на съюзниците. Всичките девет хиляди гости можеха да виждат царската трапеза. Гръцки гадатели и персийски маги се обърнаха заедно към боговете. На всички, които присъстваха на празника, бяха оказани равни почести и уважение. Единственото изключение беше, че македонците седяха около него. Той не можеше да откаже това на стария любовник, на когото прости след всички целувки и сълзи.
За мен, разбира се, имаше известна разлика. В един истински персийски двор към един фаворит на Царя дори когато не приема никакви подкупи, се отнасят с много уважение. Никой не смее да го оскърби или предизвиква. И все пак, това щеше да бъде само една сянка от истинското положение и от мястото, което вече имах. Не съжалявах, че Хефестион седеше до него. Това беше формално право на хилиарха. Но той не се възползва от голямото Помирение, за да се сдобри с Евмений. Рекох си на ум: „Александър знае, че аз никога не бих му отказал нещо, ако ме упомоли.“
Така че, когато той вдигна голямата обща чаша под звуците на тръбачите и помоли боговете да ни дарят с цялата си благодат, но най-вече с хармония и със съгласие между македонци и персийци, аз пих с цялото си сърце, и пих втори път за надеждата, родена отново в него.
Всичко е добре, си казах. И скоро ние ще тръгнем към хълмовете. След толкова дълго време ще видя отново седморните стени на прекрасната Екбатана.
9
В едно сияйно пролетно утро изпратихме ветераните към домовете им. Изпратихме ги с много обич и пари. Кратер ги поведе към Македония. Там той трябваше да поеме регентството на мястото на Антипатьр.
Тази смяна беше въпрос на голямата политика. Александър просто каза, че Кратер има нужда от почивка. Но някои твърдяха, че самият той имал нужда да си почине от безкрайните интриги и караници между майка му и регента. Други намекваха, че Антипатър управлявал Македония като цар и след толкова дълго време наистина е започнал да се смята за такъв. Регентът беше верен. Но само докато очакваше, че Александър ще се върне. Антипатър имаше прекалено много власт. Това го каза Александър.
В прощалната си реч към ветераните той рече:
— Оказвам ви чест, като ви поверявам в ръцете на Кратер — моят най-верен привърженик, когото обичам като собствения си живот. — Най-верен…? Това сигурно учуди мнозина, макар че мина доста добре в една реч на благодарности и сбогуване.
А може би причината, която накара Александър да нарече Кратер „най-верен“, беше отказът на Хефестион да подаде ръка на Евмений.
Сега, с всеки изминат ден това ставаше по-трудно. Евмений се беше унижил първи да предложи сдобряване. Веднъж отблъснат, нито един човек с неговото положение не би го направил втори път. Когато се срещаха, те си разменяха студени погледи. Освен това всеки от тях разправяше наляво и надясно какво мисли за другия.
Сигурно ще кажете, че това беше моментът да се възползвам от случая. Всеки, свикнал с живота в двора, ще каже това. Едно време и аз бих го казал.
Но сега бях по-разумен и знаех много повече неща.
Александър, за когото хората разказват много легенди, живееше според собствените си разбирания. Ахил трябваше да има своя Патрокъл. Той можеше и да обича своята Бризеида, но Патрокъл беше негов приятел до гроб. Александър и Хефестион бяха извършили заедно жертвоприношение при гробниците им в Троя. Ако нараните Патрокъл, Ахил ще ви намери където и да сте и ще отмъсти. Евмений знаеше това.
Той ги познаваше от момчета. Така че вместо да приказвам много и да всявам раздори, аз с нищо не давах да се разбере, че дори знам за проблема. Тази легенда беше част от самия Александър. Собствената му кръв течеше в нея. Ако някой я нарани, казах си, нека това бъде бъде Хефестион, а не аз. И освен това — аз не забравях онази сутрин в пустинята.
Поехме към Екбатана. Александър остави Статира при баба си в Суза, но Роксана дойде с нас. По пътя си имахме невероятно забавление. Атропат, сатрапът на Мидия, беше чул как Александър се е разправил с някои от другите управители. Затова измислил едно неочаквано развлечение за него. Когато минавал за пръв, път през тези земи, Александър попитал дали древното племе на амазонките, споменато от Херодот, още живее по тези места. Атропат сигурно бе мислил върху това през цялото време от тогава насам.
И една сутрин звънлив звук от ловджийски рог огласи прохода, където бяхме направили лагера си. Към нас гордо се зададе отряд от конници, въоръжени с изящни кръгли щитове и малки брадвички. Водачката скочи от коня си, приветства Александър и му каза, че са изпратени от Атропат. Дясната и гръд беше разголена и достатъчно малка — точно както е във всички легенди. Тъй като лявата беше покрита, нямаше начин да разберем дали пък тя не беше по-голяма.
После тя се върна при своя отряд и заедно с останалите момичета направиха бляскава и смела демонстрация. Войниците зяпнаха голите им гърди и през глава се втурнаха да ги аплодират.
Александър се обърна към Птолемей:
— Атропат сигурно съвсем е откачил. Нима това са воини? Та те са само момичета. Какво ще кажеш, приличат ли ти на проститутки?
— Не — отвърна Птолемей. — Струва ми се, че са подбрани според красотата си и ездата.
— Тогава за какъв глупак ме взема този? Трябва да ги изведем от лагера, преди войниците да са се нахвърлили върху тях. Багоас, направи нещо за мен. Кажи им, че представлението им е прелестно, но аз искам отново да видя тяхната мелодична езда. Хидарн, можеш ли бързо да събереш ескорт от мидийци на средна възраст?
Почервенели от ездата, момичетата изглеждаха още по-прекрасни. Войниците лакомо облизваха устни, като кучета пред вратата на кухня. Когато представлението започна отново, подсвиркванията и дюдюканията екнаха още по-силно. Александър бързо подбра подаръци. Той избра скъпоценности, а не оръжия, и те бяха приети много добре. А посивелите мидийци изведоха „амазонките“ надалеч под звуците на всеобщо мърморене и охкане.
Направихме лагер във високите планински пасбища на Ниса — земята, където се отглеждат царските коне. Кобилите-майки все още наброяваха около петдесет хиляди, макар че през годините на войната много от тях бяха откраднати. Гледката на безбройните стада беше истинска радост за Александър. Той създаде един отряд да ги охранява и сам избра няколко обещаващи жребчета. Едно от тях даде на Евмений. Това трябваше да мине вместо благодарност за неговото безплодно предложение към Хефестион и като мехлем за наранената му гордост. Но думи не бяха изречени. Не зная дали Хефестион, който първи започна кавгата, прочете подтекста на този жест, но фракцията на Евмений със сигурност го направи. Привържениците му не спираха да повтарят, че гордостта има предимство над падението.
Знам, тъй като видях списъка с очите си, че същата вечер Александър бе решил да покани Хефестион на вечеря заедно с няколко стари приятели. Той възнамеряваше да се държи към него очарователно и да покаже пред всички, че Патрокъл продължава да бъде Патрокъл.
Но същия ден Хефестион се срещна лице в лице с Евмений.
Нямам представа дали това беше нагласено или стана случайно. Бях излязъл да пояздя и да видя табуните с коне и тъкмо се връщах, когато чух виковете. Хефестион твърдеше, че гърците са се изчерпали напълно от сто години насам, че Филип навсякъде ги побеждавал и Александър ги заварил в положение, когато тяхното единствено оръжие били езиците им. Тях те знаели как да използват. От своя страна Евмений крещеше, че арогантните фукльовци не се нуждаят от доносници — шумът, който вдигали, говорел достатъчно.
Всяка фракция освиркваше другата и подкрепяше с одобрителни викове лидера си. Тълпата ставаше все по-многолюдна. Тази работа ми замириса на кръв. Започнах да се промъквам по-напред. Вече чувах стърженето на мечовете в ножниците. И тогава се чу бесен тропот на копита и виковете спряха. Един силен и ожесточен глас извика нещо. Извика само веднъж. И всички звуци утихнаха. Александър стоеше на седлото и гледаше към нас, заобиколен от телохранителите си. Устата му беше затворена, но ноздрите му трепкаха нервно. В тишината се чуваше само тежкото дишане на конете.
Дългата пауза свърши. Хефестион и Евмений пристъпиха напред и започнаха да се обвиняват взаимно.
— Млъкнете!
