брега, или на кораба — както му скимнеше. Това бе истинска почивка от дворцовия живот, от тежката работа и от грижите. Зелени, спокойни и мирни дни.
Към края на пътуването, докато прочистваха един от тези стари преливници, застанахме на котва в един сенчест приток. Александър се бе излегнал под балдахина на кърмата и държеше главата ми в скута си. Преди години той щеше да се огледа дали наоколо няма зяпащи македонци. Сега вече постъпваше, както му харесва, и те трябваше да се примирят с това. Александър гледаше нагоре към веещите се палмови листа и си играеше лениво с косата ми.
— От Опис ще тръгнем по Царския Път на изток и оттам мисля да изпратя старите ветерани вкъщи. Достатъчно работа имаха, откакто в Индия ми казаха, колко са изтощени. Вярно е, както е писал и Ксенофонт, че дори, ако командирът понася същите трудности, все пак за него не е същото. Още помня как се разплакаха. Непреклонни стари глупчовци… Но непреклонни и в бой. Те ще се приберат по домовете си, а ако някога поискат да се върнат отново, няма да е моя вината.
Армията беше пристигнала преди нас. Опис е средно голям град, с жълти къщи, направени от кални тухли, и, като всеки град по протежение на Царския Път, има каменен дворец за Царя. В равнината вече бе започнало да става горещо, но ние нямаше да останем задълго. Нищо особено не се беше случило по време на похода, освен че Хефестион и Евмений се бяха карали през целия път.
Напрежението се трупаше и нарастваше още преди Суза. В Кармания Александър беше помолил приятелите си да му дадат пари назаем, тъй като трябваше да се поправят корабите от флотата. Обеща да им върне парите, когато стигне столицата. Евмений обаче беше доста стиснат. Когато донесоха парите, които той предложи, Александър каза с ирония, че не желае да ограбва бедните и ги върна обратно.
— Чудя се — каза той същата нощ — какво ли ще изкара от шатрата си, ако тя изгори до основи.
— Защо не опиташ, Александре — засмях се аз. Той беше доста пиян и ние се спукахме да подиграваме Евмений. Но аз въобще и не допусках, че той наистина ще го направи. Палатката бе подпалена още на следващия ден. Проблемът беше, че тя пламна толкова бързо, че покрай нея изгоряха и царската хроника, и официалните писма. Парите изскочиха на бял свят под формата на слитъци. Сигурен съм, че бяха поне хиляда таланта. Александър не поиска нищо от тях. Той си направи шегата, макар че му излезе доста солено. Не знам дали Евмений реши, че Хефестион го е подкокоросал, но след Суза, дори и в кучешко лайно да стъпеше, пак щеше да заподозре, че Хефестион нарочно го е поставил там.
Така враждата стана открита. По пътя към Опис те вече бяха оформили и фракции. Съмнявам се, че целяха точно това. Хефестион не се нуждаеше от фракция, а Евмений беше потаен и коварен грък, който не беше толкова глупав, че да се забърква в подобни каши. Нямаше шумни разпри. Но онези, които мразеха персийския начин на живот на Царя и знаеха, че Хефестион го подкрепя, застанаха на страната на Евмений.
По времето, когато стигнахме в града, Евмений беше започнал да се тревожи от всичко това. Той дойде при Александър и обясни, че това охлаждане на отношенията го натъжава. Дори заяви, че е готов да се помири. Той най-много се безпокоеше, че ако това продължи, вината щеше да падне върху него. А то продължаваше. Евмений беше изгубил обичайното си самообладание и избухна по повод жилището на флейтиста, а Хефестион нямаше да забрави думите му. Наистина той винаги се съобразяваше с Александър, но сега Хефестион беше голям човек и знаеше какво му се полага. Александър не можеше да му заповяда да преглътне едно оскърбление. Дори и да беше поискал това като услуга, сигурно е, че не я получи. Хефестион, който не беше говорил с Евмений от половин месец, запази мълчание. Скоро след това ни се струпаха нови неща и забравихме старите грижи.
По заповед на Александър издигнаха трибуна на парадния плац, за да говори от нея на войската. Той смяташе да освободи от служба ветераните, да им каже какви ще бъдат пенсиите им и да им даде нареждания за похода към Средиземно море. Нищо и никаква работа. Качих се на покрива да позяпам, тъй като се шляех без работа. Освен това, винаги когато можех, предпочитах да гледам Александър, вместо да съм някъде другаде.
Армията изпълни плаца чак до подиума с разположените около него телохранители. Генералите пристигнаха на коне и заеха местата си. Последен пристигна Царят. Даде коня си на един оръженосец, качи се на трибуната и започна да говори.
Не мина много време и войниците започнаха да размахват оръжията си. Знаех, че пенсиите, които щяха да получат след уволнението, са безумно щедри. Затова приех виковете им като израз на радост.
Но тогава Александър изведнъж скочи направо от трибуната, разбута охраната и тръгна сред войниците. Видях как сграбчи един с двете си ръце и как го блъсна към телохранителите, които го арестуваха. Генералите се затичаха бързо и объркано след него. А той продължи да ходи сред войската и посочи около дузина мъже. Отведоха ги. После се върна обратно по стълбите и продължи да говори.
Вече никой не размахваше оръжието си. Александър каза още нещо, а после се втурна обратно по стъпалата, скочи на коня си и препусна в галоп към къщата. Генералите го последваха веднага щом успяха да се качат на конете.
Побързах надолу, за да стигна в покоите му преди него и да чуя какво е станало. Вратата се отвори. Александър каза на телохранителя отвън!
— Никой! Независимо по каква работа. Ясен ли съм?
Влезе нервно вътре и тръшна вратата преди телохранителят да успее да я затвори. В началото не ме забеляза. Хвърлих му един поглед и останах неподвижен. Беше нажежен от ярост до бяло. Изтощеното му искрящо лице гореше от обида. Устните му се движеха и явно повтаряха това, което беше казал там. Успях да хвана само края.
— Да, кажете им вкъщи как сте ме изоставили, как сте се отрекли от мен и сте ме оставили на грижите на чужденците, които завладяхте. Това ще ви донесе слава сред хората и благословията на небесата. Изчезвайте!
Той запрати с трясък шлема си в един ъгъл и започна да сваля бронята си. Приближих се, за да я разкопчея.
— Мога да се справя и сам! — Той изблъска ръката ми. — Казах никой да не влиза тук.
— Аз бях вътре. Александър, какво стана?
— Излез и разбери сам! По-добре е да си отидеш… Вече не мога да съм сигурен дори в себе си. Искам да съм сам. Върви си.
Оставих го да се мъчи с каишите и тихичко да псува.
Замислих се за миг и отидох в стаята на телохранителите.
— Това беше бунт — тъкмо казваше един от тях. — Те биха убили всеки друг на негово място. О, Багоас! Видя ли се с Царя?
— Не иска да говори. Аз само гледах от покрива. Но какво стана, какво им каза той?
— Нищо! Искам да кажа, той просто съобщи на ветераните, че ги освобождава от служба, и им благодари за тяхната смелост. Всичко вървеше добре. Но тъкмо започна да им говори за пенсиите, когато някои започнаха да викат: „Уволнява ни всички!“ А когато той ги попита какво искат да кажат с това, те всички закрещяха: „Ти вече не ни искаш. Само заради онези шибани варвари.“
— Давай нататък — казах аз. — Какво стана после?
— Някой се провикна: „Върви да воюваш с баща си. Онзи с рогата.“ Никой не го слушаше. Тогава Царят скочи след тях и започна да арестува тези, които първи започнаха.
— Какво? — каза някой. — Направил го е сам?
— Никой не го докосна дори с пръст. Беше свръхестествено. Сякаш наистина беше Бог. С първия се справи сам. Носеше меча си, но въобще не го извади. Войниците му се подчиняваха като волове. И знаете ли защо? Аз знам. Заради очите му.
— Но след това той отново им каза нещо — рекох аз.
— Това видя ли го? Той изчака да отведат арестуваните, после се качи на трибуната и им предсказа бъдещето. Започна с това как Филип ги е отгледал от нищо, когато са ходили облечени в овчи кожи — това истина ли е?
Някой се обади:
— Дядо ми ни е разказвал, че само аристократите са носили плащове. По това се е познавало кой си.
— И илирите ни нападали и идвали да извършват набези направо в Македония?
