баща ми.
Истина е, че колкото повече доказателства получавахме, толкова той ставаше по-безмилостен. Вярно е също, че след време започна да наказва престъпленията още в зародиш. Александър каза, че е разбрал как да разпознава всеки, който в бъдеще може да се превърне в тиранин. И ги лишаваше от власт още след първите признаци, които покажеха. Това, че Александър не позволяваше дори на собствената си раса да потиска моя народ, навсякъде се възприемаше като чудо. Но той бе отсъствал толкова дълго време, че те бяха забравили как изглежда и що за човек беше.
Александър бе оставил като ковчежник във Вавилон един от най-близките си приятели от детството, някой си Харпал. Докато Царят бе далеч, Харпал си живеел от съкровището като индийски принц, и издигнал наложниците си до положение на царици. А когато разбрал, че се връщаме, побягнал с товар злато. Измяната на Харпал нарани Александър много повече от въставането на бившите му врагове.
— Ние му вярвахме. Дори Хефестион, който никога не повярва на Филотас. Когато бях в заточение, Харпал винаги успяваше да ни накара да се засмеем. Но тогава аз не можех да му предложа нищо за крадене. А може и той самият да не се е познавал що за човек е всъщност.
Общо взето, достатъчно неща се струпаха на главата на Александър, преди новият сатрап на Персида да се подчини и да се отзове на повикването.
Той беше нов, защото си беше присвоил сатрапията. Персиецът, на когото Александър я беше дал, беше умрял преди половин година. Казваха, че от някаква болест, но е твърде възможно да е било и от нещо, което е ял. Най-напред пристигнаха пратеници с дарове и едно дълго писмо. В него узурпаторът твърдеше, че изпратил многобройни съобщения на Александър. И след като не получил никакъв отговор, решил да се грижи за провинцията, до завръщането ни, тъй като не знаел никой по-подходящ и способен да върши това.
Бях с Александър в горната стая, когато той прочете писмото и го хвърли на земята.
— Способен е да върши убийства, грабежи и още по-отвратителни неща. Този тук е управлявал провинцията като гладен вълк през зимата. Навсякъде чух за това. Всеки, който му се изпречел на пътя или тръгвал против волята му, бил изпращан на смърт, без никакъв съд. Оплячкосал дори гробниците на персийските царе. — Александър смръщи вежди. Навярно си спомняше за Кир. — Понякога си мисля, че жреците държаха езиците си зад зъбите заради някой, от когото се страхуваха много повече отколкото от мен. — Ще ми се да видя този Орксин… Багоас, какво има?
— Нищо, Александър. Не знам. Не мога да си спомня къде съм чувал това име. — Сякаш беше ехо от кошмар, забравен при събуждането.
— Да не би той да се е отнасял жестоко с теб, когато си бил с Дарий?
— Не — отговорих. — Там никой не беше жесток.
За предишния си живот му бях разказал само, че ме е купил един търговец на скъпоценности, който се е отнасял лошо с мен. Александър щеше да страда, ако узнаеше останалото. А и аз исках да погреба миналото и да го забравя завинаги. Сега си зададох въпроса дали този Орксин не е бил някой омразен клиент. Но не — положението му беше твърде високо. Реших, че сигурно съм го сънувал — когато бях роб, нощем постоянно имах кошмари.
Същата вечер Александър ми каза:
— Това легло сякаш са го правили за слонове. Остани да спиш при мен и да си правим компания.
Бяха минали години, откакто за последен път той бе нощувал в царска персийска спалня. Заспах почти веднага. Сънищата ме хвърлиха в отдавна забравен ужас. Разбуди ме собственият ми вик. Нощта господстваше навсякъде — глуха и потайна. Александър ме притискаше до себе си.
— Успокой се, Багоас, ти си с мен, всичко е наред. Какво сънува?
Вкопчих се диво в него — като детето, което допреди миг бях.
— Баща ми! Баща ми с отрязания нос! — Изведнъж се изправих в леглото. — Името! Спомних си името!
— Какво име? — Той се надигна. Винаги се отнасяше много сериозно към сънищата.
— Името, което баща ми извика, когато го влачеха, за да го убият. „Орксин“ — това каза той. „Запомни името! Орксин!“
— Легни и се успокой. Знаеш, че днес ти казах, че Орксин е негодник и злодей. Сигурно това е причина за съня ти.
— Не, не… Спомням си как баща ми го каза. Гласът му беше променен, защото носът го нямаше. — Потреперих. Александър ме покри със завивката и ме притисна.
След малко той каза:
— Името Орскин не се среща често, но може да има и други. Би ли познал този човек отново?
— Имаше само един земевладелец от Персеполис с това име. Ако е той, със сигурност ще го позная.
— Слушай. Стой наблизо, когато му дам аудиенция. Аз ще ти кажа: „Багоас, написа ли онова писмо?“ Ако не е той, кажи „не“, и излез. Ако е той, ще кажеш „да“ и ще останеш. И ти обещавам — той ще те познае, преди да умре. Дължим това на духа на баща ти.
— Това беше последното му желание — да отмъстя за него.
— Ти си го обичал. Поне в това си бил щастлив… Хайде, заспивай. Духът на баща ти разбра, че си го чул и няма да те безпокои повече тази нощ.
На следващия ден сатрапът пристигна тържествено и пищно, сякаш рангът му вече бе потвърден. Той се приближи към трона, където Александър седеше в персийската си мантия, и елегантно направи прострацията. Орскин винаги беше имал изящни маниери. Сега брадата му беше посивяла и имаше голямо шкембе. Дръпна една изискана и благоприлична реч за завземането на сатрапията и за делата си — всички в името на добрия ред и на Царя.
Александър го изслуша спокойно, а после ми даде знак да се приближа.
— Багоас, ти написа ли онова писмо, за което ти казах?
— Да, Ваше Величество — отговорих. — Можете да сте сигурен в това.
И така аз останах там, за да чуя как го обвиняват в многобройните убийства, които беше извършил. Странно е, че си го спомнях само като приятел на баща ми, на когото всички вярваха. Той продължаваше да изглежда по същия начин. Беше толкова удивен, че чува такива неща за себе си, че аз почти започнах да се съмнявам в тях. Но всичко трая само докато Александър не го свари неподготвен с едно доказано престъпление. Тогава лицето му стана ужасно. Не можех да го позная.
Скоро след това Орскин беше даден на съд. Роднините на неговите жертви дадоха показания. Повечето от тях бяха в дрипи, тъй като бащите им бяха убити заради имотите и богатствата им. След това дойдоха пазителите на царските гробници в Персеполис — тези, които не бяха му се възпротивили. Останалите бяха мъртви. Дарий Велики му беше дал най-много плячка. Но Орскин се беше справил добре и с Ксеркс. Беше ограбил дори скромните погребални дарове на моя предишен господар. Аз свидетелствах за неща, които си спомнях от Суза. Не успяха да обвинят Орксин единствено за светотатството с костите на Кир, тъй като нямаше никакви свидетели. Но така или иначе, това не променяше нещата.
Накрая Александър каза:
— Ти сам избра да бъдеш пастир на своя народ. Ако се беше справил добре, ако беше честен и добър, ти щеше да си тръгнеш от тук с почести и достойнство. Но ти беше хищен и граблив звяр и ще умреш като такъв. Отведете го… Багоас, говори с него, ако искаш.
Докато го отвеждаха, докоснах ръката му. Дори тогава, Орксин намери в себе си презрение към един евнух.
— Помниш ли Артембарес — казах аз, — син на Араксис, твой приятел и домакин, когото ти предаде, когато Цар Арсес умря? Аз съм неговият син.
Орскин се взря в лицето ми. Ако можеше сигурно щеше да ме стъпче с крака:
— Да не би тогава да дължа всичко това на теб. Трябваше да се сетя и да купя твоето благоразположение. Е, старите времена отново се връщат. Един евнух управлява.
— Един евнух ще те обеси, — каза Александър, — защото той е по-истинският мъж. Багоас, оставям всичко в твои ръце. Уреди да го извършат утре.
Всъщност, за мен нямаше никаква работа. Някакъв капитан се погрижи за всичко. Обърна се към мен само за да дам знак да го провесят. Орксин риташе и се гърчеше на високата бесилка на фона на чистото
