— И това е истина — всички селяни се прибирали нощем в крепостите.
— Та Царят каза, че Филип ги е направил господари на всички хора, от които едно време умирали от страх. Каза още, че когато баща му умрял, в хазната имало само шестдесет таланта, няколко златни и сребърни чаши и петстотин таланта дългове. Александър взел назаем още осемстотин и с това тръгнал към Азия. Той им припомни всичко, станало оттогава насам, и рече — това винаги ще го помня:
„Докато аз ви водих, нито един от вас никога не е бил убит в бягство.“ Той каза, че ако искат да си отидат по домовете, могат да тръгнат още днес и да се перчат с това, когато се приберат. И много им здраве. Това каза той.
Един от по-младите извика:
— Хайде да отидем и да го видим. Нека да му кажем ние какво чувстваме.
Те често приказваха така, сякаш Александър беше тяхна собственост. Намирах го за много мило.
— Той не желае да вижда никого — обадих се аз. — Дори и мен.
— Плаче ли? — попита някой.
— Да плаче?! Ха! Та той е бесен като ранен лъв! Дръжте главите си далеч от устата му.
И аз държах моята далеч до вечерта. Александър отпрати всичките си приятели. Дори и Хефестион. Неговата свада с Евмений още пареше. Не мисля, че Александър съвсем я беше забравил. Слугите с храната също бяха изгонени. Раненият лъв нямаше никакво желание да види лекар.
През нощта отидох да видя дали иска да се изкъпе. Телохранителите щяха да ме пуснат направо, но се боях, че той ще ги направи на нищо. Затова ги накарах да съобщят за мен. Изръмжаването отвътре каза:
— Благодарете му и му кажете, че не искам. Благодарностите ми направиха впечатление.
По-рано не ставаше дума за такива работи. Появих се отново на сутринта и този път той ми разреши да вляза. Лъвът още ближеше раните си. Гневът от предната нощ бе утихнал в дълбока обида. Той можеше да говори само за това. Накарах го да се избръсне, изкъпе и нахрани. Послуша ме, но продължи да не пуска вътре никой друг. Разказа ми по-голямата част от обръщението си към армията. Приличаше на жена, която се разтоварва от кавгата с любовника си — дума по дума.
В това време телохранителят почука леко на вратата.
— Царю, дошли са няколко македонци от лагера. Молят за позволение да говорят с теб.
Лицето му се промени. Той само наклони леко глава на една страна.
— Попитай ги — каза той, — какво още правят тук, след като вчера сами се уволниха. Кажи им, че не приемам никого. Смятам да ги заменя с персийци. А те; ако искат, могат да си получат заплатите и да си ходят.
Александър остана на работната си маса през целия ден. Когато дойде да се легне, беше дълбоко умислен. Имаше някакви искри в очите му, но не издаде намеренията си. На следващата сутрин изпрати да повикат генералите. След това загъмжа от офицери, най-вече персийци. А Опис закипя като разрушен мравуняк.
Лагерът на македонците все още беше пълен с войници. Нямах никакво желание да бъда разкъсан, затова потърсих на по-приятелски места причината за цялото това раздвижване. Скоро успях да я разбера. Александър създаваше персийска армия.
Вече не ставаше дума само за младите войници — такива като Наследниците. Всички велики македонски полкове — Сребърните Щитове и Почетната Пехота — сега се формираха изцяло от персийци. Само най- главните генерали и най-верните му приятели бяха оставени като командири. Самата Почетна конница щеше да бъде поне наполовина от персийци.
На следващия ден разнесоха заповедите. А на по-следващия командирите за почнаха работа. Същия ден Александър даде ранг на Роднини на Царя на всички персийски благородници, които го бяха имали по времето на Дарий. Сега те имаха право да го целуват по бузата, вместо да правят прострация. Към тях прибави и осемдесет македонци — онези, които се ожениха заедно с него.
Прахолякът навън беше задушаващ. Вътре, облечен в персийска мантия Александър приемаше поздравления от персийците, които поемаха новите си назначения. Наблюдавах всички скрит в сенките и размишлявах. Сега той беше изцяло наш.
В залата цареше тишина. Ние знаем как да се държим във височайше Присъствие. Затова шумът от терасата се чу съвсем ясно — силно тропане и врява като че разтоварваха железа. И македонски гласове — високи както винаги, но много скръбни.
Шумът се засили. Македонските генерали се спогледаха и хвърлиха поглед към Александър. Той наведе леко глава, направи се, че нищо не чува, и продължи да говори. Измъкнах се тихо и отидох до един прозорец на първия етаж.
Терасата беше пълна с македонци. Те вече наводняваха и площада. Всички бяха без оръжие. Бяха наредили оръжията си на купища. Стояха пред вратите на двореца и мърмореха нещо отчаяно и безпомощно. Изглеждаха досущ като избягали в гората кучета, които след като са се върнали у дома, са намерили къщата заключена за през нощта. Стана ми смешно. Мина ми през ум, че скоро ще извърнат глави и ще започнат да вият.
И наистина, те започнаха да викат като грешници, които се пържат в ада:
— Александре!… Александре!… Александре, пусни ни да влезем! — Шумът можеше да те оглуши.
Той излезе навън. Със силен вик те всички паднаха на колене. А този, който беше най-близо до него, сграбчи полите на персийската му мантия и заплака. Александър не каза нищо. Само стоеше на мястото си и ги гледаше.
Те го молеха за прошка. Това никога нямало да се повтори. Щели да осъдят своите подстрекатели. Щели да останат на това място ден и нощ, както са сега, докато им прости за всичко и прояви милост към тях.
— Сега казвате това. — Александър говореше твърдо и сурово, но ми се стори, че гласа му леко потрепери. — А какво ви стана по време на Събранието?
Чуха се други викове. Този, който беше сграбчил робата му, каза:
— Александре, ти наричаш персийците свои роднини! Ти им позволяваш да те целуват! А кой от нас го е правил?
Кълна се, че това бяха думите му.
— Стани! — каза Александър. Той вдигна човека и го прегърна. Бедният македонец, нали си нямаше представа от добри обноски, направи една нескопосана целувка. Но никога няма да забравя радостните им викове.
— Всички вие сте мои приятели и роднини. Всеки един от вас от сега нататък. — Гласът му секна от вълнение и той не го прикри. Тръгна напред с отворени обятия.
Престанах да броя колко бяха тези, които се блъскаха един друг, за да го целунат. Бузите му вече лъщяха и бяха почервенели. Войниците сигурно опитаха и сълзите му.
Той прекара остатъка от деня като прегрупираше новите военни части под персийски имена заедно с македонските, така че нито един персийски офицер да не бъде поставен в неудобно положение. Това сякаш не му създаде допълнителни грижи. Имах чувството, че той беше готов с това от преди.
Дойде да си легне смъртно уморен. Но усмивката му беше усмивка на триумф. Да, той наистина я беше заслужил.
— Те промениха решението си — каза ми той. — Сигурен бях, че ще го направят. Та ние сме заедно от толкова много време.
— Александре — рекох аз. — Той извърна усмивката си към мен. Беше на върха на езика ми да кажа: „Виждал съм големите куртизанки на Вавилон и Суза. Виждал съм и каймака на Коринт. Мислех си, че и аз самият не съм толкова посредствен в това изкуство. Но Короната е твоя.“
Както и да е. Не бях съвсем сигурен, че ще ме разбере. Затова казах:
— Кир щеше да бъде горд, че е постигнал това.
— Кир ли?… Я виж!… Ти ме подсети за нещо. Какво би направил той на мое място?… Той щеше да организира един Празник на Помирението.
И Александър направи точно това преди да си заминат ветераните. Празникът беше толкова пищен и великолепен, колкото и сватбата. Само дето бяхме оставили балдахините в Суза. В средата на дворцовия площад имаше огромен подиум и около него седнаха главните македонци и персийци, както и командирите
