Сражаващите се бяха станали известни под имената роялисти и републиканци. Да, думата републиканец, произнесена за първи път от Хенри Холтспър на тайното събрание в Стоун Дийн, не се произнасяше вече тайно. Напротив — тя се изричаше открито, като нещо, с което човек би могъл да се гордее — така както винаги ще се произнася и трябва да се произнася от просветени и благородни хора.
Чуваха се също и думите „кавалер“77 и „кръгла глава“78. Но това бяха думи, които имаха за цел да възвеличаят привържениците на краля и да опетнят приятелите на народа думи, произнасяни най-често от устата на подлите роялисти, унижени от пораженията и поддали се на дивите инстинкти, които винаги са характеризирали „торизма“. Уви! Той живее още и днес както в обложените с данъци графства на Англия, така и в английските робовладелчески колонии оттатък Атлантика.
Така нареченият „кавалер“ от времето на Чарлз беше една истинска измама. Във всяко отношение жалък като своя днешен събрат — контето, известен само със суетността и пороците си! — почти без нито едно достойнство. Та дори и по смелост не можеше да се сравни със своя „кръглоглав“ противник.
Титлата му „кавалер“ и „кавалерството“ му, както това на робовладелеца в Южните щати бяха само лъжливи имена — смешна злоупотреба с думи, присвоени от извратено самомнение.
Беше се стигнало до срещата на Марстоново поле — местността, за която с гордост ще си спомня всеки, който обича свободата. Безразсъдният самохвалко Рупърт, пренебрегвайки съветите на един по-умен човек, беше тръгнал от Йорк начело на една от най-многобройните армии, която някога се е събирала на страната на краля. Той бе успял да свали обсадата, така героично удържана от маркиза на Нюкасъл, и възгордян от успеха си, бързаше сега да срази бившите обсадители, които, трябва да признаем, се оттегляха — макар и бавно, и с мрачната неохотност на ранени лъвове.
Рупърт ги настигна при Марстоново поле, където за негово нещастие те бяха решили да спрат.
Нашата задача не е да описваме тази прочута битка, която за известно време уреди отношенията между трона и трибуната.
Измежду многото вълнуващи случки на Марстоново поле само една е важна за този разказ и само нея ще разкажем.
Сред войската на нетърпеливия принц се намираше и Ричард Скарт, наскоро произведен в чин полковник, командуващ отделение кирасирски коне. В противниковата страна, сред хората на Феърфакс, се намираше един офицер със същия чин — кавалерийски полковник — на име Хенри Холтспър.
Съдбата ли, или някакво взаимно споразумение доведе тези двама души лице срещу лице в центъра на битката? Може би това е било случайност — най-обикновено съвпадение, — но така или иначе те се срещнаха на Марстоново поле.
Скарт яздеше начело на своя блестящ взвод. Холтспър, яхнал черния си кон, умело водеше към полето храбрите земеделци от Бъкс, облечени в прости зелени пристегнати жакети, всеки възседнал коня, който бе извел от собствената си конюшня, за да вземе участие в тази славна битка за свобода.
Още докато противниците се намираха на стотина ярда един от друг, техните водачи се познаха. Хората им също се познаха, защото между войниците, командувани от Скарт, се намираха ония кирасири, които бяха разквартирувани в дома на Бълстрод, а мнозина от „зелените палта“ под командуването на Черния конник се намираха на времето в тълпата, която подигра войниците, когато те напущаха парка.
Щом двете страни познаха, че са стари противници, обхвана ги желание да се впуснат напред. Този импулс беше още по-силен в сърцата на двамата водачи, които без да губят време да дадат дори заповеди на своите войници, пришпориха конете си и препуснаха напред в разделящото ги пространство.
Секунда след това и двамата се бяха отделили от общата боева линия и се бяха вкопчили един в друг. Войниците им, изненадани от тази неочаквана постъпка, не ги последваха веднага. Само двама млади офицери — по един от всяка страна — препуснаха след своите началници, но те сякаш не бяха подтикнати от техния пример, а от омраза един към друг.
Действията на тези младежи — известни на своите другари като корнет Стъбс и корнет Уейд — не направиха особено впечатление. Очите на всички бяха отправени към двамата началници — Скарт и Холтспър, — защото всеки от тях се държеше така, като че ли беше решил да убие своя противник.
В гърдите на Скарт бушуваше огънят на стара вражда — подхранвана от спомена за предишни поражения, подтиквана от дяволската жестокост на неугасваща ревност.
В гърдите на Холтспър гореше по-благороден пламък — почти безкористен, който обаче го караше не по-малко да желае смъртта на своя съперник.
Гордият републиканец видя пред себе си един истински представител на еничарите — едно от ония създания, които образуват предания антураж на деспотите, — еничарите, готови да прегазят и потискат народите по света, готови дори да умрат на своята позорна служба и с последен дъх да произнесат на бойното поле безсмислените слова, несъвместимите една с друга думи: че умират за краля и отечеството!
Холтспър не хранеше лична неприязън към Скарт — поне не такава, каквато изпитваха към него.
Въпреки злините, които капитанът на кирасирите се бе опитал да му нанесе, неприязненото му отношение към кралския офицер се дължеше предимно на политически причини — то се дължеше на голямото възмущение, което всеки републиканец изпитва към привърженика на монархията независимо от това, дали той е глупак, или престъпник, защото той непременно е едно от двете.
Но това беше достатъчно, за да подбуди у него дълбоко желание да убие Скарт — такова желание, каквото овчарят изпитва да убие вълка, който обикаля около невинното му стадо, или пък каквото горският пазач чувствува към вредните животни, които унищожават лова на господаря му.
Вдъхновяван от благородни мисли, уверен в свещената кауза, сигурен, че ще заслужи благодарността на милиони още неродени хора, воинът на свободата се впуска срещу своя неприятел.
Действието беше внезапно, събитието — светкавично като смъртта на невестулка, смачкана под краката на ядосан горски пазач. След по-малко от двадесет секунди от започването на боя Скарт лежеше неподвижен върху пръстта на Марстоново поле, превит в стоманеното си облекло като купчина средновековни доспехи!
В това време двамата корнети бяха кръстосали сабите си, но преди някой от тях да успее да нанесе на другия смъртоносен удар, бойните рогове на роялистите изсвириха „Оттегляй се!“ и храбрите „зелени палта“ се впуснаха в полето и обърнаха в бягство обърканите кирасири, които в този миг използуваха много повече шпорите, отколкото сабите си.
Още едно действие и завесата трябва да се спусне над нашата драма.
Декорът на това действие е вече известен. И както често се случва в театъра, декорът се повтаря с много малка промяна в действуващите лица.
Бълстрод парк е отново оживен от „фет шампетр“ и пак както преди действието се развива в саксонския лагер.
Едно събитие, много по-радостно, отколкото предишното, беше събрало приятелите на сър Мармадюк Уейд, към които се числяха всички честни хора в графство Бъкс.
В лагера могат да се съберат хиляди хора. Той е пълен: толкова пълен, че едва ли има място за игрите: борба, фехтовка, кегелбан и топка — които въпреки това се играят въодушевено от запалянковците.
Какво е събитието? Някой друг син ли става пълнолетен? Това е невъзможно, защото само един е наследникът на имението на сър Мармадюк, а неговото пълнолетие вече бе отпразнувано.
Не е това. Събитие от много по-голяма важност беше събрало споменатата тълпа.
То би могло да се нарече двойно събитие: защото в този ден рицарят на Бълстрод отведе до олтара две невести — една предаде на собствения си син, а другата — на един „авантюрист“, известен преди като Хенри Холтспър, Черния конник, но напоследък наричан с името сър Хенри… полковник от армията на парламента и член на самия парламент.
Аз ви казах кои са младоженците. Не е необходимо да назовавам невестите — вие вече сте се досетили.
Погледнете двете двойки, застанали, на обраслия с трева насип, наблюдаващи игрите, радостни зрители на забавлението на народа.
За известно време очите ви ще се спрат върху, по-младата двойка — хубавата Лора Лъвлейс и нейния братовчед-съпруг — Уолтър.
