигли?
Сърцето ми се смекчи. Отново прегърнах с жар моята годеница и с гореща целувка подновихме нашата клетва за вярност.
Ние можехме дълго да останем на това осветено от любовта ни място, обаче благоразумието ми подсказа да го напуснем. Бяхме твърде близо до опасността. Само на двеста ярда от нас минаваше оградата, която отделяше плантацията на Гаяр от дивата гора, и през нея можеше дори да се види и самата къща оттатък нивите. Вярно, че гъстакът ни прикриваше, но запътеше ли се насам някоя потеря, първото място, което щеше да претърси, беше гъстакът. Налагаше ни се да потърсим убежище по-дълбоко в гората.
Сетих се за пъстрата поляна, където се беше разиграло моето приключение с гърмящата змия. Храсталаците около нея бяха гъсти и непрогледни и имаше кътчета, в които можехме да останем незабелязани и за най-острия поглед. По това време мислех само за такова укриване. И наум не ми идваше, че имаше средства да ни открият даже в сърцето на непроходимия гъстак или в объркания лабиринт на камъшите. Затова реших веднага да потеглим към поляната.
Горичката от папайя, където бяхме прекарали нощта, беше близо до югоизточния ъгъл на плантацията на Гаяр. За да стигнем поляната, налагаше се да отидем една миля или повече на северозапад. Ако тръгнехме напреко през гората, в девет от десет случая щяхме да се загубим, а може би и да не намерим подходящо място, където да се скрием. Имаше опасност да не намерим никаква пътека през блатата и ръкавите на реката, които пресичаха гората във всички посоки.
Ето защо реших да заобиколим плантацията, докато дойдем до пътеката, по която бях отишъл по-рано на поляната и която вече знаех. Нямаше да е съвсем безопасно, докато стигнем северната страна на плантацията на Гаяр, но щяхме да се движим на разстояние от оградата, и то по възможност през гъстаците. За щастие един пояс от палмето, който отбелязваше границите на ежегодните наводнения, се простираше на север през гората и успоредно с оградата. Това своеобразно растение образуваше прекрасно прикритие с широките си ветрилообразни листа; човек, който минаваше през него с известна предпазливост, не можеше да бъде забелязан от малко по-далечно разстояние. Шарената сянка на неговите листа ставаше по-плътна поради високите стъбла на altheas и други слезови растения, които вирееха тука наред с палмето.
Под сянката на тази буйна растителност ние тръгнахме предпазливо напред и скоро се озовахме срещу мястото, където бяхме минали през оградата предишната нощ. Тука гората идваше най-близо до къщата на Гаяр. Както вече споменах, между къщата и гората лежеше само една нива, ала тя беше повече от една миля дълга. Но понеже беше съвършено равна, не изглеждаше и наполовина толкова голяма. Ако отидехме до оградата, щяхме да видим на другия й край къщата, и то много ясно.
Нямах никакво намерение да задоволявам в този миг любопитството си с такова нещо и продължавах да вървя напред, когато до слуха ми долетя един звук, който ме накара рязко да спра, цял обхванат от ужас.
Моята другарка ме хвана за ръката и въпросително ме погледна в очите.
Единственият отговор, който можех да й дам, беше знак да мълчи; след това, навеждайки се надолу тъй, че ухото ми да бъде по-близо до земята, аз заслушах.
Не чаках дълго. Чух звука отново. Първото ми предположение бе право. Това беше баукане на гонче!
Този проточен дълбок гръден лай не можеше да бъде нищо друго. Бях твърде страстен последовател на св. Хуберт, за да мога да разпозная баукането на дългоухото гонче. Макар този звук да бе далечен и нисък като бръмчене на горска пчела, не можех да не го позная. Той рязна слуха ми със зловещата си угроза!
Че какво зловещо можеше да има в баукането на едно куче? Особено пък за мене, който бях толкова свикнал с виковете „Дръж го!“ и „Дай го тука!“, че смятах тези звуци за най-сладка музика? Защо зловещо? Ах, трябва да си представите обстоятелствата, в които се намирах, трябва да си спомните и за часовете, които бях прекарал с укротителя на змии, за приказките, които той ми разказа в онази хралупа, истории за бегълци, за копои, за ловци на хора, „хайки за негри“ — които отдавна вече се смята, че съществуват само в Куба и които намерих да процъфтяват на почвата на Луизиана, — трябва да помислите за всичко това и тогава ще разберете защо далечният лай на гончетата ме накара да се разтреперя.
Воят, който чух, все още идваше много отдалече. Той долиташе откъм къщата на Гаяр и от време на време се прекъсваше. Това не беше баукането на куче, намерило диря, а скимтене на кучета, току-що пуснати от кучкарника, които се радват на предстоящия лов.
Страшни опасения изведнъж се събудиха у мене. Ужасно предположение проблесна в ума ми. Те ще ни гонят с кучета.
Глава LXX
Гонени с кучета
О, боже! Гонят ни с кучета!
Или вече ни гонят, или ще ни гонят — това беше несигурното ми предположение.
Не можех да вървя по-нататък, докато не узнаех по-точно.
Оставих Аврора всред палметовите храсти, изтичах право напред при оградата, която граничеше на това място с гората. Когато стигнах там, хванах се за един клон и се вдигнах на такава височина, че да мога да погледна над върховете на тръстиката. Така можех да виждам къщата, блеснала в цялото великолепие на изгрялото вече слънце.
Още щом погледнах, и разбрах, че правилно бях отгатнал. Колкото далече и да беше къщата, ясно виждах насъбрали се около нея хора, много от които бяха на коне. Главите им се движеха над тръстиката, а разнасящият се от време на време лай показваше, че няколко кучета са пуснати из двора. Гледката по всичко напомняше група ловци, преди да тръгнат на лов за елени, и ако не беше мястото, времето и споменатите обстоятелства, можеше да ги взема за такива. Впечатлението обаче, което произведоха върху мене, беше съвсем друго. Аз много добре знаех за какво се бяха събрали тези хора около къщата на Гаяр. Знаех какъв дивеч се канеха да преследват.
Задържах се на клона само един миг, но това бе достатъчно, за да видя, че всички ловци бяха на коне, готови да тръгнат.
С разтуптяно сърце се върнах по стъпките си и скоро бях пак при моята другарка, която ме чакаше разтреперана от страх.
Нямаше нужда да й разказвам какво бях видял: тя го прочете по изражението на лицето ми. Тя също беше чула кучешкия лай. Родена тука, тя знаеше обичаите на страната: знаеше, че кучетата се използваха за лов на елени, лисици и рисове в гората, но знаеше и това, че в много плантации държаха кучета за съвсем друга цел — гончета, обучени за лов на хора!
Ако не беше толкова прозорлива, можеше да се опитам да скрия от нея видяното, но тя с бързия си усет се досети за всичко.
Отначало ние загубихме всякаква надежда. Струваше ми се, че няма начин да се спасим. Където и да отидехме, гончетата, обучени да подушват човешки дири, щяха да ни проследят и да ни намерят. Нямаше смисъл да се крием в блатата или в гъстака. И най-високата блатна трева, и най-гъстият храсталак не можеха да ни запазят от такава потеря.
Първото ни чувство на пълна безнадеждност бързо се смени с полуоформено решение да не отиваме никъде, да си останем, където сме, и да се оставим да ни хванат. Макар да не ни заплашваше смърт, знаех, че ако ме хванеха, можеха да ме подложат на мъчения. Знаех за настроението против аболиционистите174, което върлуваше по това време като треска. Бях чувал за варварските изтезания, на които някои от тези „фанатици“, както ги наричаха, са били подлагани от страна на разярени робовладелци. Положително и мене щяха да ме причислят към същия разред или може би още по-лошо, щяха да ме уличат като „крадец на негри“. Вън всеки случай можех да очаквам наказание, и то не от много леките.
