7
За да не изморява оцелелите войници от пустинята, Александър ги изпрати под командването на Хефестион по крайбрежните пътища към Персида. Там климатът щеше да бъде по-мек през зимата. А той самият, както винаги, си намери нова работа. С една малочислена армия, повечето от конници, тръгнахме направо нагоре към Пасаргади87 и Персеполис.
Ако съдбата ми беше отредила да бъда с Дарий в дни на мир и спокойствие, щях добре да познавам тези места — истинското сърце на моята страна. Но Александър беше този, който ги познаваше. Когато вече бяхме горе на хълмовете, рано една сутрин той ме взе да пояздим и да вкусим, както каза, още веднъж чистия въздух на Персида. Поглъщах го до насита и казах:
— Александър, ние сме у дома.
— Наистина. И аз.
Той погледна към нагънатите планински вериги, по чиито върхове вече беше навалял първият сняг.
— Мога да кажа това само на теб — заключи го дълбоко в сърцето си: Македония беше страната на баща ми. Тази е моята.
— Ти никога не си ми правил по-голям подарък от този — отговорих аз.
От височините духаше свеж вятър и дъхът на конете ни изпускаше пара.
— В Пасаргади ние ще лежим в собствения дом на Кир — усмихна се Александър. — Колко странно е, че ти си от неговото племе, а аз ще бъда този, който ще ти покаже неговата гробница. Това е единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Имаме късмет, че и двамата сме слабички. — той се засмя — Пролуката на вратата е толкова тясна, че дори и ти едва ще се вмъкнеш. Зазидали са я така заради крадците, веднага щом са вкарали огромния златен саркофаг. Сега не би могъл да мине обратно. Погребалните дарове на Кир още стоят на подиума край саркофага. Ще видиш мечовете му, и дрехите които е носил. Има страшно много дарове — сигурно са го обичали истински. Знаеш ли, аз също прибавих нещо, защото Кир ме научи да бъда цар.
Конят на Александър се завъртя неспокойно, уморен от ходенето.
— Стой мирен — плесна го той, — или ще те дам на Кир… Преди да замина оставих заповеди да жертват в негова чест всеки месец по един кон. Казаха ми, че такъв е древният обичай.
Отпуснахме юздите и се втурнахме в галоп. Лицето на Александър грееше, косата му се развяваше от вятъра и в очите му имаше огън. Когато след това ми каза, че не чувствал нищо друго, освен лек бодеж в ребрата си, почти му повярвах. Персида му действаше добре. Ето, помислих си, щастието отново започва.
Дворецът на Кир беше прекрасен и просторен в своя стар и по-прост стил — масивен, от черен и бял камък. Белите колони стърчаха като отличителен знак на града. А рано сутринта на другия ден тръгнахме към гробницата на героя.
Яздихме кратко — направо през парка на двореца. Дойдоха и неколцина приятели (повечето бяха заминали с Хефестион). Паркът беше подивял, но може би точно затова изглеждаше още по-прекрасен в златото на есента. Дивечът, оставен на воля от толкова време, почти не ни обръщаше внимание.
Гробницата бе разположена в горичка от сенчести дървета. Когато дошъл тук предишния път, Александър бе наредил да прокарат вода и сега тревата беше зелена.
Последният дом на Кир стоеше върху масивен стъпаловиден постамент, а около него имаше проста колонада. Над вратата бяха гравирани някакви персийски думи, които не можех да разчета.
— Попитах за това, когато идвах миналия път — каза Александър. — Надписът гласи: „ЧОВЕЧЕ, АЗ СЪМ КИР, СИН НА КАМБИЗ, КОЙТО ОСНОВАХ ИМПЕРИЯТА НА ПЕРСИЯ И ВЛАСТВАХ НАД АЗИЯ. НЕКА НЕ ТИ СЕ ЗЛОВИДИ МОЯТА ГРОБНИЦА.“ — За миг гласът му се разтрепери. — Е, хайде да влезем. Той повика жреците-пазители на мястото, но когато те дойдоха да направят прострацията, ми се стори, че изглеждат нещастни. Гробницата и парка около нея бяха лошо поддържани и буренясали.
Александър им даде знак да отворят вратата. Тя беше тясна, много стара и беше направена от някакво твърдо и тъмно дърво, обковано с бронз. Един от жреците донесе на рамо огромен дървен ключ. Спомням си, че ми се видя странно, задето резето се отмести лесно. Жрецът отвори вратата и се отдръпна.
— Хайде, Багоас — усмихна се Александър. — Влез пръв. Кир е бил твой Цар.
После взе ръката ми двамата се промушихме в сенките.
Единствената светлина идваше от вратата.
Стоях до него и след силното слънце отвън, очите ми не виждаха нищо. Усетих миризма на стари подправки и плесен. Изведнъж Александър изкрещя и се втурна напред.
— Кой е направил това?!
Тръгнах подире му и се спънах в нещо. Беше човешка бедрена кост.
Едва тогава видях. Намирахме се пред подиума — напълно оголен. Златният саркофаг лежеше на пода без капак, нащърбен и разбит от брадви, за да се отчупят парчета, които да могат да минат през вратата. Костите на Кир Велики се търкаляха наоколо.
Входът притъмня и отново просветна, когато Певкестас — един огромен човек — се опита да се вмъкне. Александър бясно се втурна към светлината навън. Беше побелял от гняв, чак върхът на косата му стърчеше. Когато уби Клитос, очите му изглеждаха по-малко страшни.
— Извикайте пазачите! — изкрещя той.
Докараха ги от къщата им наблизо, а в това време всеки, който можеше да се провре в гробницата, описваше видяното на онези, които не можеха. Александър стоеше със стиснати юмруци. Хвърлиха жреците в краката му и те запълзяха към него.
Аз превеждах, тъй като бях единственият персиец. Макар че произхождаха от жреческата каста, тези хорица изглеждаха невежи, а обхваналият ги ужас ги направи и глупави. Те не знаеха нищо, никога не бяха влизали в гробницата, не бяха виждали никой да се приближава към нея. Крадците навярно бяха дошли през нощта. (Но брадвите им са вдигнали такъв шум, че биха събудили и мъртвец). Те не знаеха нищо, абсолютно нищо.
— Отведете ги в затвора — нареди Александър. — Аз ще науча истината.
Той ме взе, за да превеждам признанията им. Но нито огънят, нито клещите промениха думите им. Не успя даже и дибата88. Александър нареди да спрат, преди да ги разчленят от ставите.
— Как мислиш? — попита ме той. — Лъжат ли или не?
— Мисля, че просто са били нехайни към задълженията си и се страхуват да ти го кажат. Може би са били пияни или пък да са напуснали мястото. А може би някой е планирал да го направи:
— Да, може би. Ако е така, те получиха своето наказание. Пуснете ги.
Жреците се измъкнаха куцайки, но щастливи, че са се отървали толкова лесно. Всеки персийски Цар щеше да заповяда да ги набучат на кол.
Александър нареди да повикат архитекта Аристобул, който бе идвал с него при първото му посещение и беше направил списък на погребалните дарове. Той трябваше да поправи саркофага и да възстанови костите в подходящо положение. Така че днес Кир отново лежи в златен ковчег и притежава скъпи мечове, макар и не тези, с които е воювал.
Александър му даде и златна корона. После заповяда вратата да бъде зазидана догоре с една единствена плоча, за да не бъде Владетелят обезпокояван отново.
Преди зидарите да започнат, той влезе вътре сам, за да се сбогува със своя учител.
Персида ни посрещна жестоко. Следваха обаче още по-жестоки неща. Едва сега Александър научи какво бяха направили някои от хората, които беше оставил тук, облечени в доверието му, и които се бяха надявали, че той никога не ще се върне, за да им поиска сметка.
Някои бяха останали верни, но повечето живеели като тирани в земите, оставени им да управляват. Те ограбвали богатите, одирали по няколко кожи от селяните с данъци и използвали времето, за да си разчистят старите сметки с хора, които не бяха нарушили нито един закон. Някои бяха създали свои улични армии. Един мидийски аристократ се беше обявил за Велик Цар. Друг сатрап беше отвлякъл от някакъв по- дребен благородник девствената му сестра, изнасилил я, а после я беше подхвърлил на един роб.
Чух да се говори, че Александър се отнесъл прекалено сурово с тези хора. Това го кажете на някой, който никога не е виждал това, което видях аз, когато бях на десет години и войниците дойдоха в дома на
