Кажи-речи по петите му изскочи и второ; люшкащите се камъши се затвориха подир тях; двете гончета се спуснаха по посока на падналото дърво.
Понеже пред тях нямаше вече никакъв храсталак, свободно виждах техните фигури. Колкото тъмно и да беше наоколо, аз ги виждах достатъчно ясно, за да позная породата им — това бяха огромни мършави гончета за елени с черна и кафява козина. От начина, по който тичаха, личеше, че бяха добре обучени да гонят дивеч, а този дивеч не беше елени. Никое обикновено гонче нямаше да бяга по човешка следа, както те бягаха по нашата.
Още щом видях тези кучета, аз се приготвих за отбрана. Грамадните им размери, широките им големи челюсти и свиреп вид говореха за тяхната кръвожадност и бях сигурен, че ще ме нападнат, щом дойдат наблизо.
Убеден в това, извадих пистолета си, хванах се за един клон, за да се крепя, и зачаках приближаването им.
Не бях сбъркал в предположението си. Като стигна падналото дърво, първото гонче почти не се спря, а скочи отгоре и затича по дънера. То вече не душеше следата, а идваше към мене с пламтящи очи, с явно намерение да се нахвърли отгоре ми.
Положението ми не би могло да бъде по-добро, даже ако бях го избирал цял час. Поради самата обстановка моят нападател не можеше да се отклони нито надясно, нито наляво, а беше принуден да идва към мене по права като стрела линия. За мен не оставаше друго, освен да държа оръжието здраво и правилно насочено. Дори и новак в стрелбата не би пропуснал такава цел.
Нервите ми бяха опънати от гняв, а в гърдите гореше чувство на крайно възмущение, което ме караше да бъда твърд като стомана. Самата мисъл, че ме гонят като вълк, ме изпълваше с решителност.
Изчаках, докато муцуната на гончето почти допря дулото на пистолета, и тогава гръмнах. Гончето се строполи от дънера.
Видях другото да идва по петите му. Прицелих се през дима и отново натиснах спусъка.
Хубавото оръжие не ми изневери. И този път изстрелът бе последван от плясък.
Гончетата не бяха вече на дървото. Бяха паднали отдясно и отляво в черната вода под нас.
Глава LXXIII
Ловецът на хора
Гончетата бяха паднали във водата, едното мъртво, другото тежко ранено. То нямаше да може да се избави, понеже куршумът го беше улучил в единия крак и старанията му да плува представляваха само предсмъртни гърчове. След няколко минути щеше да отиде на дъното, обаче съдбата не беше му отредила да умре от удавяне. Предопределено е било неговият вой да бъде прекъснат по съвсем друг начин.
Скимтенето на куче е музика за ушите на алигатора. От всички животни кучето е най-любимата плячка на този огромен гущер и щом чуе воя на гонче или на най-обикновено псе, той пристига и от най-далечно разстояние.
Естествениците са се опитвали да обяснят това по друг начин. Те казват — а туй е самата истина, — че кучешкият вой напомня вика на малкото алигаторче и привлича старите алигатори към мястото, откъдето се чува — майката, за да го брани, а мъжкият алигатор — за да го изяде.
Това е спорен въпрос в естествената наука, обаче няма спор, че при всеки удобен случай алигаторът хищно се нахвърля върху кучето, сграбчва жертвата с ужасните си челюсти и я замъква в убежището си във водата. Той прави това толкова лакомо, щото не остава никакво съмнение, че кучето е негова любима храна.
Поради това никак не бях изненадан, като видях пет-шест от тези исполински влечуги да изникват измежду черните дънери на дърветата и да бързат към раненото куче.
Продължителният вой на кучето ги насочи. След няколко секунди те заобиколиха мястото, където то се мяташе и се хвърлиха върху жертвата си.
Стадо акули не би могло да му види сметката по-бързо. Един удар с опашката прекъсна неговия вой, три или четири чифта дълги челюсти едновременно се впиха в него, последва кратка схватка, сетне продълговатите глави се разделиха и огромните влечуги, всяко с къс месо в зъбите, заплуваха пак на разни страни. Няколко мехурчета и петна от кървава пяна, изпъстрили водната повърхност, това беше всичко, което остана там, където доскоро се мяташе гончето.
Почти същата картина се разигра и от другата страна на дървото, понеже водата беше само няколко фута дълбока и мъртвият копой се виждаше, както лежеше на дъното. Няколко от влечугите, дошли от тази страна, видяха кучето, хвърлиха се напред и свършиха с него съвсем по същия начин, както другите свършиха с неговия другар. Трохичка хляб не би могла да изчезне по-бързо всред ято гладни кротушки от двете гончета в гърлата на тези хищни влечуги.
Колкото изключителна и да бе тази случка, аз не й обърнах почти никакво внимание. Умът ми беше зает със съвсем други неща.
След двата изстрела останах прав на дървото с поглед, втренчен в посоката, откъдето бяха дошли кучетата.
Взирах се между стволовете на дърветата далече в дълбините на гората. Наблюдавах камъшите, за да забележа и най-малкото им помръдване. Вслушвах се във всеки звук, а сам аз стоях безмълвен, както и треперещата до мен Аврора.
Бях изгубил почти всяка надежда. Без съмнение щяха да дойдат още кучета, по-бавни кучета, които следваха на разстояние, а заедно с тях и яхналите на коне ловци на хора. Те надали бяха много по-назад и сигурно щяха да дойдат скоро, дори много скоро, понеже изстрелите на моя пистолет щяха да ги упътят. Нямаше да има смисъл да се съпротивявам на тълпа разярени мъже. Не можех да направя нищо друго, освен да им се предам.
Моята другарка ме умоляваше да постъпя така, молеше ме да не прибягвам към оръжието си, защото сега аз държех в ръка втория си пистолет. Но аз нямах никакво намерение да го употребя, ако се появеше тълпа хора; бях извадил пистолета, за да се пазя от нови кучета, в случай че се нахвърлят отгоре ни.
Доста дълго време не чух никакъв шум в гората, нито забелязах преследвачи: Какво ли ги бе задържало? Може би преминаването на речния ръкав или блатото. Знаех, че там конниците трябваше да обикалят. Но дали всичките бяха на коне?
Започнах да се надявам, че Габриел все още можеше да дойде навреме. Ако не беше чул условното изсвирване, нали трябваше да е чул гърмежите на пистолета ми? Но като размислих още веднъж, реших, че това можеше само да го задържи. Той нямаше да разбере изстрелите и сигурно щеше да се страхува да дойде с пирогата.
Може би беше чул първия сигнал и беше вече на път. Не беше още много късно да вярвам в тази възможност. Въпреки всичко станало ние бяхме престояли на това място твърде малко време. Ако е бил вече на път, можеше да сметне, че изстрелите са били дадени с моя двуцевен пистолет, изстреляни по някакъв дивеч. Може и да не се е уплашил. Все още имаше надежда да дойде навреме. Ако дойдеше, щяхме да успеем да стигнем здрави и читави в неговата хралупа.
От кучетата не беше останала никаква следа освен едно-две кървави петна по кората на дървото, пък и те не се виждаха от брега. Ако нямаше други кучета, които да доведат хората на мястото, те надали биха успели да открият тези белези в здрача. Все още можехме да ги объркаме!
Обнадежден, отново се обърнах към водата и загледах в посоката, от която очаквах да дойде пирогата. Уви! От нея нямаше и помен. Никакъв звук не долиташе откъм езерото освен дивите крясъци на уплашените птици.
Пак се обърнах към сушата.
Видях, че камъшите мърдаха. Високите стъбла се поклащаха и пращяха под тежките стъпки на един мъж, който в следващия миг се зададе на открития бряг и с поклащане, се запъти към водата.
Беше сам и пеш, с него нямаше кучета, обаче прехвърлената през рамо дълга пушка и ловните принадлежности по снагата му от пръв поглед ми подсказаха, че това беше собственикът на гончетата.
Гъстата му черна брада, гетите, ризата от еленова кожа, червената кърпа на врата и шапката от кожа на миеща мечка, а най-вече дивата свирепост на лицето не оставиха у мене никакво съмнение коя можеше да бъде тази личност. Описанието, дадено от беглеца, беше вярно до най-малки подробности. Това не можеше да бъде друг освен Ръфин, ловецът на хора.
