права. Тя знае, че ще ме види пак — затова нека върви.
И с тази успокоителна мисъл той се върна в коридора с намерение да прибере лампата от стаята на затворника.
Глава XLIV. Неочаквана среща
Докато вървеше по коридора, Уидърс се сети, че беше оставил външната врата отключена. А тъй като и вратата на склада не беше заключена, имаше опасност затворникът да избяга.
Той знаеше, че ръцете и краката на затворника са здраво вързани, но през войнишката си служба беше виждал не един вързан пленник да се освобождава.
За да бъде по-сигурен, той се върна към външната врата с намерение да я заключи.
Когато сложи ръка на ключалката, хрумна му да по гледно още веднъж навън в тъмнината.
Възможно е въпреки всичко Бетси да се върне? Бягството й може би, беше само шега, с която искаше да го подразни? За всеки случай той ще погледне навън. Вреда от това нямате да има. С това решение той застана в полуотворената врата и се загледа в тъмнината.
Едва ли беше стоял така и десетина секунди, когато пред очите му се появи нещо, което го накара да възкликне радостно.
Беше фигурата на жена — загърната в наметка с качулка, — която се задаваше от ъгъла и приближаваше към мястото, където се намираше той.
Кой друг можеше да бъде освен Бетси?
— Добре! — извика Уидърс. — Не си е отишла въпреки всичко. Ето я, завива покрай къщата. Мислех, че си тръгна по друг път, но съм имал грешка. Да, тя е наметката и качулката са нейните! Трябваше да се сетя, че няма да си отиде, без да получи целувката. Радвам се. Една птичка в ръката струва колкото две в храсталака.
Докато войникът се радваше на завръщането на своята любима и се усмихваше за предстоящата обещана целувка, наметнатата фигура стигна до вратата и спря па няколко крачки от него.
— Мислех, че сте си отишли и сте ме излъгали, госпожице Бетси — каза той, пристъпвайки към нея. — Много любезно от ваша страна, че се върнахте. А изглежда като че се боите. Не се страхувайте да се приближите. Хайде, елате по-близичко и ми дайте обещаната целувка. Хайде, бъдете добро момиче!
Той тъкмо се готвеше да разтвори ръце и да предложи желаната прегръдка — поне така си мислеше той, — когато светкавица ярко блесна и откри, че застаналата пред него фигура не е селското момиче с червената наметка, с което преди малко се бе разделил, а една дама, богато облечена в коприна, атлаз и кадифе!
По тънките бели пръсти, които се подаваха от наметката и задържаха качулката плътно затворена до брадата, при светлината на светкавицата той видя да проблясват искрящи скъпоценности.
Ясно беше каква личност стоеше пред него.
Без съмнение някоя високопоставена дама — „дама от висшето общество“.
Когато забеляза грешката си, през ума на изненадания часовой минаха няколко мисли, породени от случката.
— Сигурно е тази, която изпрати Бетси. Тя трябва да е! Изгубила е търпение и е дошла. Предполагам, че ще иска да влезе при него и да го види. Добре! Нямам нищо против да я пусна срещу една целувка, макар че бих предпочел да я получа от Бетси.
— Добър вечер, сър! — каза дамата с тон, в който личеше, че иска да го предразположи, макар същевременно да издаваше изненада от начина, по който часовоят я беше поздравил.
— Добър вечер и на вас, господарке! — отвърна войникът, колкото можеше по-любезно. — Ще ми позволите ли да запитам за целта на вашето посещение? Нощта е твърде тъмна за една благородна дама да бъде вън от къщи, а при това и толкова късно!
— Ако не греша — каза тя, сякаш не чу какво я пита той, — вие сте Уидърс, нали?
Задавайки въпроса, тя тръгна към часовоя и като скри украсената си със скъпоценности ръка в наметката, остави качулката да се смъкне от главата й.
Сега красивото и лице би могло да се види, ако не беше тъмнината; разчитайки на нея, тя не се страхуваше, че ще я познаят.
— Уидърс, госпожо! Уилиям Уидърс — това е името ми; на вашите услуги съм.
— Благодаря ви за тези думи, мастър Уидърс, защото аз наистина искам услуга от вас.
— Кажете я, красива госпожо! — любезно отвърна младият кирасир.
— Вие сте на пост при един затворник. Излишно е да ви казвам името му, защото предполагам, че тук има само един. Искам да го видя. По много важна работа.
— О! Разбирам — каза Уидърс с всезнаещ вид.
— Искам да му кажа само една дума. Ще ми дадете ли тази възможност?
— Разбира се — отвърна часовоят, — щом като мислите, че вие лично трябва да се видите с него.
— О! Сър, това е необходимо!
— Е, добре, не знаех това. Мислех, че съобщението, което изпратихте по момичето, ще бъде достатъчно. Тя беше тук, видя го и си отиде. Вие изглежда не сте я срещнали?
— Да я срещна ли? Коя?
— Как коя — младото момиче, което изпратихте да говори с него.
— Аз — аз никого не съм изпращала.
Тези думи бяха произнесени с прегракнал глас, който издаваше нещо повече от изненада.
— Аха! — промълви часовоят — Значи още някоя има частна работа е моя затворник. Изглежда, че всички благороднички тичат подире му. Е добре, не мога да съм добър към една, а лош към друга. На тази ще дам същата възможност, каквато дадох и на другата, която изпрати Бетси. А заслужава поне толкова, колкото и другата. Честна игра в любовта, както и във войната — така мисли Уил Уидърс.
— Госпожо — продължи той, обръщайки се отново към дамата, — аз нямам нищо против да влезете вътре за малко, ако ми обещаете, че няма да се бавите.
— О! Обещавам ви, добри ми Уидърс! Вие ще бъдете награден за това. Вземете това в отплата за вашата добрина.
При тези думи украсената със скъпоценности ръка отново се появи между гънките на кадифето, но сега с дланта нагоре.
В този миг блесна нова светкавица и даде възможност на часовоя да види богатия подкуп, който му предлагаха.
Протегнатата длан беше покрита с монети — толкова, колкото можеше да побере. Дали електрическата светлина им придаваше този жълт блясък? Не, Уидърс не грешеше. Монетите бяха златни!
Без да каже нито дума, тон протегна своята огромна лапа, докосна изящните пръсти на дамата и когато златните пари се изсипаха в дланта му, той бързо ги сложи в джоба си.
— Дайте си ръката, госпожо, за друго ми трябва сега — каза той и за да я хване, протегна своята ръка; когато треперещите пръсти докоснаха неговите, той пристъпи поизвит през вратата, като водеше дамата след себе си.
Така те преминаха през тъмния коридор, докато стигнаха входа на склада.
Спирайки там, часовоят отново завъртя ключа в ключалката и както преди открехна вратата.
— Хей! Господине! — каза той, отправяйки глас пак към стаята, без да влиза вътре. — Още една жена, както и предишната, иска да говори е вас. А сега, госпожо, влезте! Ще намерите господина вътре.
С тези думи той помогна на дамата да премине прага, затвори и заключи вратата зад нея и се запъти отново към портата, за да види дали Бет Денси не се навърта отвън, да разгледа съкровището си под светлината на някоя, друга светкавица и да се увери, че монетите са златни!
Едва ли е необходимо да се казва, че втората посетителка в килията на арестувания патриот беше Мериън Уейд. Това вече е станало ясно.
Ако лампата стоеше там, където я беше поставил часовоят, дъщерята на сър Мармадюк, две секунди след като беше влязла в килията, щеше да разбере кой е нейният обитател. Но сега трябваше да измине кратко време, преди да схване, че е станала особена смяна в персонажа на затвора.
Като чу ключа да се завъртва в ключалката, заместницата на Хенри Холтспър, предполагайки, че това е
