Глава LXXIV
Изстрел за изстрел
Да, лицето, което сега идваше към нас, беше Ръфин, ловецът на хора, а убитите от мене кучета бяха негови — два копоя, известни в селището с това, че са били специално обучени да преследват нещастните негри, принудени да бягат в гората от жестокостта на господарите си.
Известен беше и техният господар — покварен и жесток човек, наполовина ловец, наполовина крадец на свини; той живееше в гората като див индианец и се поставяше на разположение на онези плантатори, които се нуждаеха от неговите услуги и от услугите на отвратителните му кучета.
Както казах, никога не бях виждал тази личност, макар и да бях чувал често за него — от Сципион, от момчето Катон, а напоследък от Габриел. Бамбара беше ми го описал най-подробно, беше ми разправил страхотни истории за злобата и свирепата жестокост на този човек — как взел живота на няколко бегълци, докато ги гонел, и как станал причина други да бъдат разкъсани и осакатени от кръвожадните му кучета.
От него се бояха и го ненавиждаха във всяко негърско селце по крайбрежието, а името, което толкова много му приличаше (нали „ruffian“ значи главорез!), често служеше на черните майки като плашило за усмиряване на малките негърчета.
Такъв бе Ръфин, ловецът на хора, както го познаваха черните илоти от плантациите. Мъченията и коженият бич не бяха и наполовина толкова страшни, колкото той. В сравнение с него такива хора като Грубиянина Бил и побойникът-надзирател можеха да се сметнат за благи и човечни.
Видът на този човек веднага прогони от ума ми всяка по-нататъшна мисъл за избавление. Безсилно отпуснал надолу ръка с пистолета, зачаках приближаването му с намерение да се предам. Всяка съпротива щеше да бъде напразна и можеше да доведе само до безсмислено кръвопролитие. Взел това решение, продължих да стоя безмълвен, като предупредих и Аврора да направи същото.
Отначало, когато излезе от камъшите, ловецът не ни видя. Както бях застанал, отчасти бях закрит от мъха, а Аврора съвсем не се виждаше. Освен това очите му не гледаха към нас. Те бяха устремени към земята. Без съмнение беше чул гърмежите на пистолета ми, обаче се доверяваше повече на умението си да чете следите, а по наведеното положение на тялото му можех да кажа, че вървеше по дирите на собствените си кучета почти по същия начин, както би направило едно от тях.
Когато се озова почти на самия бряг, обонянието му долови миризмата на вода; той рязко спря, вдигна очи и погледна напред. Изпречилото се пред очите му езеро като че го озадачи и той изрази учудването си с късо отривисто възклицание:
— По дяволите!
В следващия миг погледът му се спря на падналото дърво, сетне бързо се плъзна по дънера и се впи в мене.
— Дявол да го вземе! — провикна се той. — Аха, ето къде сте били! А къде са ми кучетата?
Аз го загледах право в очите, но не му отговорих.
— Чуваш ли ме, да те вземат дяволите! Къде са ми кучетата?
Аз продължавах да мълча.
Погледът му падна на дървото. Ловецът видя кървавите петна по кората и си спомни за изстрелите.
— Да те вземат дяволите, да те вземат дано! — закрещя той със страшен глас. — Ти си убил кучетата ми! — След това се изсипа цял поток ругатни, примесени със заплахи и съпроводени с такива ръкомахания, сякаш бе внезапно полудял.
След малко той прекъсна безсмислените си кълчения, застана по-здраво на краката си, вдигна пушката срещу мене и извика:
— Я слизай от това дърво с оназ твойта, чернокожата! По-живо, да те вземат дяволите! Смъквай се от този дънер! Още една минута и ще ти тегля куршума!
Казах вече, че щом зърнах този човек, аз се отказах от всяка мисъл за съпротива и възнамерявах веднага да се предам; но имаше нещо толкова дръзко в думите му, нещо толкова оскърбително в тона, с който този главорез ги изказа, че аз целият пламнах от възмущение и реших да се защищавам до последна капка кръв.
Ядът, който изпитвах от това, че ме гонят като див звяр, даде нови сили на духа ми и нова твърдост на ръката ми. Този негодник вървеше по дирите ми и аз реших да рискувам и да се браня.
Друга причина, поради която промених първоначалното си намерение, беше тази, че го видях да идва сам. Той беше вървял подир кучетата пеш, докато другите, които са били на коне, положително са били възпрепятствувани или забавени от ръкава на реката и тресавището. Ако беше пристигнала цялата тълпа, щях да се предам ща не ща; но ловецът на хора сам по себе си, макар и да представляваше страшен противник, все пак беше един, а да се предам покорно на единствен враг беше повече, отколкото можеше да понесе моят дух, наследен от шотландските ми прадеди. В жилите ми имаше твърде много кръв на борци за свободата на Шотландия и аз реших, coute que coute175, да се опитам да му се противопоставя.
Ръката ми отново стисна здраво пистолета; аз погледнах главореза право в кръвясалите му очи и високо му извиках:
— Стреляй, ако смееш! Не ме ли улучиш, ще ти видя сметката!
Видът на насочения ми пистолет го накара да трепне и не се съмнявам, че да беше имал някаква възможност, щеше да се откаже от двубоя. Не беше очаквал да го посрещна така.
Но Ръфин беше отишъл твърде далече, за да отстъпи. Пушката му беше вече вдигната и в следващия миг видях облаче дим и чух оглушителен гърмеж. Пищенето на куршума също рязна слуха ми и той се заби в клона, на който се бях облегнал. Макар ловецът на хора да беше известен като добър стрелец, металическият блясък на моите пистолети му беше попречил да ме улучи.
Но аз го улучих. Щом гръмнах, и той падна с адски писък. Когато се разсея димът, видях го да се гърчи и премята в черната кал.
Колебаех се дали да изпразня в него и втората цев, защото бях разярен и исках да му отнема живота, ала в този миг дочух шум зад гърба си. Чух пляскането на весло и мъжки глас; обърнах се и видях негъра бамбара.
Той беше вкарал пирогата между върхарите, близо до мястото, където стояхме, и с думи и ръкомахания ни подканяше да се качим в лодката.
— Бързо, сподарю. Бързо, Рора, мойто миче! Скачай в лодката! Скачай вътре! Вярвай на стария Габ!… Той ще брани младия сподар до смърт!
Почти без да си давам сметка за туй, което правех, отстъпих пред молбите на беглеца, при все че не виждах, кажи-речи, никаква вероятност да се спасим, и след като помогнах на Аврора да се качи, скочих и аз в лодката и седнах до нея.
Силната ръка на негъра скоро ни отведе далече от брега, а след още пет минути ние пресичахме откритото езеро на път към кипариса по средата.
Глава LXXV
Любов пред лицето на опасността
Ние се плъзнахме в сянката на дървото и минахме под мъховете, увиснали от него. Пирогата допря дънера. Без да мисля, се качих по наклоненото коренище и помогнах на Аврора да се качи след мен.
Ние се намерихме в хралупата — скривалището на беглеца — и поне за известно време бяхме запазени от преследване. Но нямаше радост в нашите сърца. Ние знаехме, че това беше само кратка почивка и нямаше никаква надежда да се укрием.
Стълкновението с Ръфин беше разрушило всички изгледи за избавление. Независимо от това, дали беше жив или мъртъв, ловецът щеше да упъти потерята. Те лесно щяха да се досетят накъде сме избягали и нашето скривалище скоро щеше да бъде открито.
По всяка вероятност случилото се щеше да раздразни преследвачите ни и да засили решението им да ни хванат. Преди да се сблъскаме с Ръфин, все още имаше изгледи да се спасим. Повечето от участниците в потерята щяха да погледнат на цялата работа като на най-обикновена хайка за избягал негър — развлечение, което можеше да им омръзне, щом изгубят дирята. Като се вземеше под внимание кой
