За негово щастие стражата нищо не разбираше, иначе, макар и с исполински ръст, Крис Рок зле би пострадал. Насмешливите погледи го вбесяваха и бяха една от причините, която го накара да влезе в канала; там поне той бе запазен от неприятните погледи.
Беше пладне. Слънцето безмилостно печеше, но арестантите бяха длъжни да работят до вечерта, когато отново ще бъдат отведени в затвора. Надзирателят не им даваше нито миг почивка, като се движеше сред тях със самодоволен вид.
След обяд стана нещо, което можеше да бъде благоприятно за арестуваните; грамадна тълпа бързаше от съседните улици и запълваше тротоарите. Хората бяха облечени празнично. Скоро арестуваните узнаха причината за това оживление.
Тълпата все повече се увеличаваше. Керней и Ривас, знаейки местния език, разбраха, че се готви празненство — поставяне основния камък на Сен Кормското предградие. Тая церемония трябваше да бъде извършена с възможно най-голям блясък и тържественост. Процесията, тръгнала от Пласа Гранде, трябваше да мине през Кайе де Платерос. Това именно привличаше тълпата. Празниците са толкова обикновени в столицата на Мексико, че не възбуждат любопитство вън от границите на Сан Кормското предградие.
Тоя квартал имаше нужда от църква, защото бе населен от всякаква сбирщина, която се ползваше с лоша слава. Приближаването на процесията се долавяше отдалеч по барабаните и звука на военната музика. Напред вървяха улани, а след тях две карети: в едната епископът, а в другата — духовенството, разкошно облечено.
След тях се движеше позлатената кола на Санта Ана. Диктаторът и придружаващите го офицери бяха с парадна униформа. Керней остана изумен, когато между тях позна своя бивш учител по испански език Игнасио Валверде. Още неопомнил се, мина друга кола, която още повече го изненада, в нея бе дъщерята на дон Игнасио, очарователната Луиса Валверде.
„Да, това бе Луиса Валверде! Съмнение не може да има“ — мислеше си Флоранс Керней Той изпитваше безпокойството на човек, който знае каква опасност заплашваше неговата любима; страхът се усили още повече, като позна в офицера, който яздеше редом с нейната кола, Карлос Сантандер, в позлатен мундир, с тържествуваща и доволна усмивка на уста.
Хусарският полковник не бе в свитата на диктатора; явно бе, че той си бе избрал място, за което можеше да му се завиди, защото втората особа, която седеше в колата, бе красивата графиня Алмонте Изглежда, че Сантандер не я виждаше, защото цялото негово внимание беше насочено към Луиса Валверде, която, поне така изглеждаше, с доволство слушаше неговите любезности. Това бе достатъчно, за да изпълни сърцето на Керней не само с печал, но и с ярост. Разяждан от безпокойство, той се питаше: „Може би те са се оженили? Тя му е дала сърцето си! А пък аз мислех, че то е мое…“ Тия мисли преминаха със светкавична бързина в главата на Керней; в същата минута той видя, че младите жени обръщат въпросително глави към него.
Керней забеляза, че галопиращият кавалер сочи него, казвайки нещо, което затворникът не можа да долови:
— Вижте тексасците! — извика Сантандер. — Тоя, ако не се лъжа, е един от вашите някогашни познати, доня Луиса. Чудно! — добави той. — Защо е вързан с един престъпник? Впрочем аз не би трябвало да наричам престъпник човека, който се ползва със симпатиите на графиня Алмонте, ако се вярва на слуховете. Вярно ли е това, графиньо?
Отговор не последва. Младите жени гледаха своите любими мъже.
Керней наблюдаваше Луиса Нейното неволно потрепване, внезапната бледност, пламъкът на чудните й очи, всичко му напомняше онова време, когато той вярваше, че е обичан, и будеше същата надежда и сега. Но графинята и Ривас се разбраха много по-добре, отколкото Керней и Луиса.
Лицето на Исабела първо изразяваше учудване, а после — негодувание. Очите й веднага му подсказаха, че той й е скъп, също както и преди, че макар и в ужасен вид, той си остава за нея същият благороден Руперто. Да повярва, че той е станал бандит? Никога! Погледът на Руперто Ривас, чужд на ревността, изразяваше пълна вяра в любовта на графинята.
Макар че разказът на тая сцена доста продължи, погледите, разменени между четиримата, траяха само една минута. Каретата с младите жени продължи пътя си. След това минаха още няколко коли с други дами; после се яви кавалерията — улани, хусари, драгуни, и най-сетне военната музика, заглушавана от виковете на тълпата: „Viva Santa Ana!“
XIV
— Исабела, възможно ли е това? Той — сред затворниците в мръсния канал? Боже мой! — извика отчаяно Луиса, като се обърна към графинята.
Приятелките седяха заедно на дивана в дома на дон Игнасио. Те изнемогваха от умора. Не бе леко да сдържат своите чувства през тези часове, когато сърцата им се късаха от мъка. Те се усмихваха тогава, когато им се искаше да плачат. Сега, върнали се вече вкъщи, те можеха да дадат пълна свобода на душите си.
Графинята, както и нейната приятелка, седеше мълчалива и отчаяна; нейният вид изразяваше дълбока тъга.
— Да! — въздъхна графинята, още под въздействието на кошмара. — Сега почвам да разбирам цялата сериозност на положението. Моят Руперто, както и вашият Флоранс са в много по-голяма, опасност, отколкото си я представях тая сутрин. Аз прочетох смъртната присъда на последния в очите на Карлос Сантандер. Казват, че всички тексасци ще бъдат застреляни.
— О, Исабела! Как можете да говорите такива ужасни неща? Ако убият него, тогава нека убият и мен! Скъпи мой Флоранс! Пресвета Дево!
На стената, както във всяка мексиканска къща, висеше изображението на покровителката на страната. Луиса стана и се хвърли на колене, пред нея. Тя прекара така няколко минути в гореща молитва.
Поведението на графинята бе съвсем друго. Макар и набожна католичка, тя нямаше такава свята вяра в застъпничеството на светиите Употребата на барута й се виждаше много по-уместна, но тя искаше да използва злато вместо барут.
— Съвсем излишно е да стоим на колене — каза тя на своята приятелка. — Да се помолим мислено, както Сме правили. Сега ще приложим друго средство; колкото и да струва, безразлично е. На работа, Луиса!
— Готова съм — отвърна тя, като ставаше, — но кажи ми какво трябва да правя?
Графинята, като отпусна глава на ръцете си, помълча няколко минути; пръстите, покрити с пръстени, леко потриваха челото, като че искаше да съсредоточи мислите си. В нея се оформи един план, който тя искаше да осъществи. Произнесените най-сетне думи доказваха, че всичко е решено.
— Приятелко, няма ли между вашите слуги някой, ва когото бихме могла да се доверим?
— Аз напълно вярвам в Хосе.
— Да, но за първия опит той е негоден. Трябва да се даде едно писмо, за което е нужна женска хитрост и умение. Ние ще използваме Хосе за друго; и аз също имам няколко верни хора, обаче няма човек в Кайе де Платерос, който да не ги познава. При това аз не се доверявам на тяхната ловкост. Трябва да намерим жена, ловкостта на която да е равна на предаността — Не е ли удобна за това Пепита?
— Малката метиска, която доведохте от Ню Орлеънс?
— Същата. Тя е едно много умно и предано момиче.
— Всичко, което съм чувала за нея, говори, че тя е най-подходяща. По-скоро, дайте мастило и хартия повикайте Пепита.
Тъй като всичко потребно за едно писмо беше на лице, графинята веднага нахвърля няколко думи върху един лист, който, вместо да сложи в плик, започна да мачка, като че ли бе недоволна от написаното и искаше да го унищожи: всъщност тя съвсем нямаше такова намерение.
— Момиче — каза тя на влязлата Пепита, — вашата господарка ме уверява, че може да разчитаме на вашата досетливост и преданост. Вярно ли е това?
— Не мога да се хваля, но в моята преданост доня Луиса не може да се съмнява.
— Ще можете ли да предадете това писмо, като пред никого не ще кажете думица за него?
— Да, ако моята господарка ми заповяда. На кога трябва да предам писмото?
