— Така да бъде. Аз ще понеса тази болка. Ще я понеса по-лесно, когато притежавам ръката ви. Мериън Уейд! Няма място за повече увъртания. Дадете ли ми това, което ви искам, баща ви ще живее. Откажете ли го, той ще загуби главата си.
— О, сър, имайте милост! Вие нямате ли баща? Ах! Ако знаете каква е тревогата на човек, комуто предстои да загуби баща си. Милост, капитан Скарт! Моля ви на колене. О, сър! Вие можете да го спасите — ще го спасите ли?
Докато говореше, гордата хубава жена беше паднала на колена.
Богатата й златна коса, изплъзнала се от копринената мрежа, стигаше до пода.
Сълзите й блестяха като перли сред гъстите й къдрици.
За секунда Скарт остана мълчалив, наблюдавайки хубавата молителка — Венера, обляна в сълзи.
Погледът му не беше студен, макар че жестоките му мисли бяха ликуващи.
Мериън Уейд беше в краката му!
— Аз мога да го спася и ще го спася! — отвърна той натъртено, повтаряйки нейните последни думи.
Мериън погледна към него и в насълзените й очи проблесна надежда.
Но хубавата мисъл веднага изчезна.
Циничният поглед, който тя срещна, й показа, че Скарт още не е завършил мисълта си.
— Да — продължи той победоносно. — Казах, че мога, и ще го сторя. Нужна е само едпа ваша дума. Обещавате ли да бъдете моя?
— О, господи! Няма ли милост този човек? — промълви девойката, изправяйки се отчаяно.
Думите не бяха казани, за да бъдат чути, но Скарт ги чу.
Те несъзнателно бяха произнесени високо. И извикаха незабавен отговор.
— В любовта няма милост, когато е отхвърлена с презрение, а вие презряхте моята любов.
— Не съм я презряла. Вие искахте невъзможното.
— Не — неочаквано отвърна Скарт, обнадежден от любезния отговор. — Това не е невъзможно. Аз не искам вашата първа любов. Уви! Нея не съм могъл да получа. Аз едва ли мога да се надявам и за втората, макар че ще сторя всичко, което е по силите на един мъж, за да я заслужа. Искам само възможност да ви спечеля, след като ви направя своя жена. О, Мериън Уейд! — продължи той разпалено. — Пред вас стои човек, който никога преди не е бил отхвърлян, който не е ухажвал никоя жена напразно — дори когато тя е носила корона на главата си. Човек, който не би приел отказ. Небето и земята не са в състояние да разколебаят намеренията ми. Кажете, че ще бъдете моя, и всичко ще се уреди. Помислете за ужасните последици, които отказът ви ще донесе. Очаквам отговора ви. Да или не?
Като се изказа, пламенният влюбен започна да се разхожда из стаята, сякаш за да даде време за отговора.
След като се беше изправила, Мериън бе отишла до прозореца.
Тя стоеше в свода му с гръб към този недостоен представител на човешкия род, е очи отправени към синьото небе, сякаш търсеше помощ оттам.
Колебаеше ли се какво да отговори?
Двоумеше ли се между живота на баща си и своето собствено щастие, или по-скоро своето за цял живот нещастие?
Дали през ума и минаваше мисълта, че нещастието й, произлизащо от изневярата, от измамата на нейния изгубен любим, едва ли би могло да се увеличи и че жертвата, която сега трябва да направи, не би заселила страданието й, достигнало своя връх?
Дали мислеше това, или не, никога не ще узнаем.
Единствена Мериън Уейд може да ни разкаже мислите, които се бореха в душата й в този критичен момент.
Скарт продължаваше да се разхожда, нетърпеливо очаквайки решението й.
Той не бързаше да го получи веднага, защото вярваше, че забавянето може да бъде в негова полза.
Един незабавен отговор, продиктуван от любовта й, можеше да бъде отрицателен, докато страхът за съдбата на баща й, увеличен от едно по-продължително обмисляне, можеше да й повлияе да приеме неговото предложение.
Отговорът, или това, което Скарт беше принуден да приеме като отговор, най-после дойде.
Той не беше изразен е думи, а с един неочакван вик — едновременно радостен и тържествуващ.
Мериън Уейд извика, протегна напред ръце, бързо отвори вратата и се втурна навън към верандата.
Глава LX. Към нов лагер
За миг Скарт остана удивен и смаян.
Полудяла ли беше Мериън Уейд?
Странното й държание като че ли говореше за това.
Но не.
Нейните движения имаха ясно определена цел.
Докато тя излизаше през отворената врата, той видя, че очите й са отправени към нещо — нещо, което я беше накарало да излезе така неочаквано.
Като се съвзе от изненадата си, капитанът на кирасирите избърза към прозореца, но още преди да стигне до него, отвън се чуха гласове, които го доведоха до тревожни предположения.
Той може би нямаше да ги разбере, ако не беше гледката, която се изпречи пред очите му, когато погледна навън.
По главната алея на парка се приближаваше група — група мъже. Те не се движеха в строй и можеха да бъдат наречени „тълпа“, макар че тази тълпа се състоеше от хора в добро настроение, които нито се блъскаха, нито изглеждаха опасни.
Хората от тази тълпа бяха от всички възможни занаяти и бяха облечени в най-различни дрехи. Повечето от тях приличаха на земеделци и обикновени работници — „скелета и гръбнака“ на страната.
Воденичарят с побелялото си кепе, касапинът с опръсканите си с кръв ботуши, ковачът с изцапаната си престилка от овча кожа, дребният бакалин и бледият занаятчия, скотовъдецът и загорелият от слънцето земеделец, както и червендалестият кръчмар и неговият чирак — всички можеха да се различат в множеството, което приближаваше към голямата къща на имението Бълстрод.
Кирасирският капитан беше виждал подобна група и друг път. Възможно е това да бяха същите хора, които го осмяха, когато пресичаше моста на Колн на връщане от неуспешното преследваме на Черния конник.
С малки изключения те бяха същите. Едно от изключенията беше един човек, който, възседнал кон, вървеше отпред и както изглеждаше, заемаше голяма част от вниманието на тези, които вървяха след него. Той беше в зряла възраст, облечен в черна кадифена дреха и къси бухнати панталони в съответствуващ цвят. Човек с външност, която би могла да извика уважение дори и у тълпа, сред която той е непознат. Но той явно не беше непознат на хората, които го заобикаляха, защото при всяка нова крачка се чуваха сърдечните им викове: „Да живее сър Мармадюк Уейд!“
Този, който водеше радостната процесия, беше рицарят на Бълстрод.
Но колкото и да беше обичан, сър Мармадюк не беше единственият, към когото бе отправена радостта на мнозинството.
Възседнал прекрасен кон — черен като току-що изкопани въглища, — до сър Мармадюк яздеше един кавалер, по-млад на вид, но също така благороден.
Не беше необходимо за капитан Скарт да чуе възгласа: „Ура за Черния конник!“, достигащ от време на време до ушите му, за да познае втория кавалер, който вървеше начело на приближаващата се процесия.
Образите и на коня, и на ездача бяха врязани в паметта му, и то така дълбоко, че никога нямаше да се заличат.
Какво, по дяволите, значи всичко това?
Така си помисли капитан Скарт и същите думи се откъснаха от устните му, докато гледаше навън през
