Бълстрод. Оставил бе неколцина от своите нехранимайковци да се погрижат за войсковия обоз.
Сигурно Скарт никога нямаше да забрави високото иронично „ура“, което се изтръгна от тълпата, когато неговите смутени кирасири минаха покрай нея.
Щом сър Мармадюк слезе от коня си, Мериън се хвърли в прегръдките му.
— Татко! — извика тя радостна, разтреперана. — Спасен! Ти си спасен!
— Спасен съм, дете мое! И с такива храбри съмишленици мога да се чувствувам съвсем спокоен!
— И аз съм спасена! О, колко хубаво, че пристигна тъкмо в критичния момент. Точно когато щях да се съглася на една жертва — по-страшна и от смъртта.
— Каква жертва, дъще моя?
— Аз — с оня човек. Той обеща да измоли помилването ти, но само при условие, че аз ще стана…
Мериън се поколеба да спомене условията, които Скарт й беше предложил.
— Знам — прекъсна я сър Мармадюк. — И ти щеше да ги приемеш, благородно момиче! И това знам. Благодаря на небето, че бях опростен не посредством благоволението на един враг, а благодарение на моите приятели, между които е и този благородник. Ако не беше той, благоволението на краля можеше да дойде твърде късно.
Мериън погледна нагоре.
Холтспър, все още на коня, я гледаше нежно.
Точно в този момент сър Мармадюк трябваше да се намеси в разпрата между неговия развълнуван ескорт и кирасирите на Скарт.
За малко Мериън и Холтспър останаха сами.
— Благодаря ви, сър? — каза тя с глас, разтреперан от противоречиви чувства. — Благодаря, ви за живота на моя баща. Това щастие е възнаграждение за… страданието, което ми причинихте.
— Страдание ли, Мериън? Аз, аз…
— О, сър, нека оставим това. По-добре да не се обясняваме. Вие разбирате какво искам да кажа — твърде добре разбирате. О, Хенри, Хенри! Никога не съм вярвала, че си способен на подобна измама, на подобна жестокост.
— Жестокост ли?
— Стига, върви си, върви си! Остави ме с моята мъка — остави ме цял живот да се разкайвам!
— Ще се подчиня на твоята заповед — каза Холтспър и хвана юздите, сякаш се готвеше да си тръгне. — Уви — допълни тон горчиво, — къде да отида? За мене няма живот, няма щастие без тебе. О, господи? Къде да Отида?
— При жена си — прошепна Мериън укорително и смутено.
— Ах, значи това е! Ти си научила?
— Всичко, всичко.
— Не, не всичко — аз нямам жена.
— О, сър! Хенри! Защо се опитваш още да ме мамиш? Ти имаш жена. Казаха ми го хора, които знаят това. Вярно ли е?
— Заблудих те. Това е вярно, само това. Аз имах жена. Тя е мъртва.
— Мъртва?
— Да, мъртва.
— Признавам престъплението си — продължи той след тежко мълчание. — Трябваше да ти кажа всичко. За свое оправдание мога да посоча само собствените си грехове и твоята хубост. Аз те обичах, докато тя беше още жива.
— О, небеса, какво е това? Тя е мъртва, а ти не ме обичаш вече?
— Не те обичам ли? Какво искаш да кажеш, Мериън? Аз целият, с душа и тяло, съм твой. Заклех ти се в това на последната ни среща. Не ми беше трудно да удържа клетвата си, не бих могъл да я наруша, дори и да исках.
— О, Хенри… Това е жестоко. Това е обидно! Нали удържа онова обещание?
— Как тогава можеш да бъдеш верен на клетвата си?
— Какво обещание?
— Ти си жесток, жесток. Ти се шегуваш с мъката ми, но не можеш да я увеличиш. О, тази бяла ръкавица. Когато ми я върнаха обратно и ми предадоха твоето съобщение, мечтите ми за щастие се свършиха. Сърцето ми се разби.
— Върната обратно бялата ръкавица, съобщение?
— Мериън — извика сър Мармадюк, който в това време беше уредил дребната разпра между своите съмишленици и Скарт, — влизай вътре, дъще моя, и се погрижи бащиният ти дом да бъде гостоприемен, както досега. Кралският път е прашен и прахта някак си влезе в гърлата на нашите достойни приятели от Ъксбридж, Денхам и Айгър. Сигурно в избите на Бълстрод има някакво противодействуващо средство? Върви и го намери, момичето ми!
Мериън бързо изпълни заповедта на своя баща, твърде бързо дори, защото разбра от изненадата, изписана по лицето на Холтснър, че връщането на нейния любовен знак сигурно има друго, по-различно обяснение от това, което тя мислеше.
Да би имало време, описанието на многобройните весели сцени след заминаването на Скарт и неговите кирасири щеше да бъде приятно задължение.
Лора, освободена от тягостната настойчивост на Стъбс, едва ли вършеше нещо друго, освен да слуша любовните брътвежи на Уолтър и да им отговаря.
Наблизо имаше и други две сърца, също така свързани, също така препълнени с блаженство, пърхащи от още по-силно чувство — най-силното чувство на живота, което трае чак до неговия край.
Не младежка любов или дребно увлечение изпълваше гърдите на Хенри Холтспър и Мериън Уейд, а любов, която гори със смел, ярък пламък, като факел, който времето не може да угаси, като любовта на орел и орлица.
Въпреки всичкото си достойнство тази любов се криеше от чуждите погледи. Тя не се проявяваше между стените на гордата постройка, нито пък в границите на парка.
Мястото, което напомняше на Мериън Уейд за най-острата болка, която тя бе изживяла, сега беше място на най-чиста, на най-голяма земна радост.
Често влюбените можеха да бъдат видени на това самотно място под разперените клони на бука, върху седлата, с коне, застанали един до друг — черният расов кон, извил шия, но не с гордо презрение, а гальовно приведен надолу и приятелски допрял кадифената си муцуна до муцуната на бялата кобила.
И все пак нямаше нужда от тези тайни срещи. Нямаше ги вече капитан Скарт и неговите кирасири, за да пречат на Хенри Холтспър да влиза в жилището на сър Мармадюк Уейд — той винаги с голяма радост посрещаше човека, който спаси живота му.
Защо тогава влюбените предпочитаха горската сянка за срещите, които никой нямаше право да прекъсва? Може би това беше прищявка? А може би тук все още витаеше тайнственото влияние на минали вълнения, които криеха, поне за Мериън, някаква смесица от болка и удоволствие?
А може би — и най-вероятно, това се дължеше на онова желание или инстинкт, изпитван от истински влюбените — да запазят тайната си неразкрита, да се потопят в сладостта на откраднатата любов?
Каквито и да бяха подбудите на двамата влюбени, но те с успех вършеха всичко това.
Често, почти всеки ден те се срещаха под голямото дърво, чиято тъмна сянка не можеше да помрачи светлия цвят на златните къдрици на Мериън, нито да направи по-бледа розовината на нейните бузи, винаги по-сияйна при раздяла.
Глава LXI. Марстоново поле
За да доведем нашата драма до крайната развръзка, трябва да опишем още само две сцени.
Две сцени, противоположни по своя характер — макар и често свързвани една с друга.
Първата беше под влиянието на бога Марс76, често наричан жесток. Той — макар не винаги справедлив — този път дари победата на ония, които я заслужаваха.
От три години звукът на военния рог се носеше над страната и, най-достойните синове на Англия, изпратени на бойното поле, бяха строени от двете страна на тази битка между братя.
