вероятно компаньонки, които стояха до прозореца:
— Вижте какво ми е изпратил моят син!
Жените изказаха възхищението си и тя им позволи да ги докоснат. През цялото време стоях на колене с ковчежето в ръце, чаках някой да се сети да го вземе и си мислех за сина, когото тя беше отхвърлила.
Нямаше начин Дарий да не се е досетил за това, след като е побягнал при Иса. Нима можеше човек, който я познава, да не се досети? Той единствен е знаел, че мястото му в нейното сърце е заето. В двора с фонтана бях свирил на арфа, за да облекча една мъка, която едва сега разбирах. Точно това го беше накарало да излее яростта си върху бедния Тирей. Дали беше разбрал, че тя е отказала да бъде спасена при Гавгамела? Може и да не му бяха казали за това. Добре, че никога повече не се срещнаха. Горкият Дарий — достатъчно мъка беше имал на този свят.
Тя ме забеляза навреме и даде знак на една от дамите да вземе ковчежето.
— Благодари на моя господар Царя за този подарък и му кажи, че ще го приема с радост.
Когато излизах, Царица Сизигамбис все още продължаваше да гали скъпоценните камъни в скута си.
— Хареса ли ги? — попита Александър нетърпеливо, сякаш ставаше дума за някой любовник.
Казах му, че Царицата е показала огромно удоволствие от огърлицата.
— Цар Пор ми я даде. Радвам се, че тя оценява подаръка, като достоен за нея. Тя е Великият Цар, който можеше да поведе твоя народ, ако Бог я беше направил мъж.
Засмях се:
— По-добре е, че бог я е създал жена. Иначе трябваше да я убиеш.
— Наистина това ми спестява голяма мъка. Но кажи ми, как изглеждаше тя? Искам да й кажа нещо много важно. Смятам да се оженя за нейната внучка.
Въпреки първоначалното ми смайване, той успя да прочете мислите ми.
— Това май ти доставя по-голяма радост от предишната ми сватба?
Успях само да кажа:
— Александър, това ще достави радост на всички персийци!
Той не беше виждал принцеса Статира от битката при Иса, когато тя е била дете, скрило лице в скута на майка си. Но сигурно изобщо не се интересуваше как изглежда. Това щеше да бъде истински официален и династичен брак, който да почете моя народ и да отгледа царски синове и дъщери. Той си беше спомнил, че освен кръвта на Дарий, децата му ще носят във вените си и кръвта на Сизигамбис. Колкото до Роксана, като втора жена, тя пак щеше да надскочи себе си и да стои по-високо, отколкото струваше. Дарий никога не би я направил нещо повече от своя наложница. Но запазих всички тези мисли за себе си и му пожелах радост.
— О, но това не е всичко… — усмихна се Александър.
Намирахме се в двора с фонтана — единственото тихо и усамотено място, когато всички официални стаи бяха пълни с пратеници и висши сановници. Той подложи ръка под водопада на фонтана, събра я в шепа и отново го остави да тече. Усмихваше се.
— Хайде, Александър, кажи ми тайната. От доста време я виждам по лицето ти.
— Знам това! Вече мога да ти кажа — това няма да бъде само моя сватба. Ще направя сватба на нашите два народа.
— Нищо не разбирам.
— Слушай, всички мои приятели, моите генерали и най-добрите войни от Почетната конница ще се оженят за персийски благороднички. Аз ще ги даря всичките и ние всички ще отпразнуваме заедно едно грандиозно сватбено пиршество. Какво мислиш за това?
— Мисля, че никой друг освен Александър не би могъл да го измисли — Това си беше самата истина.
— Хрумна ми, докато пътувахме, но трябваше да изчакам, докато се срещна с армията. Повечето от нашите благородници служат там.
Едва сега разбрах защо не ми беше казал. Той едва ли би могъл да обяви женитбата на Хефестион, преди самият младоженец да узнае.
— Тъкмо си мислех — продължи Александър, — колко ли на брой двойки биха направили едно прекрасно тържество, без да пренаселваме павилиона. Реших осемдесет.
Сякаш ме удариха с чук по главата. Но все пак успях да кажа, че точно това е числото.
— Всички мои войници, които са се оженили за персийки, също ще получат зестра от мен — обяви Александър. — Мисля, че са около десет хиляди.
Той продължаваше да си играе усмихнат с огряната от слънцето вода във фонтана, която се стичаше от ръката му като злато.
— Ще направим нещо ново — две добри вина, смесени в една голяма купа. И всички ще пият от нея. Хефестион ще се ожени за сестрата на Статира. Искам децата му да бъдат мои роднини.
Предполагам, че той почувства мълчанието ми. Погледна ме в лицето, приближи се и ме прегърна.
— Скъпи мой, прости ми. Любовта ражда нещо повече от деца. „Синовете на мечтите“ — спомняш ли си? Ти стана баща на всички тях. От любов към теб аз се научих да обичам твоя народ.
След тези думи извърших моята част от работата без болка. А тя беше да посетя младоженките и техните майки, да нося дарове и да им обяснявам церемонията. В харемите ме посрещаха много добре. Дори и да бяха имали някакви планове, преди Александър да обяви своя, никой от тях не си призна.
Той, разбира се, беше избрал за най-славните македонци най-благородните девойки. И макар голяма част от тях да не бяха най-желаните, човек не може да има всичко. Не посетих само принцесите. Но Дрипетис, другата внучка на царицата, едва ли щеше да разочарова Хефестион. Това беше красив род. Всъщност през всичките тези години аз никога не бях чувал той да е имал любовница. Но ако Александър искаше от него племенници и племеннички, без съмнение Хефестион щеше предано и честно да ги създаде.
Някакъв глупак, чието име не си струва човек да помни, бе писал, че Александър унижил и не зачел моя народ, защото не свързал нито един персийски благородник с македонска съпруга. А откъде можехме да ги вземем тези съпруги? Та ние бяхме в Суза. И с нас пътуваха само наложници и проститутки. Човек може да се досети какво щяха да кажат почтените македонски дами, ако трябваше да изпратят своите девствени дъщери в леглата на непознати „варвари“. Но защо ли си хабя думите за такива глупости?
Александър искаше това да бъде най-големият празник от започването на неговото царуване. Седмици преди сватбата всички тъкачи, гравьори и златари в Суза работиха денонощно. Не отидох да видя дали старият ми господар е преуспял. Човек не се връща сам в бунището, на което е бил захвърлен.
След идването ни в Суза, артисти от всички изкуства наводниха града като пълноводен поток. Повечето идваха от Гърция, а новината за празника ги беше накарала да си счупят краката от бързане. Един от тях, някакъв флейтист с голяма слава на име Евий, стана причина за една незначителна кавга. Или по-скоро за кавга, която щеше да бъде маловажна, ако хората, които засягаше, вече не бяха скарани. Така започват войните, както между народите, така и между хората. Така стана и с Хефестион и Евмений90.
Познавах Евмений само отдалеч. Той беше Главен Секретар по време на царуването на Александър, а преди това и на баща му — Филип. Беше грък и бе имал време да повоюва малко в Индия, при това с успех. Беше на около четиридесет и пет години, с прошарена коса, много умен и хитър. Нямам представа защо той и Хефестион винаги намираха повод да се скарат. Почти съм сигурен, че това е започнало още през юношеството на Хефестион. Може би Евмений му е завиждал за любовта на Александър. А може би просто не е одобрявал тяхната любов, както не одобряваше и мен. Никога не обръщах внимание на това, защото знаех, че не може да ми навреди. С Хефестион обаче беше различно. След като той върна успешно армията в Персида, Александър го направи хилиарх — гръцкото название на нашия Велик Везир. По ранг сега той беше втори след Царя. Хефестион беше неподкупен като сановник. Но в замяна на това бе много докачлив по отношение на достойнството си.
Това се разви постепенно в него след Индия, където изкара една треска от жълтеница. Лекарите казват, че след такава болест дълго време не трябва да пиеш никакво вино. Но я кажете това на един македонец. Освен това по природа той беше много постоянен — както в обичта си, така и в омразата си.
Към персийците Хефестион винаги беше учтив и любезен. Заради Александър, а и защото нашите
