проверка от страна на началника на стражата или нещо подобно, грабна лампата от столчето и я постави на по-скрито място, зад някакви греди в един ъгъл на стаята. С това тя искаше да направи мястото, дето беше седнала, толкова тъмно, като че в стаята изобщо няма светлина; момичето се бе промъкнало пак на пейката и заело мястото си; отдалеч то би могло да се вземе за мъж — за Хенри Холтспър.
И за известно време наистина го взеха за него. Вярвайки, че това е той, Мериън се приближи смутена и разтреперана и това накара гласът й да затрепти, когато измънка името му.
Но гласът, който отговори, изведнъж разпръсна измамата. Това не беше гласът на Хенри Холтспър, който Мериън Уейд щеше да познае въпреки мрака наоколо. Това не беше глас на мъж. Гласът беше на жена.
Преди още дамата да се съвземе от изненадата си, една женска фигура, стройна като нейната, се изправи пред пейката и като излезе от тъмната част на стаята, застана така, че лицето й ясно се видя под светлината на лампата.
Мериън Уейд позна това лице; често, твърде често то беше тревожило сънищата й. Бет Денси беше тази, която така неочаквано се изпречи пред нея.
Краткият, остър вик, изплъзнал се от устните на дамата, издаде някакво чувство, по-силно от изненада.
Той говореше за това и за много повече. Тази, която извика, разбра всичко!
Значи това беше момичето, изпратено да говори със затворника.
Кой я беше изпратил?
Никой.
Тя беше дошла сама.
Тя беше дошла, а той си бе отишъл?
Тя го беше спасила и останала на негово място!
Тези мисли вървяха една след друга толкова бързо, като че изникнаха едновременно.
Те минаха през ума на Мериън Уейд, преди да размени една дума с лицето, което стоеше пред нея.
А това лице, разбирайки също така бързо, веднага си обясни присъствието на дамата в тази стая.
Дошла беше по същите причини като нея, но твърде късно, за да има същия успех.
Бет Денси не се съмняваше, че жената в тъмната кадифена наметка беше влязла в стаята с намерение да освободи затворника по същия начин, по който тя самата го беше освободила едва преди пет минути.
Тя знаеше добре коя е съперницата й в тази самопожертвователна игра.
Ако черните коси и тъмните искрящи очи на дъщерята на Дик Денси бяха тревожили сънищата на Мериън Уейд, златните къдрици и сините лъчисти очи на дъщерята на сър Мармадюк също неведнъж бяха смущавали съня на горското момиче.
И двете разбраха всичко.
В себе си всяка намери ключа за постъпките на другата.
Съперниците стояха лице срещу лице — Мериън посърнала, натъжена, Бетси невъзмутима и тържествуваща.
Настана неловко мълчание.
Наруши го момичето — иначе мълчанието щеше да продължи, защото дамата вече се обръщаше, за да напусне стаята, без да продума.
— Вие споменахте името на Хенри Холтспър? Той не е тук, госпожице Мериън Уейд.
— Разбирам това и без вашата помощ — отвърна гордата дъщеря на сър Мармадюк, която може би не би отговорила, ако не беше жегната от тона, с който бе зададен въпросът.
— Вие очаквахте да го намерите тук, нали? — Мериън се поколеба да отговори. — Разбира се, че сте очаквали, иначе защо бихте дошли? Вие сте смятали да го освободите, но късно идвате, госпожице Уейд. Мастър Холтспър има приятели, които мислят за него толкова, колкото и вие, а може би и повече. Един от тях, както виждате, ви е изпреварил.
— Искате да кажете вие?
Мериън се принуди да зададе въпроса заради една мисъл, която й хрумна неочаквано.
Тя си спомни думите на часовоя, който беше споменал за „едно момиче, изпратено от една дама“.
Дали Бет Денси все пак не беше пратеница?
И дали не съществуваше истинска съперница — някоя от нейната среда — зад всичко това?
Подобна мисъл би била до известна степен успокоителна за сърцето на Мериън.
Но дори и тази слаба надежда се разруши от отговора на нейния въпрос.
— Странен е вашият въпрос, госпожице Мериън Уейд. Не виждате ли, че аз съм тук? Не виждате ли, че рискувам своя живот, за да спася неговия? Мислите ли, че бих сторила това за някой друг? Не — нито за самата кралица, която, чувала съм, го харесвала толкова, колкото вие или аз.
— Няма голям риск — отвърна Мериън, която въпреки желанието си се раздразни от нахалния тон на своята съперница-селянка. — За вас, струва ми се, не съществува никакъв риск.
— Така ли? А за вас — дойдохте ли навреме, за да го освободите? Какво тогава?
Мериън вече беше обърнала гръб на тази, която й се подиграваше с въпросите, си, и отиваше към вратата, за да избегне неприятния разговор с жената, чиито думи и действия вече достатъчно я бяха огорчили.
— Спрете! — извика мъчителката, сякаш изпитваше удоволствие да продължава изтезанието. — Вие изглеждате разочарована от това, че нямате възможност да докажете приятелството си към мастър Холтспър. Ако желаете, все пак бихте могли да направите нещо. Предлагам ви да останете на моето място, а аз да изляза. Ако сторите това, аз ще му съобщя веднага, щом го видя, и знам, че с това ще му направя услуга. Е, какво?
— Махни се, нахално момиче! Отказвам глупавото ти предложение. Не искам да разговарям повече с тебе.
Като каза това, дамата протегна ръка и почука на вратата — толкова силно, колкото позволяваха треперещите й пръсти, без да се предпазва, както часовоят я беше предупредил.
Уидърс чакаше отвън.
Ключът бързо се завъртя в ключалката и вратата отново се отвори.
Дамата излезе мълчаливо навън и мина през вратата, без да каже нито дума за благодарност.
Но тя беше благодарила на часовоя предварително и не мислеше вече за неговата услуга.
Като погледна от вратата, тя видя, че бурята, която от няколко часа приближаваше, се беше разразила, и дъждът се изливаше върху земята като потоп.
Тя не остана под сводестия вход — даже и не помисли да остане. Смело прекрачи прага и излезе на открито, без да се страхува от дъжда и тъмнината.
Буря бушуваше и в собственото й сърце; по сила тя беше равна на природната стихия, по-черна от нея дори.
По облачния свод на небето нямаше нито един светъл лъч, както и в хороскопа на нейното бъдеще нямаше нито една надежда.
Хенри Холтспър вече не съществуваше за нея — нямаше го, за да я направи щастлива.
Тя не чувствуваше радост от бягството му, макар че ако тя беше станала причина за това, щеше да бъде безкрайно щастлива.
След всичко, което с такава радост си беше представяла, след жертвата, която й донесе срам, след признанието, е което му разкри, че сърцето й принадлежи само на него, да бъде така обидена в пълния разгар на чувствата си — изоставена, пренебрегната дори, — и то заради някаква си съперница-селянка!
О! Това беше върхът на огорчението — най-жестоката форма на ревността!
И не беше последната случка, която я доведе до дълбочината на отчаянието.
Тя само преля чашата, и без това вече пълна. Твърде много неща се бяха изпречили пред очите й, твърде много случки бяха достигнали до ушите й, за да се съмнява във връзката, която съществуваше между Хенри Холтспър, и неговата освободителка.
А колко сърдечна трябва да е тази връзка за девойката, та да я подбуди към топа, което току-що беше извършила, и колко ли е била сигурна, че ще бъде възнаградена за своята саможертва!
