поеме отговорността и да се обвинява за това до края на живота си.
Кратер и пътуващите с него най-сетне пристигнаха. Лагерът ни отново се превърна в истински град. Роксана беше в добро здраве. Александър я посети незабавно, макар че почти толкова незабавно излезе от там.
Срещнах случайно Исмений, който ме търсеше и разпитваше за мен. Седнахме да пием вино под навесите на някаква кръчма.
— Как ме намираш? — усмихнах се аз.
— Винаги съм знаел, че фигурата ти е хубава, — каза ми той, — но трябва да натрупаш малко върху костите си. Но Царят, Багоас! Той не изглежда състарен, но е направо износен.
— О, той вече започна да се оправя — отговорих бързо. — Да беше го видял преди един месец. — И продължихме да говорим за други неща.
На следващия ден управителят на приморската област лично пристигна на колесница, за да съобщи, че с флотата всичко е наред и че Неарх идва насам.
Лицето на Александър грейна, сякаш беше спал цяла седмица. И веднага даде богати подаръци на управителя. Тогава никой още не знаеше, че този човек — хем глупав, хем алчен, не им предложил никаква помощ, за да стигнат с корабите си на брега, нито им дал коне и коли. Просто се втурнал с новината, за да не би някой друг да го превари и да вземе наградата.
Минаваха дни. Александър изпрати напред един отряд, за да ги посрещне, но те не намерили никого. Заподозряха управителя, който още стоеше в двореца, и го арестуваха. Александър изглеждаше по- изтерзан и от преди, но все пак изпрати още един отряд. На втория ден войниците доведоха двама съсухрени и сбръчкани мъже. Телата им приличаха на каиши от сурова кожа и бяха почти черни. Едва ги познах — Неарх и първият му офицер. А войниците от отряда не могли да ги познаят, дори когато те попитали за Александър.
Царят се приближи, прегърна приятеля си от детинство и заплака. Като ги видя в това състояние, той предположи, че те са единствените оцелели. Но Неарх му каза, че цялата флота е спасена и Александър отново заплака, този път от радост.
Те имали много трудности и приключения, които са описани в книгата на Неарх. Критяните са жилави хора. Неарх доживя да участва в още много войни и да напише спомените си. Ако искате да слушате за огромни китове, които побягват при звука на тръбите, или за скотския живот на Ядящите риба хора, можете да отидете при него.
Александър вдигна пир за Неарх и хората му. Вече бе започнал да прилича отново на себе си. Угощаваше и забавляваше приятелите си и почете боговете с игри. Последваха веселбите. Цяла тълпа от артисти и певци беше дошла заедно с армията на Кратер. Така че нещата станаха както трябва.
Разбира се, имаше и състезания. Повечето от конните надбягвания бяха спечелени от персийци. (Александър ми даде два прекрасни коня от Кармания.) Гърците побеждаваха в атлетическите надпревари, тъй като повече обичаха да използват краката си. Стрелбите с лък спечелиха тракийците. Всички съюзници получиха възможност да блеснат. Сега, ние бяхме почти в Персида. Виждах как гледа с одобрение и харесва обноските и изяществото на моя народ, и разбрах, че той е станал един от нас.
След това започнаха представленията — всичките бяха изцяло гръцки. Маските, които използваха, все още ми се струваха странни. Когато признах на Александър, че предпочитам да гледам лицата на артистите, той каза, че не би имал нищо против, но ако лицето е моето. През този месец аз отново го учех как да прегръща удоволствието, а не болката. Самото му тяло беше различно — пренапрегнато от месеците нечовешка издръжливост. Той имаше нужда от малко грижа и нежност. И когато го отпуснах и раздвижих, изглеждаше по-млад с години.
След театъра започнаха състезанията по музика. А на следващия ден — по танци.
Бяхме девет или десет танцьори — от всички краища между Гърция и Индия. И някои бяха много добри. Помислих си, че днес няма да бъде моят ден. Но реших просто да танцувам за него. И ако той го хареса, това ще бъде достатъчна награда.
Танцът на Реката. Все едно, че идвах от там, където водата символизира радостта. Бях облечен в бяло със зелени райета. Започнах с малки звънтящи хлопки в ръцете — като планински поток. После „реката“ забърза, стана пълноводна и започна да се извива, като при водопадите подскачаше и се преобръщаше стремително. Когато излезе в равнините, „тя“ продължи да се разлива и да тече бавно на всеки завой. А накрая потъна, разтворила обятия за прегръдката на морето.
Е, танцът беше, както го харесваше той. Но изглежда и цялата армия го беше харесала. Бях удивен от силните викове и ръкопляскания, след като видях колко добри бяха другите.
Индиецът, който танцува последен, беше наистина сериозен съперник. Той изигра танц на Кришна под звуците на флейта. А и момчето от Суза наистина беше изтънчено. Честно казано, никога не съм бил сигурен в това състезание. Но и да не съм бил по-добър от останалите състезатели, предполагам, че не съм бил и по-лош. И, както винаги, Александър не се намеси в работата на съдиите.
Но този път армията го направи.
Това беше заради него, разбира се. Не мисля, че македонците не ме харесваха. Аз не се перчех, и нито плетях интриги, нито продавах влиянието си. Вече бях с него от доста дълго време. Предполагам, че ги развълнува колко трайна бе останала любовта му и как тя устоя на времето и на трудностите. Той беше страдал. А те искаха да го видят щастлив. Бяха гледали лицето му, докато танцувах. И ми дадоха наградата от обич към него.
Короната беше от златни маслинови клонки с тънки златни ленти. Той я сложи на главата ми и изглади лентите, за да паднат върху косата ми. После каза нежно:
— Красив си. Не си отивай. Остани тук до мен. Седнах до стола му на ръба на подиума.
Усмихнахме се един на друг. Армията запляска с ръце и затропа с крака. И тогава някой извика с гръмовен глас:
— Давай! Целуни го!
Погледнах объркано надолу. Това отиваше твърде далеч и не бях сигурен как ще го приеме Александър. Но вече всички в театъра викаха и настояваха. Усетих, че докосна рамото ми. Те също бяха с него от много време, и той можеше да различи обичта от наглостта. Александър ме вдигна в прегръдките си и ме целуна силно два пъти. Ако трябва да съдя от ръкоплясканията, те харесаха това повече от танца.
Освен всичко, трябва да ви кажа, че персийските жени не посещават обществени представления, както гръцките. (Изключително неприличен обичай).
Вечерта той ми каза:
— Ти спечели обратно цялата си красота, която пустинята ти беше откраднала, и дори повече.
Е, помислих си, това едва ли е толкова трудно, когато си на двадесет и три и никога не си имал рана.
Усетих, че се радва задето най-сетне може да почувства, че в края на деня в него е останала още малко сила за изразходване.
Направих го щастлив, без да изисквам много от него и без да го преуморявам. Как — това е моя тайна. Той не разбра разликата. Беше доволен, а това беше всичко, което имаше значение тогава. Заспа веднага след това.
Когато станах от леглото, одеялото падна, но той не се размърда. Вдигнах лампата и се загледах в него. Лежеше обърнат настрани. Гърбът му беше гладък като на момче — всичките му рани бяха отпред. Нямаше оръжие, направено да реже, да пробива или да се хвърля, което да не беше оставило белезите си върху него. Тялото му беше съвсем бяло в сравнение с почернелите от слънцето крайници. Колко отдавна беше, когато той тичаше гол заедно с приятелите си, което тогава така ме беше стъписало. Отстрани, по ребрата му си личеше издълженият възлест белег. Дори сега, когато беше дълбоко заспал, челото му не бе гладко. Клепките му бяха сбръчкани. Момче, което си почива, казах си. Момче с лице на възрастен човек. Косата му светеше по-бледо от преди, когато я осветявах с лампата. Откакто тръгнахме през Гедрозия, нишките сребро се бяха превърнали в ивици. Той беше на тридесет и една години.
Посегнах да издърпам одеялото. Но трябваше да се дръпна назад, за да не би сълзите ми да паднат и да го събудят.
