небе на Пасаргади. Засрамих се като разбрах, че тази гледка ми е противна и че не мога да изпитам удовлетворение от това. Беше вероломство спрямо баща ми и неблагодарност към Александър. В сърцето си отправих молитва: „Скъпи татко, прости ми, че аз не съм войн и че прегърнах отредената ми съдба. Приеми този човек, заради който ти умря и който те лиши от синовете на твоя син. Дай ми твоята благословия.“
И той сигурно ми я даде, защото никога повече не се върна в сънищата ми.
Птолемей е записал в книгата си само, че Орксин е бил обесен „от определени хора, приближени на Александър“. Предполагам, че той не е искал да ме изкара на преден план, защото в случая това би показало известна липса на достойнство от страна на Александър. Няма значение. Птоломей не знае за онази нощ, когато Александър измъкна тази история от мен. Той удържа на обещанието си, както и самият Птолемей е написал.
Александър даде сатрапията на македонецът Певкестас, който спаси, живота му в онзи малийски град. След управлението на Орксин никой не го обвини, че не назначава персиец. Но Александър инстинктивно направи почти същото — Певкестас беше обикнал тази земя. Той беше научил езика ни и харесваше нашия начин на живот. Обичаше дори дрехите ни. Певкестас стана добър управител и хората го заобичаха толкова, колкото преди това мразеха Орксин.
Продължихме напред към Персеполис. Ако в града имаше дворец, щяхме да отседнем там през цялото това време. Но нямаше. На изток от царския път върху широка тераса все още стояха почернелите руини. Александър разположи шатрата си сред полето, близо до развалините. А аз се измъкнах незабелязано, за да видя какво е останало от великолепията, за които Бубак беше плакал.
Върху парадната стълба вече се беше наслоил много пясък и почти затрупваше огромния барелеф Изваяните върху фриза воини маршируваха нагоре към тронната зала, останала без покрив. Там, между издълбаните като цветя колони от мрамор и порфир, само слънцето даваше аудиенции. Разноцветни греди се търкаляха разхвърляни по пода на харема. А в оградената със стени градина, сред сгурията и пепелта, растяха няколко измъчени рози. Върнах се обратно и не казах на никого къде съм бил. Много време беше минало от този младежки пир с факли.
Същата вечер Александър ми каза:
— Е, Багоас, ако не бях аз, тази нощ щяхме да бъдем доста по-добре настанени.
— Недей да скърбиш за това, Александър. Ти ще построиш нещо по-хубаво и ще организираш празненства, както е правил Кир.
Усмихна се. Но всъщност той не спираше да мисли за гробницата на Кир. Александър винаги гледаше много сериозно на всички предзнаменования. И сега останките от едно величие, черни и нащърбени на фона на гневния залез, съживиха отново мъката му.
— Спомняш ли си — рекох му, — как един път ми каза, че огънят е богоподобен и че прилича на пълноводен поток към небето — на огромен огнен дъжд, който се излива нагоре? Как горящите маси образували величествен огнен пир? — И щях да добавя: „Няма огън без пепел, Александър.“ Но една сянка мина бързо пред очите ми и затворих уста.
След Персеполис тръгнахме на североизток към Суза, където трябваше да срещнем армията на Хефестион. В проходите ставаше все по-студено, но въздухът беше благоуханен, а сърцето ми ликуваше при докосването с необятните планини на моята земя. Александър също беше щастлив. Беше си наумил нещо, което още не ми казваше. Чувствах, че е много запален и зачаках да му дойде времето.
Една вечер обаче той влезе в стаята с много разтревожен поглед.
— Калан е болен.
— Калан ли? — изненадах се аз. — Та той никога не боледува. Дори в пустинята беше добре.
— Изпратих да го повикат тази вечер. Щеше ми се да поприказвам с него. Но той помолил аз да отида при него.
— Той е повикал теб? — Трябва да си призная, че бях смаян.
— Да, помоли ме като приятел. Отидох, разбира се. Той си седеше, както винаги е седял при своите медитации. Но този път се беше подпрял на дървото. Той обикновено става, когато дойда, макар и да знае, че не е нужно да го прави. А сега само ме помоли да седна до него, защото краката му не го държали.
— Не съм го виждал от Персеполис. Как е пътувал днес?
— Някой му дал едно магаре. Багоас, той вече изглежда на годините си. Когато го видях за пръв път нямах представа колко е стар. Иначе никога не бих го взел от неговия дом. Един човек на седемдесет години не може да промени рязко всички навици на тялото си, без това да му навреди. Той е живял години наред в мир и спокойствие. И всеки следващ ден е приличал на предишния.
— Калан дойде заради обичта си към теб. Той казва, че вашите съдби били свързани в някакъв друг живот. Той каза… — Млъкнах, защото бях отишъл твърде далеч и щях да кажа повече, отколкото трябва. Александър ме погледна в очите и рече:
— Хайде, кажи, Багоас. Наведох очи:
— Той каза, че ти си низвергнат бог. Александър седеше на ръба на леглото, гол за банята си, и оправяше сандала си. Откакто се влюбихме един в друг, той никога не ми позволяваше да развързвам обувките му, освен когато беше ранен или смъртно уморен. Но тогава всеки негов приятел би го направил. Сега той стоеше неподвижен, а челото му беше набраздено от загриженост. Накрая, докато събуваше сандала си, той само каза:
— Опитах се да го накарам да легне в легло, но Калан поиска да свърши медитацията си. Трябваше да му заповядам, но го оставих на спокойствие. Утре ще му изпратя лекар.
Лекарят каза, че Калан има подуване на червата и трябвало да пътува във фургона за болните. Но индиецът отказа. Това щяло да наруши медитацията му. Каза още, че ако това глупаво зверче — тялото му — не иска да му се подчинява, то поне няма да го командва. Александър му даде един добре обязден кон и в края на всеки преход ходеше да го види. А Калан слабееше и отпадаше с всеки изминат ден. И други ходеха при него. Лизимах например, беше много привързан към индиеца. Но често Александър оставаше при него сам. Една вечер той се върна толкова отчаян, че всичките му приятели го забелязаха. Едва когато останахме само двамата, той каза:
— Той е решил да умре.
— Александър, мисля, че Калан се измъчва от болка, макар че не си го признава.
— Болка ли?! Та той иска да умре чрез изгаряне!
Извиках от ужас и стъписване. Щях да настръхна от подобно нещо дори и на мястото за екзекуции в Суза. Освен това такова желание беше оскверняване на свещения огън!
— Калан казва, — продължи Александър — че в неговата страна дори и жените правят това, за да не надживеят умрелите си съпрузи.
— Така казват мъжете! Но аз видях как хвърлиха в огъня едно момиченце на десет години. А то искаше да живее. Те удавиха писъците му в музика.
— Някои наистина се съгласяват. Калан казва, че не иска да надживее живота си.
— Има ли начин да оздравее?
— Не вярвам. А и той не желае да приема лекарства. Сякаш вижда, че е белязан от смъртта. Но едно нещо съм решил твърдо — щом ще си отива от този свят, ще си отиде като Цар. Ако е истина, че ние не живеем само един живот, а постоянно се прераждаме, сигурен съм, че преди, той е бил Цар.
Александър продължи да крачи из стаята. После каза:
— Аз ще бъда там като негов приятел. Но няма да мога да го гледам.
И така, ние стигнахме Суза. Нищо не беше по-странно за мен от това. Дворецът си беше съвсем същият. Дори няколко стари евнуси, които не бяха тръгнали с Дарий, още се мотаеха из него. Когато научиха кой съм, те решиха, че сигурно съм много хитър.
Най-необичайно от всичко беше да стоя отново под сенките на златната лоза и да виждам друга глава на възглавницата. Дори и инкрустираното ковчеже още стоеше на нощната масичка. Усетих, че Александър ме гледа. Той привлече очите ми и протегна към мен ръка.
По-късно, когато вече почивахме, попита:
— По-хубаво ли беше от преди?
Дори не можеше да изчака да му кажа, ако въобще имаше нужда от казване. В някои неща той беше като дете.
Бяха поддържали добре двора с фонтана и птичките. Александър каза, че това място е добро за Калан и
