Но страхът ми от такова мъчение не беше нищо в сравнение в мисълта, че ако ни хванеха, Аврора трябваше да се върне при Гаяр!
Тази мисъл повече от всичко друго караше сърцето ми да бие трескаво. Тази мисъл ме накара да взема решението да не се предавам, докато не пропадне и последният ни опит да се избавим.
Няколко мига размишлявах, какво да предприема. Внезапно в ума ми блесна мисъл, която ме спаси от отчаяние. Тази мисъл беше за Габриел беглеца.
Не си въобразявайте, че през това време не бях се сетил за него и неговото скривалище. Не си представяйте, че бях го забравил. Много пъти, след като навлязохме в гората, ми идваше наум за него и неговата хралупа и щях да потърся убежище там, ако не ме спираше разстоянието. Тъй като след залез слънце възнамерявахме да се върнем на Дигата, избрах за място на престой поляната, понеже тя беше по- близо.
Дори и сега, след като разбрах, че щяха да ни преследват с гончета, пак помислих да избягаме в скривалището на бамбара, но веднага пропъдих тази мисъл, понеже се сетих, че гончетата можеха да ни проследят навсякъде, а ако потърсехме подслон при беглеца, щяхме само да отведем мъчителите му при него. Тези размишления се редяха толкова бързо и объркано, щото съвсем не ми дойде на ум, че гончетата не можеха да ни проследят по вода. Едва в този миг, когато се чудех как да залича нашите дири и мислех за змийския врач и неговите шишарки, аз си спомних за водата.
Положително в това се криеше известна надежда. Сега можех да оценя изключителната хитрост, с която беглецът бе избрал леговището си. Това бе най-подходящото място, гдето можеше да се търси убежище от „проклетите гончета“.
Щом се сетих за него, реших да избягаме там.
Бях сигурен, че ще намеря пътя. Бях положил особено старание да го запомня, защото още в деня на приключението със змията през ума ми бяха минали някакви неопределени мисли — по-скоро предчувствие отколкото замисъл, — които смътно ми подсказваха подобно на сегашното стечение на обстоятелствата. По-сетнешните събития, а особено намерението незабавно да бягаме в града, бяха пропъдили тези мисли от ума ми. Въпреки всичко това още помнех пътя, по който ме беше водил негърът бамбара, и можех да го намеря дори и при бърз ход, макар и да нямаше ни път, ни пътека, а само криволичещи вървища, проправени от добитъка или дивите горски зверове.
Но бях положителен, че го знаех добре. Сигурно щях да си спомня знаците и „засичанията“, за които моят водач ми беше обърнал внимание. Сигурно по дънера на едно паднало дърво, което служеше за мост, щях да си спомня къде минаваше пътят през „големия ръкав“. Сигурно щях да си спомня къде минаваше през тресавище, непроходимо за коне, през камъши, между коренища и дънери на кипариси надолу към брега. И онова огромно дърво, проснало се далече в езерото, с клони, обрасли с мъх — това хитро измислено пристанище за малката пирога, — сигурно щях да го намеря.
Нито пък бях забравил сигнала, с който трябваше да предупредя беглеца за идването си. Той ме беше научил да свиря по особен начин и беше ми казал колко пъти трябва да изсвиря.
Не се бавих да размишлявам. Повечето от тези мисли ме осениха после, по пътя. Щом се сетих за езерото, реших да отидем там и като ободрих другарката си с няколко думи, ние потеглихме отново напред.
Глава LXXI
Сигналът
Промяната в нашия план не промени посоката ни. Продължихме в същото направление. Пътят към езерото минаваше през поляната, където отначало смятахме да отидем — най-краткият път за бърлогата на беглеца водеше точно през тази поляна.
Недалече от североизточния ъгъл на плантацията на Гаяр се намираше мястото, където бях се разделил с негъра в паметната вечер на изживяното с него приключение. Тъкмо там пътеката навлизаше в гората. Белегът на едно ароматно каучуково дърво, който помнех много добре, ми посочи пътя. Бях много доволен, че ще променим посоката и ще навлезем в гъстака на гората, толкова повече че тъкмо когато дойдохме на завоя, във въздуха се разнесе воят на гончетата, висок и проточен. Съдейки по това, откъде идваше звукът, за мене нямаше съмнение, че те вече бяха в тръстиковата нива и вървяха по дирите ни от предишната нощ.
Следващите няколкостотин метра гората беше рядка. Тук беше играла брадвата, за което свидетелстваха многобройните пънове. Това беше сечището на плантацията и от двете страни на нашата пътека се виждаха „фигури“, нарязани и подредени дърва за горене. Ние минахме между тях разтреперани и запъхтени. Страх ни беше да не срещнем някой от дърварите или колар, превозващ дървата. Такава среща щеше да бъде голямо нещастие, понеже всеки, който би ни видял, щеше да отправи потерята по следите ни.
Ако бях разсъждавал спокойно, това нямаше да ме тревожи. Щях да разбера, че ако гончетата стигнеха по следите ни дотука, нямаше да имат нужда от никакъв колар или дървар, който да им посочи пътя. Но в бързането не мислех за това и усетих облекчение, когато изминахме пределите на сечището и навлязохме в непрогледната сянка на девствената гора.
Сега всичко беше въпрос на време: дали щяхме да можем да стигнем до езерото, да повикаме бамбара с пирогата и да бъдем отведени с ладията, преди гончетата да проследят дирята ни до брега. Ако успеехме да направим това, пред нас се откриваше известна вероятност да се избавим. Разбира се, гончетата щяха да доведат потерята до мястото, където щяхме да се качим на лодката — падналото дърво, — но след това и кучетата, и хората нямаше да знаят какво да правят. Това мрачно горско езеро беше истински лабиринт. При все че водата заемаше малка площ, нито тя, нито дървото по средата, което приличаше на островче, се виждаха от мястото на качването, а освен самото езеро наводнена беше и голяма част от гората. Даже преследвачите ни и да бяха сигурни, че сме избягали по вода, можеше да се откажат да ни търсят в такъв лабиринт, където в този сезон на пищна зеленина всичко тънеше в полумрак.
Но те надали биха повярвали, че сме избягали по този начин. Там, където спираше пирогата, нямаше никаква следа — на дървото нямаше никакъв белег. Надали биха подозрели за съществуването на едно кану в такова диво място, където водата — обикновен застоял гьол — не беше свързана нито с реката, нито с близките й ръкави. Ние не оставяхме никакви следи (аз се погрижих за това), които биха личали в горския мрак, и не беше изключено нашите преследвачи да решат, че гончетата са вървели по дирите на някоя мечка, кугуар или блатна дива котка (lynx rufus); тези животни при преследване се хвърлят да плуват. С такива разсъждения ободрявах и себе си, и Аврора, докато вървяхме бързо напред.
Най-много се боях от забавянето, което щеше да ми се наложи, след като свирнех на беглеца. Дали щеше да чуе веднага сигнала? Дали щеше да се отзове тутакси? Дали щеше да дойде навреме? Това бяха въпросите, които ме тревожеха най-много. Времето беше от най-голямо значение — от него зависеше всичко. Ах, защо по-рано не се сетих за Габриел!… Ах, защо не тръгнахме веднага!
За колко ли време щеше да ни настигне потерята? Просто не можех да се реша да помисля за отговора на този въпрос. На коне, те се движеха по-бързо от нас; гончетата ги водеха тичешком!
Крепеше ме само една надежда. Скоро ще намерят мястото, където нощувахме; по листата от папайя и по мъха ще разберат къде сме спали; ще установят всичко това, но дали ще успеят да ни проследят оттам? Докато търсехме конете, ние бяхме кръстосали гората във всички посоки. Аз бях се върнал до черния път и бях вървял известно разстояние по него. Всичко това положително ще забърка гончетата за известно време. Освен това, когато се разделихме, д’Отвил потегли от гъстака на папайята по съвсем друг път. Може да тръгнат по неговата диря. Дано да тръгнат подир д’Отвил!
Всичките тези вероятности светкавично се изреждаха в ума ми, докато бързахме напред. Мислех дори да се опитам да излъжа гончетата. Сетих се за хитростта, използвана от бамбара, с клонките на ливанския бор, ала за нещастие не можах да видя такова дърво по пътя, а ме беше страх да губя време да търся. Освен това се съмнявах в сигурността на тази мярка, въпреки тържествените уверения на негъра. Обикновен червен лук вършел същата работа, беше ми казал после той. Обаче червеният лук не расте в гората, а pin de l’encens не можах да намеря.
Все пак аз не вървях, без да вземам предпазни мерки. Макар и млад на години, бях стар ловец и имах доста познания за лова в гората, насъбрани при преследване на елени и гонене на друг дивеч в родните ми планини. Толкова повече че през моите девет месеца в Новия свят не бях стоял само затворен в стените на
