устройваше хайката (толкова малко обичан човек като Гаяр), никой нямаше да се интересува много от нейния изход освен самия адвокат и свирепите му помощници. Ако не бяхме оставили следи около мястото, гдето се качихме в пирогата, мрачният лабиринт на наводнената гора можеше да обезсърчи преследвачите и повечето от тях можеше да се откажат пред такива съмнителни изгледи за успех и да се върнат по домовете си. Тогава може би никой нямаше да ни обезпокои до вечерта и аз смятах да прекосим езерото пак, да слезем на някое друго място и водени от бамбара, да излезем на пътя на Дигата и да срещнем д’Отвил с конете. Оттам, както се бяхме уговорили, щяхме да потеглим за града.
Бях успял да съставя набързо цялата тази програма и преди да се появи Ръфин, беше напълно вероятно да сполуча да я изпълня.
Дори след като бях застрелял кучетата, не бях изпаднал в пълно отчаяние. Все още виждах много изгледи за сполука. Смятах, че преследвачите, задържани от ръкава на реката, можеха да загубят кучетата и да не успеят толкова лесно да намерят дирите им. Все щяха да изгубят известно време. Дори и да стигнеха до правилно заключение относно съдбата на кучетата, нито пешаците, нито конниците биха могли да проникнат в убежището ни. Щяха да имат нужда от лодки или кану, а за да ги донесат от реката, трябваше още много време, а може би щеше и да се стъмни, преди да успеят да го направят. В нощта и в д’Отвил все още имах доверие.
Така беше преди схватката с ловеца на хора.
След тази случка обстоятелствата се бяха променили. Жив или мъртъв, Ръфин щеше да посочи на потерята къде бяхме. Ако бе още жив — а сега, след като ми беше минал ядът, се надявах, че не съм го убил, — той щеше веднага да насочи преследвачите срещу нас.
Вярвах, че не беше умрял, че беше само ранен. Държането му, след като го бях улучил, не беше държане на смъртно ранен човек. Вярвах и се надявах, че още бе жив — не че изпитвах някакво угризение на съвестта за случилото се, но просто от благоразумни съображения. Ако бе мъртъв, неговият труп щеше скоро да бъде открит до падналото дърво и щеше да представлява ясна картина за тези, които щяха да го намерят. Нас щяха, все едно, да ни хванат и в такъв случай можехме да очакваме много по-страшни последици.
Сблъскването ми с този главорез бе съвсем злополучно. То промени положението на нещата. Кръв бе проляна в защита на един беглец. Тази новина щеше да се разчуе бързо из града. Тя щеше да се разпространи из плантациите с бързината на светкавица. Цялата околност щеше да се разпали и вдигне на крак; броят на преследвачите ни щеше да се учетвори. Те щяха да ме подгонят като двоен престъпник, и то с яростно настървение за мъст.
Знаех всичко това и вече не разчитах на никаква вероятност да се спасим. Нямаше и най-малък изглед да избягаме.
Аз притеглих годеницата си по-близо до себе си. Взех я в прегръдките си и я притиснах до сърцето си. Само смъртта можеше да ни раздели. Тя ми се закле в това в тази полутъмна хралупа, в този ужасен, зловещ час. Само смъртта можеше да ни раздели!
Любовта й ми вдъхна нова смелост и аз храбро зачаках това, което щеше да последва.
Мина още един час.
Въпреки изпълненото със страх очакване аз прекарах този час много приятно. Колкото странно и да ви се стори, всъщност това бе един от най-щастливите часове, които мога да си спомня. За първи път след деня на годежа имах възможност да приказвам свободно с Аврора. Сега бяхме сами, тъй като верният негър стоеше на стража долу, където бе вързана пирогата.
Изживеният наскоро пристъп на ревност беше запалил любовта ми с нов, по-буен пламък, защото такъв е законът на природата. Обхванат от своето пламенно чувство, аз почти съвсем забравих за безизходността на нашето положение.
Наново и наново ние си давахме клетви за вечна вярност, наново и наново повтаряхме любовни уверения, изпълнени с жар и красноречие, родено от пламенната ни любов. О, това беше щастлив час!
Уви! Настъпи и неговият край — край, изпълнен с болка и скръб, но не и с изненада. За мене не беше изненада да чуя в гората звуци на рог и гласове на хора, които се обаждаха един на друг от разни посоки. Не бях изненадан, когато по водата се понесоха проклятия и възгласи, съпроводени от плясък на весла. А когато негърът ми съобщи, че на езерото се появили няколко лодки, претъпкани с въоръжени мъже, и че те се приближавали към нашето дърво, това съвсем не беше неочаквано за мене. Аз предвиждах всичко това.
Слязох до корените на кипариса, наведох се и надзърнах под увисналия мъх. Виждах повърхността на езерото. Виждах хората, които гребяха и ръкомахаха в техните ладии и кану.
Когато стигнаха средата на откритото водно пространство, оставиха веслата и започнаха да се съвещават. В следващия миг те се пръснаха в разни посоки, очевидно с цел да обкръжат дървото.
След няколко минути приключиха с тази маневра и започнаха да стесняват кръга, докато лодките им навлязоха под увисналите клони на кипариса. Тържествуващият им вик ми подсказа, че бяха открили нашето скривалище; сега вече виждах лицата им, които надничаха през завесата на увисналия испански мъх.
Те видяха пирогата и негъра, и самия мен, застанали до нейния нос.
— Предайте се! — извика някой с висок и твърд глас. — Ако се съпротивявате, не отговарям за живота ви!
Въпреки това предложение лодките останаха по местата си. Те знаеха, че имам пистолети и че умея да си служа с тях — доказателствата бяха съвсем пресни. Затова се приближаваха предпазливо, като мислеха, че все пак може да прибягна до оръжието си.
Излишно беше да се страхуват. Аз нямах никакво намерение да се бия. Да се съпротивявам срещу двадесет души — защото толкова имаше в лодките, двадесет добре въоръжени мъже — щеше да е отчаяно безумие. Дори и не помислях за подобно нещо, макар че ако бях го сторил, вярвам, че негърът щеше да ми остане верен до смърт. Този храбрец, обладан от свръхестествена смелост пред лицето на надвисналото над него наказание, дори ми предложи да се бием! Но неговото безстрашие бе истинска лудост и аз му се помолих да не се съпротивява, понеже в този случай щяха да го пребият на място.
Нямах намерение да се противопоставям, но за миг се поколебах да дам отговор.
— Ние всички сме въоръжени — продължи същият човек, който изглеждаше да има някаква власт над другите. — Няма смисъл да се съпротивявате, по-добре ще е да се предадете!
— Що ги не пратиш по дяволите! — кресна друг, по-груб глас. — Защо си хабиш приказките. Хайде да запалим дървото и да ги опушим, струва ми се, че този мъх чудесно гори!
Познах гласа, който изрече това безчовечно предложение. Това беше Грубиянина Бил.
— Нямам никакво намерение да се съпротивявам — отговорих аз на първия човек. — Готов съм да дойда с вас. Не съм извършил никакво престъпление. Готов съм да отговарям пред закона за това, което съм направил.
— Ти ще отговаряш пред нас — обади се някой, който беше мълчал досега. — Ние сме законът тука.
В тези думи се криеше двусмисленост, която не ми хареса, но нищо повече не се каза. Ладиите и канутата изведнъж сключиха кръга около дървото. Десетина дула на пистолети и пушки се насочиха към мене и десетина души заповядаха на двама ни с негъра да се качим в лодките.
По свирепите, непреклонни погледи на тези груби хора разбрах, че трябваше или да се покоря, или да умра.
Аз се обърнах да се сбогувам с Аврора, която беше изтичала от хралупата и стоеше разплакана до мене.
Когато се обръщах, няколко души скочиха на коренището, хванаха ме изотзад и ме задържаха с общи усилия. Сетне извиха ръцете ми на гърба и здраво ги вързаха с въже.
Едва успях да кажа само една прощална дума на Аврора, която не плачеше вече, а гледаше хората, които ме хванаха, с поглед, изпълнен с презрение и възмущение. Докато ме отвеждаха без съпротива в лодката, Аврора не можа да се сдържи, даде воля на думите си и извика с треперещ от презрение глас:
— Страхливци! Страхливци! Никой от вас нема̀ смелостта да се срещне с него на равни начала… не, никой от вас!
