— Ролята на ловка кокетка и нищо повече. Кокетството съвсем не беше в характера на Луиса Валверде. Имайки голям брой поклонници, тя в никакъв случай не можеше да бъде упрекната в лекомислие. От деня, в който обикна Керней, сърцето й принадлежеше само нему. Мнозина я осъждаха, че е твърде недостъпна и студена, без да подозират колко силно биеше сърцето й, ала само за един човек. Средството, което измисли Исабела, дълбоко смути нейната приятелка. Като видя вълнението й, графинята побърза да добави:
— Това е само временно, мила. Няма да играете тази роля тъй дълго, че да се компрометирате; при това аз съвсем не ви предлагам да завъртите главите на всички ваши поклонници, а само на едного.
— На кого?
— На Карлос Сантандер, хусарския полковник, адютанта на негово превъзходителство. Неговата репутация не е много почтена, но той се ползва от милостта на Санта Ана.
— Ах, Исабела, каква заблуда е да се предполага, че аз мога да имам някакво влияние върху него! Карлос Сантандер много по-малко от всеки друг желае да спаси Флоранс Керней и знаете ли защо?
— Да, зная. Но той може да ми помогне да освободя Руперто. За щастие, моите лични качества не са оценени от полковника, който предпочита вас. Той не е озлобен срещу Руперто, но го преследва само за да угоди на своя началник.
— Какво трябва да правя?
— Вие трябва да любезничите с него, макар и привидно, дотогава, докато постигнем желаното.
— Уверена съм, че от това нищо няма да излезе.
— Точно обратното, amiga mia. Наистина това ще бъде много досадно, но ще го направите за мене, нали? За благодарност аз ще постъпя също така и ще играя друга роля пред друг човек, за да спася Флоранс Керней!… Нали ме разбирате?
— Не напълно.
— Друг път ще ви обясня по-подробно, позволете само…
— Драга Исабела, за вас съм готова на всичко.
В тоя момент екипажът спря пред дома на Луиса. Графинята, която освободи коларя, отиде при своята приятелка.
— Да не губим време — каза Исабела, — трябва да се възползваме от случая, ако той ни се удаде още днес, по време на процесията.
— Тежко ми е да мисля за нея. Да съзнаваш, че всички се веселят, а в това време той гние в затвора! Ние ще минем край него! Чувствам, че у мен ще се яви безумно желание да се хвърля към него.
— Да, това ще бъде най-доброто средство да погубите Флоранс и никога повече да не го видите. С това бихте разрушили целия ми план. Аз ще ви обясня всичко, като му дойде времето.
— Значи вие непременно ще идете?
— Да, заради моя проект; ето защо ви моля да ме вземете със себе си. Санта Ана не трябва да се дразни, и колкото да му бях сърдита, все пак съжалявам, че си позволих такова рязко отношение с него. Но можех ли спокойно да слушам Руперто да бъде наричан крадец! Впрочем няма лошо без добро. И така, по- скоро се облечете, вземете си най-хубавите дрехи, поставете скъпоценностите си, а най-главното — бъдете готова при пристигането на парадната кола. Дявол да го вземе! — добави тя, като погледна часовника, трябва да побързаме. Аз също трябва да се облека.
Като направи няколко крачки към вратата, Исабела изведнъж спря.
— Още една дума — каза тя. — Като разговаряте с Карлос Сантандер, недейте да правите печална гримаса. Скръбта е лошо оръжие за постигане на каквато и да е цел. Окуражете се, моля ви, поне когато сте със Сантандер. Изглеждайте весела, усмихвайте се непринудено. И аз от своя страна ще се държа тъй със Санта Ана.
Когато Исабела Алмонте остави своята приятелка, на лицето й веднага се появи тъга; и тя не по-малко от Луиса имаше нужда от кураж, като с големи усилия се опитваше да изглежда весела и безгрижна.
XIII
Група оковани арестанти вървеше по улица „Платерос“. Надзирателят Доминго ги пазеше като държеше в ръка огромен камшик. Няколко пазачи от затвора и войници ги следваха. Затворниците бяха оковани по двама заедно, при което веригите бяха поотпуснати. При такава система не бе потребна многобройна стража, а само един часовой. Възможността за бягство беше невъзможна.
Свалиха плочите и откриха пълния с воняща кал канал; около него бяха наслагани различни инструменти и лопати. Доминго, който не се отделяше нито крачка от затворниците, даде заповед за работа. Отказът бе немислим, даже най-обикновеното колебание се наказваше с камшик. Керней и Крис Рок по неволя трябваше да следват другите, но никой не почна работа с такова отвращение както тексасецът. Той размаха във въздуха лопатата с такъв застрашителен вид, като че искаше да смаже главата на стоящия до него войник.
— Проклятие! — извика той. — Макар ти, да не си виновен, все пак с наслада бих ти счупил главата! Ах, защо не съм в Тексас! Не бих пощадил нито един мексиканец!
Макар да не разбираше езика, войникът, изплашен от страшния му вид, отстъпи с такъв глупав израз на лицето, че Крис не можа да не се засмее. След това мълчаливо грабна лопатата.
Отначало работата бе поносима — като се изгребва обилната кал, не става нужда да се влиза в канала, обаче скоро на дъното остава гъста маса, която не може да се събере, ако не се влезе вътре. Заповядаха им да го сторят. Това варварство бе достойно само за диваците, обаче Доминго никак не се смути и като изплющя бича, повтори заповедта си.
Някои се спуснаха внимателно, потъвайки до пояс в калта, а други тъй дълго не се решаваха, че стана нужда да се употреби камшикът.
От всяка окована двойка бе нужно само единият да влезе в тинята. Въпреки отвращението си от джуджето Крис Рок, боейки се то да не затъне или да се задуши в калта, решително се спусна в канала.
Макар и доста висок, тексасецът потъна до колене.
Керней и Ривас още не бяха се спуснали.
Те чувстваха взаимна симпатия един към друг и спореха, кой от тях да влезе в нечистотиите. Техният спор бе прекъснат от един пазач, който улови Ривас за рамото и му заповяда да се спусне. Ривас побърза да се подчини, подтикнат от чувство на великодушие към младия ирландец. Ако Карлос Сантандер беше тук, той би заставил Керней да влезе, но пазачът, помнейки дръзките думи, които Руперто каза на полковника, избра него.
Работата напредваше, някои от арестантите изхвърляха калта на улицата, други я прибираха с лопати, за да не се разлива — един отвратителен и унищожаващ човешкото достойнство труд!
Колкото и мъчителна да беше работата, все пак някои от арестантите подмятаха шеги към минувачите!
Стражата оставаше безучастна, тъй като шегите бяха насочени към простосмъртните, които бяха свикнали на такъв род обноски.
Впрочем така постъпваха арестантите само от най-долната категория, другите се чувстваха така унижени, че избягваха да се шегуват. Знаем, че някои от тях заслужаваха по-добра участ, случваше им се да виждат сред минувачите познати лица, които с поглед или усмивка им изказваха съчувствие.
В Мексико арестантът трябва да бъде най-големият злодей, за да го изостави неговата любима. От време на време някоя мургава девойка доближаваше работниците, произнасяше няколко думи, след което им подаваше жадувания пакет, най-често с тестени неща за ядене.
Най-голям интерес предизвикваха великанът и джуджето.
В Мексико рядко можеше да срещнеш човек висок два метра. Крис Рок бе изключение. Великанът, окован с един пигмеи, не можеше да не привлече вниманието на минувачите, които гледаха изумени.
Насмешливи подмятания разсмиваха публиката. Тексасецът не разбираше причините за тоя смях, който силно го дразнеше. Той подозираше, че се смеят на високия му ръст, който бе негова гордост.
Впрочем и шегуващите се не разбираха думите, от които им се отговаряше, защото и Крис Рок не им оставаше длъжен. Ето няколко негови реплики:
— Дявол да ви вземе, жълтомуцунести пигмеи! Ах, да мога да ви натикам в тексаските прерии, тогава ще ви дам да разберете.
