— Изпий я докрай. Сега няма да ти навреди. Още веднъж направих усилие да кажа нещо.
В Суза се бях научил да изразявам благодарността си елегантно. Но този път единственото което успя да излезе от мен беше:
— Сега разбирам.
— Тогава не изоставай от колоната — отвърна той. — И се погрижи за него. Имам да свърша още работа.
Но аз нямах други задължения тази сутрин — телохранителите се бяха погрижили за Александър според силите си, а пред тях той винаги се стараеше да изглежда добре и да се държи. Беше много загрижен за мен и дори опипа главата ми, за да се увери, че не съм получил слънчев удар. Казах за моя спасител това, което честта изискваше да се каже.
Александър само отговори:
— Такъв е Хефестион, и винаги е бил такъв. — Прозвуча така, сякаш той отново спусна завесата, пазеща тяхното светилище. Това беше наказанието ми. Не че той го искаше. Но аз разбрах деликатността му.
На следващия ден, щом спряхме, дойде и вятърът.
Но не ни донесе никаква хладина. Само пясък, пясък, и още пясък. Навяваше го в палатките, струпваше го около тях, докато накрая всяка една заприлича на малка пясъчна дюна. Конярите, увити в шалове, тичаха насам-натам, за да покрият очите на конете. Но пясъкът беше навсякъде — в устата, в ушите, под дрехите и в косите ни.
Вятърът стихна и ние заспахме. А когато по залез слънце се измъкнахме от палатките, разбрахме че всички форми са променени. Всички ориентири, които разузнавачите бяха оставили по пътя към следващия извор, бяха изтрити. Пясъчните вълни бяха погълнали всичко.
Нашата рекичка беше почти зарината. Разбрах, че това вече наистина е краят. Но си казах, че този път поне ще бъда близо до него, пък дори и да пожелае да умре с Хефестион.
Ала аз грешах. Трябваше да се сетя, че той нямаше да бъде Александър, ако седнеше да чака смъртта. В крепостта на малите, докато лежал смъртно ранен от стрелата, той бе убил със собствените си ръце индиеца, дошъл да открадне доспехите му. Така че сега той свика военен съвет в шатрата си.
— Водачите вдигнаха ръце и не знаят какво да правят — каза той. — Ще трябва да търсим свои собствени ориентири. Можем да намерим пътя само към един от тях — към морето. Ще се насочваме по слънцето.
Той тръгна с тридесет конници в часа преди зазоряване. Бяха успели да намерят само тридесет коня, които можеха да издържат на такъв преход.
Трябваше да пътуват през деня, за да намират пътя си. Изчезнаха зад дюните, носейки със себе си живота на всички ни.
По-голямата част от тях се върнаха още същата нощ. Александър ги изпратил обратно, когато видял, че конете им окапват. А той самият продължил напред с десет човека.
В залеза на следващия ден, почервенял и плуващ в маранята, ги видяхме като черни точки на хоризонта. Когато се приближиха, Александър изглеждаше по-отпаднал от всякога, с набраздено от изтощение лице. Но се усмихваше. Погълнахме усмивката му като глътка живот.
Половината от тях бяха изостанали и той продължил напред с другите петима. Изкачили се по някакво възвишение. И отвъд било морето. А край него — това, което нито един разузнавач не беше открил преди — зелени растения, които не растат в солени почви. Те скочили и започнали да копаят — кой с ножове, кой с голи ръце — а прежаднелите коне завирали муцуните си над раменете им. Александър първи попаднал на вода. И тя била сладка.
Още същата нощ тръгнахме, а Александър, макар и неотпочинал, застана начело, за да ни води. Позволи си да се качи на кон, след като ни бе намерил спасение.
Морето приличаше на излъскано желязо. Но нали беше вода и самата му гледка ни освежи. Между него и покритите с тръстика дюни имаше ивица зеленина, където скрити под почвата поточета се стичаха към океана.
Пет дни вървяхме покрай брега. Морският бриз ни разхлаждаше, така че пътувахме през деня. Вода намирахме лесно — изкопавахме малки кладенчета и пиехме. А вечерта се къпехме в морето. Беше такова удоволствие, че изоставих цялото си персийско благоприличие и дори не се притеснявах, че някой ще види как изглежда един гол евнух. Всички бяхме като деца, които си играеха. Водачите познаха по зеленината, че скоро ще стигнем пътя.
Тогава започна да пристига и храната. Оказа се, че разузнавачите, които преди време бяхме изпратили напред не бяха загинали. Те достигнали до някакъв град на северозапад, и от там разпратили навсякъде съобщения за нас. Когато пристигна първият керван с камили, си казах, че ако това се беше случило в началото на похода, за всеки щеше да има по още една дажба месо. А сега можехме да направим цяла гощавка с дажбите — бяхме останали много по-малко.
Вече вървяхме доста по-лесно и чувствахме как силата ни се завръща. А когато преминахме проходите към града85, лицата ни изглеждаха не така измършавели и изтощени, както преди.
Там ни посрещна изобилието — жито, месо, плодове и вино, изпратени от Кармания86, райската земя, която лежеше по пътя ни към Персида. Починахме си и ядохме, и пихме до насита. Сякаш самите ни кожи поглъщаха жадно здраве и сила от зеленината наоколо. Дори Александър започна да прилича на себе си и кръвта се възвърна в тялото му.
— Мисля, че сега всички изглеждат добре и ще могат дори да се позабавляват малко от пътуването — каза той и ни поведе напред към Кармания като на разходка.
При всяко спиране намирахме храна и вино, които стигаха за цял пир. Александър беше разпратил, напред съобщения до управителите да се погрижат предварително за това. Някой — не си спомням точно кой — Птолемей или Хефестион, измисли план, за да го накарат най-сетне да си почине. Постъпиха хитро. Не му казаха как изглежда и колко му е нужно това. Пуснаха му мухата, че след всичките му завоевания и изпитания, той трябвало да пътува по същия начин, по който Дионисий е пътувал преди него. И наредиха да бъдат свързани заедно две колесници. Върху тях поставиха квадратна площадка, отворена от всички страни, с възглавници и зелени венци, и прекрасен балдахин. Впрегнаха свежи коне от града и колата стана много красива. Александър също я хареса и не я счете под достойнството си. Освен за него, там имаше място и за още двама-трима негови приятели. Войниците го посрещнаха с радостни възклицания. Много приказки и клевети се изприказваха от гърците за това пътуване. И много глупости, че всичко това приличало на вакханалия и на някакъв Дионисиев гуляй. Е, отстрани може да е изглеждало и така. Но поне добре го бяха измислили — и той успя да пътува удобно.
Направихме лагера си под сенчестите зелени дървета край няколко красиви поточета. Същата вечер Александър ми каза:
— Знаеш ли от кога не съм те гледал да танцуваш?
Колкото и да бях загубил форма, покрай ужасните лишения, аз все още бях млад. Жизнените сокове отново нахлуха в мен. С всеки изминат ден тренировките ми се променяха от трудност в удоволствие. Те също така ме предпазваха от преяждане — единственото изкушение на всички в този период, при това опасно за един евнух. Веднъж като се натрупа, тлъстината не се маха лесно. Да, днес, когато и младостта ми вече отмина, аз успях да я избегна. Все още мисля и за него. И нямам никакво желание да чуя как хората казват: „Онова там ли е обичал Великият Александър?“
Царят уреди празненства за войската. Земята беше изравнена за конните надбягвания. До хиподрума направиха квадрат за майсторска езда и за атлетическите състезания. Дърводелците построиха много хубав театър. От всички околни градове пристигаха певци и актьори, танцьори и акробати. Настъпиха дни на голяма веселба. Освен за Александър, който непрекъснато получаваше новини, какво са направили някои от сатрапите и управителите му, когато си помислили, че ще умре от раната си в Индия.
Сатрапът на самата Гедрозия беше продажен и небрежен. Беше македонец. Александър постави на неговото място персиец. Но междувременно войниците трябваше да получат почивка и веселби. Освен това той чакаше Кратер и неговата армия. Престъпниците по другите места щяха да почакат.
Най-големият му проблем беше, че нямахме никакви новини от флотата. Той не успя да им остави нищо по протежение на ужасния бряг. А те трябваше отдавна да са пристигнали. Ако загинеха, той щеше да
