Скочих на земята и хванах коня си, като се опитах да се слея с навалицата. Нямах никакво желание да запомнят лицето ми покрай всичко, което щеше да се случи.
— Нито дума — изрева Александър — Отнася се й за двамата.
От бързането вятърът беше издухал назад косата от челото му. Очите му бяха пребледнели, а гневът бе набраздил челото му като болка.
— Аз искам дисциплина от хората, които съм назначил да я поддържат — продължи Александър — Вие трябва да водите моите войници в бой, а не в шумни разпри. И двамата заслужавате да бъдете обвинени в подстрекаване на бунт. Хефестион, аз те издигнах заради това, което си. А не за това, което е било.
Очите им се срещнаха. Сякаш ги видях да кървят, оставящи кръвта да се стича незабелязано надолу по каменните им лица.
— Под страх от смъртно наказание ви заповядвам да се откажете от тази вражда, — каза бавно Александър — А ако избухне отново, и двамата ще бъдете дадени на съд за измяна. Виновният ще изтърпи обичайното наказание и аз няма да променя присъдата.
Тълпата затаи дъх. Но не само заради публичното скастряне на двама такива мъже, което само по себе си беше нещо нечувано. Те бяха македонци. И познаваха легендата.
Фракциите прибираха мечовете си обратно в ножниците.
— По обед — продължи Александър, — ще си подадете ръка пред мен, ще се закълнете, че се сдобрявате и ще спазвате клетвата си на външен вид, на думи и на дело. Разбрахте ли ме?
След това обърна коня си и се отдалечи.
Измъкнах се веднага от навалицата. Не посмях да погледна към лицето на Хефестион, за да не би случайно да забележи, че съм там. Не го видях и когато той се закле пред Александър.
Същата нощ той покани и двамата на вечеря. Жест на прошка — но по равно и към двамата. Онова особено внимание към Патрокъл остана за някой друг ден.
Почти не успях да видя Александър, докато не стана време да се облича. Беше по-лошо, отколкото предполагах. Изглеждаше изтощен и въобще не му се говореше. Не се осмелих да кажа нищо. Но когато започнах да реша косата му, обгърнах главата му с ръце и притиснах бузата си до него. Той въздъхна дълбоко и затвори очи.
— Трябваше да го направя. Нямаше никакъв друг начина — Има рани, от които само царете трябва да страдат заради всички. — Доста време мислих какво точно да кажа, така че да не го нараня.
— Така е. Но това е тежко.
Умирах от желание да го прегърна и да му кажа, че аз никога не бих го накарал да изтърпи това. Но си казах, че те ще се сдобрят. И тогава какво? Освен това, онази сутрин в пустинята винаги оставаше в мислите ми. Така че само го целунах и продължих с това, което бях започнал да правя.
Вечерята свърши рано. Реших, че той просто се е страхувал да не се напият и да започнат отново. Но той се бавеше в шатрата си, вместо да дойде да си легне. После си сложи едно наметало и излезе навън. Видях го, че покри главата си с качулка. Не искаше да се види къде отива, макар че сигурно знаеше, че аз ще се досетя.
Не се забави дълго. Навярно бяха оправили нещата, но само донякъде. Защото, ако всичко беше минало, както Александър бе искал, той нямаше да завърши нощта с мен. Както и стана. Нямаше никакви думи през тази нощ. И въпреки това си казахме много, дори твърде много. Обичах го и не можех да престана.
Времето минава и лекува всичко. В продължение на още три-четири дни разпъвахме лагера си сред високите и равни конски пасища. Хефестион и Евмений се обръщаха един към друг строго официално. Една сутрин Александър излезе на езда с Хефестион, за да избере кон и за него. Върнаха се смеейки се, все едно че нищо не се бе случило. Точно както преди. Само дето човек виждаше, че и двамата се стараеха да изглежда така. Казах си, че няма да е достатъчно само времето, за да ги излекува. Единствено волята можеше да ги накара да забравят. „Аз няма да заменя присъдата.“ — беше казал Александър. Единият знаеше, че тези думи са изтръгнати насила от него, а другият — че са изречени. Нищо от станалото не можеше да се върне. И никой не можеше да убеди другия, че всичко е наред. Но те бяха свързани от толкова дълго време. Бях сигурен, че ще се съгласят да забравят. Трябваше!
Изкачихме се в проходите на изток пред самата Екбатана.
Сега нямаше никакъв сняг върху седморните крепостни стени. Те блестяха като огърлици от скъпоценни камъни върху планинската гръд. Сега в просторните проветриви стаи влизаше хладен гъделичкащ бриз, а не суграшица. Временните дървени капаци на прозорците бяха махнати. Дворецът очакваше пристигането на Царя. Покоите на Александър бяха застлани с прекрасни килими, а от таваните с розетки от златни листа висяха лампи от инкрустирано сребро и позлатен бронз. Спалнята, където Дарий ме беше ударил през лицето и аз налетях, плачейки, в ръцете на Набарзан, стоеше непроменена.
Хълмовете бяха целите в зеленина и пълни с игриви потоци. Можех да почувствам истинския аромат на планината. Най-после можех да яздя там на воля. Щяхме да останем в двореца през цялото лято.
Още първата нощ Александър излезе на балкона, за да охлади главата си от виното. Застанах до него. От огромните саксии се носеше нежна миризма на лимонови дървета и рози. Свежият вятър духаше направо от височините.
— Когато дойдох тук за първи път, преследвайки Дарий, — каза Александър, — зимата беше в разгара си. Но аз си казах, че някой ден непременно ще се върна.
— Аз също. Когато бягах с Дарий, а ти ни преследваше, аз си казах съвсем същото.
— И ето ни тук. Силното желание прави възможно всичко. — Той се взираше в ярките звезди на небето и в главата му се раждаха нови копнежи, както песента се ражда в поета.
Познавах тези признаци. В такива случаи той ставаше разсеян и възбуден и не спираше да ходи нагоре-надолу със събрани от мисли вежди. Винаги можех да ги различа. И знаех, че не трябва да го разпитвам, преди да е готов. Той щеше да каже всичко съвсем ненадейно, сякаш току що го е родил.
И една сутрин Александър се събуди готов. Беше толкова рано, че аз се оказах първият, който го чу. Заварих го да ходи из стаята чисто гол. Сигурно не беше спирал от преди зазоряване.
— Арабия — каза той веднага, щом ме видя. — Мисля си за Арабия. Но не за вътрешността. Там единствената ми работа е да направя така, че племената да не нападат пристанищата. Сега става дума за крайбрежието. Ние имаме нужда от него. И никой не знае колко далеч на — юг или на запад — продължава брегът. Помисли само! Та ние можем да направим пристанища по крайбрежието на цяла Гедрозия. Вече знаем къде там има вода. А от Кармания, нагоре към Персийско море плаването е лесна работа. Но ние трябва да заобиколим Арабия. А стигнеш ли един път до Арабския залив92 — а този край на света е добре описан в картите — ти си вече в Египет. Знаеш ли, там има прокопан канал направо до Средиземно море? Започнал го е техният фараон Нехо93, а Дарий Велики го е завършил. Каналът трябва само да се почисти и разшири. Това е всичко. И ако успеем да обиколим Арабия, корабите ще пътуват направо от Инд не само до Суза, но и до Александрия, до Пирея и-до Ефес. Градове ще изникнат на места, където преди това не е имало нищо. Окаяни диваци като онези, които се хранеха само с риба, ще бъдат свързани с останалите хора. И всички велики народи ще си разменят най-доброто от себе си и ще споделят своите знания. Морето е най-големият път. А човекът едва сега се докосва до него.
Почти тичах, за да успявам да ходя до него и да слушам.
— А след това ще отида в Италия — продължи Александър — Мъжът на сестра ми загина там в някаква война. Не трябваше да избързва, а да ме изчака. Ще въведа ред и там, иначе онова западно племе, римляните, ще завладеят всички. Чувам, че били добри войници. Ще използвам войските им и ще разширя империята на запад по протежение на Северна Африка. Искам да видя Херкулесовите Стълбове. А кой ли знае какво има след тях?
Това не беше всичко, което Александър каза тогава. Държа цяла реч. Понякога при мен се връщат откъслечни спомени от онази сутрин, но после ги забравям. Ала ясно си спомням лицето му в хладната светлина на настъпващия ден — изтощено и греещо, точно като старо и много използвано злато. Не мога да забравя и хлътналите му очи, искрящи като олтар на огъня, разрошената му коса — леко посребряла, но все още като на момче, и силното му тяло, забравило за многобройните си рани, готово да приеме смело задачите на още един човешки живот.
— Тогава Вавилон ще бъде новата столица — точно в центъра на държавата. Ще построя кей най-малко
